♥7 версии за любов♥: Радостина

Текст и снимки: Радостина/79 ideas

 Мдам, трудно е да се пише за любовта. Защото тя просто се чувства, усеща се. И когато искаш да я изобразиш е трудно, и когато искаш да пишеш, пак е трудно.

  Аз вярвам в кармата и в убеждението, че когато даваш нещо, тогава и получаваш. Затова за мен единствената и простичка формула за любовта е да я дарявам безрезервно и знам, че после тя ще ми се върне. Tака както аз обичам и мен ще ме обичат; така, както вие обичате и вас ще ви обичат.

 Пожелавам ви хубав празник и много, много любов!

/0 Коментари/by

♥7 версии за любов♥: Светлана

Фотографии: Светлана Стоянова/Svetlana Stoyanova – Photographer Official
Светлана е била гост в Гастрол

/0 Коментари/by

♥7 версии за любов♥: Надинка

Текст и снимка: Надя Спасова/In brief
   Преди време си мислех, че знам какво е любов.
  Любов беше да не заспивам от вълнение, да стоя до телефона (да, тогава телефонът не стоеше в джоба ми, а аз го „пазех”, ако не исках да пропусна точно онова обаждане), да напиша писмо на лист хартия, да си представям какво би било, ако ме целуне…
  После любовта беше лудост. Любов беше да изгоря всички мостове зад себе си и да кроя планове за бъдещето с него. Любов беше да се прибирам и да приготвям вечеря. Любов беше и когато променях възгледите си, за да му пасвам по-добре. Любов беше отдаването, разбирането, всяко прощаване. И пак любов беше, когато просто реших, че отсреща няма никой може би моя вина. От любов си отидох. И се връщах. Забравях. Простих. Имам го до себе си още. Но по-скоро вече от тиха обич прегръщам…
  Сега знам, че не знам какво е любов.
  Защото вярвам, че Любовта е завинаги. Или поне за малко по-дълго. Струва ми се, че съм я срещала и сме се разминали, защото не сме се познали зад ъгъла.
  Днес не търся любов. Не я търся във факта, че той от 8000 км разстояние значе,  че съм болна без да казвам. (Той го кръсти интуиция). Нито във факта, че понякога не говорим с дни и всеки има свой живот, да не кажа своя вселена и все пак нещо ни свързва повече, отколкото всичко останало ни разделя. (За това май още нямаме име).  Болното ми гърло и високата температура сигурно биха казали, че любовта е в топлата супа. Или в ръката, която ме завива грижовно в одеялото. Но това е просто грижа.
  Любов е да си безразсъден. Любов е да копнееш за възможно най-трудното. Не ми е любовно да обичам удобното.  Любов е да преодоляваш всички спънки, защото знаеш, че тя е там и пулсира. Не е любов да се бориш с обекта й за правото й да кърви и диша. Любов е да се усмихваш при мисълта, че ще го усмихнеш, нищо, че ти няма да видиш точно тази усмивка.
  Смътно усещам, че съм от онези хора, които няма да имат любов в стандартната й форма, лежерно настанена в просторен общ апартамент под съпровода на тупуркащи крачета. Поне не преди преодоляването на много разстояния. Вътре в душата си. Не и преди да съм сигурна, че е достатъчно лудо, безмозъчно, ненормално и против всякаква логика. И за двамата. Тогава ще бъде любов.
  Или e Тя и това е ясно, или гарата, влакът и далечна дестинация с еднопосочен билет. Защото няма как да съм чакалня.
  Ще бъда залив, пристан и убежище. Може би донякъде ще се опитам да съм котва.
  Стига вълноломи.
  И не става дума за прегръщане.
  Този път ще трябва да е нищо. Или пък завинаги.
  Трябва да е просто. Като дишане.
  Мисля, по това ще я позная…

/0 Коментари/by

♥7 версии за любов♥: Тея

Текст: Тея Дия
Тея е била гост в Гастрол


Photo: Yari Beno



   Бъркам в сладкия ти ум с лъжичка, така се правело с мъжете, с които искаш да имаш дете. Защо, ако и когато редуват се в речника ми, скок-подскок и обратно между зъбите ми, където се е свряло, непрестанно и уголемено, желанието ми да те превзема като амазонка. И не детето ми е важно, а върхът на вземането, на посяването и на смесването. Защото си ми важен ти, който не търпиш високия си монумент, от който често се катурваш. Искаш да те виждам безпристрастно,  А НЕ МОГА. Страстно мога само. Упражнявам версии на страстно/ страшно е. Мека съм като амеба, уязвима. Опитното зайче съм. Опитай с мен. Да ти е сладко.
  Цъфнала съм като наедряла утроба, бих те родила отново целия, същия, завиждам на майка ти, от всеки ревнувам, че някога е чувал гъстия бас на гласа ти. Нека говорят за нас в кьошетата на нечистоплътната си завист, да се питат как ли успяваме. Нека мислят, че те задушавам, че въздух не давам, но те не знаят, че сам предлагаш врата си.
  Човек с радост се дава, отдава, когато обича. Обича ли, с радост се дава. Дава радост, когато обича.
  Един ден, когато стоя на другия край на тунела, ще си спомня как те заварих разхвърлян в хола и каза „Извинявай за творческия хаос”. Поприбра набързо папките и кабелите, които те свързват със света, но те отделят от мене. Сърцето ми стана светофар, светна зелено и пак се пръкна онова желание да те запечатам в тялото си, да мисля имена на проекто-децата ни. Безсилна ми става поезията, губи своите точки, запетайките й късат драматично с подчинените си изречения. Памуковият поглед, с който извиняваш безпорядъка в стаята, за него искам да оженя всяка своя мисъл. Цветни разсейки имам от щастието да те гледам до мен, да те обичам, както обичам. Заря е всяка целувка, мирише на кипнало лято. Утихвам.
Бъркам в сладкия ти ум с лъжичка, така се правело с мъжете, с които искаш да имаш дете.



Photo: Winter in My Heart – Sanni Salminen



/0 Коментари/by

♥7 версии за любов♥: Тони

52 ИСТОРИИ ЗА ЛЮБОВ
Текст и фотография: Тони
Тони е гостувала в Гастрол
o        Когато Мария предложи да се включа със свой материал в седмицата на любовта в блога й, изобщо не се поколебах да се съглася. А че мога да спечеля конкурс за най-неромантична личност или че никога не съм отбелязвала деня на Св. Валентин по някакъв специален начин, изобщо и не помислих. Всъщност помислих за това, но седмици по-късно, когато февруари вече се задаваше. За какво да пиша?… Просто да направя няколко картички за Св. Валентин ми се стори твърде скучно. Да споделя за собствените си любовни изживявания – твърде лично. Не ми идваше наум нищо интересно.
  След известен размисъл, все пак ми хрумна идея. Спомних си, че обичам да разказвам истории и се запитах не бих ли могла да превърна деня на любовта в своеобразна история. А какво ли би било ако тази история не е само една, а цели 52 – по една за всяка седмица от годината – до следващия празник на любовта. В този момент идеята бе родена, а публикацията остана само да бъде написана.

   Идеята, за която иде реч, е следната – какво ще кажете да превърнем деня на Св. Валентин в началото на една своеобразна приказка – но не приказка “като от приказките”, а наша си такава – малко обикновена, не толкова разкошна, но пък истинска и реална. Приказка, която продължава точно една година, поредица от малки истории. Истории, които ще разкажем ние –
52 истории за любовта.
  Нека си признаем, мисълта за един-единствен ден, посветен на любовта, е твърде амбициозна и определено нереалистична. Истинската любов не е нито розова, да не говорим за плюшена. Трудно можем да я открием дори в цял букет червени рози или в съзвездие пурпурни сърца. Любовта е усмивка, любовта е прегръдка, любовта е изслушване. Любовта е мълчаливо присъствие. Любовта е ежедневие. Защо да не разкажем за тази любов. Обикновена и на пръв поглед незабележима.  Защо да не опитаме всяка седмица до потърсим в живота си история, в която се спотайва късче любов. Може да е просто реплика, може да е жест, може да е смешна случка или разговор. Защо не подадена ръка, добра дума, широка усмивка. Та дори разочарование, защото нали казват, че всяко чувство носи в себе си и своята противоположност.
  Нека тази година разкажем историята на любовта. Всяка седмица, 52 седмици, 52 истории. И когато дойде следващият Св. Валентин, сами или с любим човек до нас да прочетем тези истории. Мога да ви гарантирам – в тях ще открием онази, истинската любов…

/0 Коментари/by

♥7 версии за любов♥: Дети

ДА СИ ВЛЮБЕН ПРЕДИ И СЕГА

От Детелина Калчева

Източник
   Усещането за любов е много променливо. То е почти непрекъснато в нас, под една или друга форма, но перспективата се мени.
  Като тийнеджър любовта беше единственото, което можеше да ми донесе спасение. Тогава, както се пееше в онази песен, нищо друго не можеше да ми се случи, освен да се влюбя. Животът изглеждаше скучен и блудкав, без сол и подправки. Възкисела туршия, която трябва да довършиш от срам пред домакините, но с цената на непоносими вкусово-рецепторни жертви. Бях във вечно търсене на искра, на нещо, което да ме събуди и разтърси да внесе цвят и да се занижат несекващи дни на безмерно щастие, поне докато изляза от тийнеджърския хаос.
  Любовта трябваше да ме връхлети от пръв поглед и след това да премине в дълбоко чувство, което в представите ми траеше с години и никога не угасваше. За мен важеше с пълна сила поговорката „любовта ръжда не хваща”. Наум се разделях с „любимия”, след 5-10 години се срещахме отново, за да открием, че никога не сме спирали да се обичаме. Мечтаех за голяма, нестихваща любов, която те кара да гориш цял живот в пламъците й.
  Много филми и книги бяха допринесли за всички романтични сцени, с които заспивах и се събуждах. Трудно стигах до нещо завършено в мислите си, защото сценарият се менеше непрекъснато под нови и нови импулси на режисьорското ми вмешателство, с цел пресъздаване на най-перфектната и сърцераздирателна романтична лента. Търсех най-добрия декор, дрехата, която ме представяше в най-добра светлина, музиката, която трябваше да отговаря на  силата на емоциите, най-верния и динамичен диалог, жестовете, които съпровождаха всяко изтръгнато признание, сведения поглед, извръщането на тялото. Трябваше да олицетворявам във всеки един момент фаталната жена с цялата палитра от пози и остроумия.
  Съвместявах функциите на цял снимачен екип и ролята на главните действащи лица. Само по себе си това правеше процеса тромав до степен, в която филмовата ми продукция придобиваше твърде заплашителния характер на сериал от мащаба на „Дързост и красота”. Всъщност по-скоро заприличваше на нескончаем епизод, в който се опивах от изпипването на всеки детайл. А дойдеше ли събота и неделя, не желаех да напускам завивките на любовния облак и прекарвах часове в отнесено и замечтано състояние, докато не получа удовлетворение от получената доза виртуални емоции.
  Мечтаенето за любов бе за мен идеалната реалност, в която исках да обитавам и която ме караше, като се замисля днес, да живея в свят на разочарование, на дълбоко и болезнено разминаване между очакванията и действителността. Разбира се, бягството може да бъде винаги решение, но няма как да е трайно и последователно, утехата от него е мимолетна. Бягството те кара рано или късно да се завръщаш с гръм и трясък към себе си, и да разбереш на един по-зрял етап, че в твоята кожа може би не е толкова зле, колкото ти се е струвало първоначално.
  Да, филмът на твоя собствен живот не е сладникав, режисиран от безброй действащи лица, нямащи нищо общо с теб, но е неимоверно по-сладък, защото си способен да обърнеш нещата в своя полза. Защото тиийнеджърската неувереност  отминава, за да бъде заместена от твоето аз, което не се страхува да извика, да привлече внимание, да изрази потребността си от любов и да заслужи цялото внимание на публиката, за която копнее. С времето се озоваваш в стократно по-красив филм и любовните брътвежи са предназначени за самия теб от плът и кръв, а не за измислената ти героиня с перфектна визия.
  Днес знам, че животът е много по-приказен и от най-приказния филм, защото чрез любовта на останалите научих как да обичам себе си и да обичам света…

/0 Коментари/by

♥7 версии за любов♥: Милена и Лора

Текст и фотография: Милена Коцева
*Милена е била гост в Гастрол

ЛЮБОВ И ДРУГИ КУРАБИЙКИ

  На 4 години нещата бяха от ясни по-ясни, на 20 имах наивна и категорична представа за любовта, а на 35 се оказа, че не знам абсолютно нищо. Ето защо реших да проведа експеримент, като взема интервю от Лора Б., моята почти четиригодишна дъщеря и в няколко последователни дни да я питам какво мисли по въпроса на въпросите.  
–          Лора какво е любов?
–          Курабийки! – без да се замисля ми отговаря. Печем курабийки в този момент и явно мисълта й е там. Малко след това се изгаря на тавата, докато ги вадим от фурната. Вече не й е до курабийки. На мен също.
–          Лора, какво е любов? – питам на втория ден
–          Амиии…. – изпява
–          Какво означава някой да обича някого? – решавам да задам уточняващ въпрос.
–          Когато мама ме обича!
Това е! Повтарям й всеки ден, че я обичам, повече от всичко на света. Някаква такава майчина мантра. Отскоро започна да ми отговаря, че и тя ме обича. Даже да ми го казва спонтанно.
–          Лора, какво е любов? – питам отново, трети пореден ден.
–          Амиииии,…….. когато някой обича – подготвена е.
–          А какво е някой да обича някого?
–          Дима и Гени, те са ми п’иятели! – Дима и Евгени са братче и сестриче и са нейните най-добри приятели. Явно идеята е напълно възприета. Лора вече очаква въпроса ми.

На четвъртия ден Лора не чу въпроса, защото в същия момент забеляза, че снежната топка, която ей-сега беше в ръцете й, изведнъж е изчезнала. Много се натъжи. Опитах се да й обясня, че снежната топка се е разтопила, тъй като ръцете й, макар и с ръкавици, са топли. Тя поиска да направим нова топка, каза че този път ще я пази, а после заключи, че за целта й трябват по-големи ръце.
–          Дори да имаш най-големите ръце на света, – казах по-скоро на себе си, за този урок още е рано – пак няма да я опазиш…  

Пети ден – Лора какво е любов, някой да обича. Хубаво ли е Лора, ами…да, татко, баба, дядо, леля, питай ме още, питай ме още….
Експериментът завърши. Всичко е точно така, както трябва да бъде. На Лора всичко й е от ясно по-ясно. Тя вече знае много. Знае достатъчно.

– Мамо, какво е любов? – ме пита Лора на следващия ден. Явно трябва да преговорим…

Лора
/0 Коментари/by

Гастрол: Роси/Focus on U photography

  Някои хора умеят да снимат. Независимо откога го правят, защо, как точно и при какви обстоятелства. Снимат ясно, категорично, достатъчно, искрено, красиво. Роси е един от тях. Кадрите й носят емоция и светлина. Има две очарователно прекрасни дъщери, с които заедно образуват група от брюнетка, блондинка и естествено червенокоса. Можете ли да си представите по-фотогенична комбинация от това!
Роси е изключително деликатна, ненатрапчива, фина и любезна и това много личи в снимките й. Има безпогрешен усет за стайлинг, цвят, светлина. Снимането я забавлява.
Още от нейната работа можете да видите във ФБ групата на Focus on U Photography и във Flickr страницата.
Роси, няма да ти пожелавам щастие, защото ти си го имаш, пожелавам ти да го запазиш дълго!
___________________________________________________________________________________
Текст и снимки: Росица Павлова
1. Снимката – Снимката, която аз правя трябва да е с очи. Искрено се възхищавам на красиви пейзажи и натюрморти, но красивата гледка пред мен би ме удовлетворила фотографски напълно…като фон. Обичам да снимам хора, толкова е вълнуващо! Хората не са статични обекти. Всеки  има своя индивидуалност, енергия, цвят, стил и усещане. Настроението не е постоянна величина, то е променливо. Фотографията не е само миг. Портретът е рисунка на човешката душа. Снимката е израз на наше настроение, на наше въодушевление или смирение, на наша емоция. Но не и миг, самотно увиснал във времето.Тя е време, уловено в духа на мига… 

2.Емоцията – неподправена.

3. Фотографията – Влече, увлича, да не кажа завлича. Усмихва, рамкира, разпростира. Изисква.

4. Мястото – до прозореца.

5. Песента – Може да е 20-годишна, може да е съвременен хит. Обичам да ме вълнува, да ме кара да танцувам или да ми носи спомен. Kiss of life на Sade.Защото музиката е целувката на живота.

6. Ваканцията – Семейна – забавление за деца и възрастни. За двама – забавление само за възрастни. Пътешествие – за да задоволи временно неутолимата жажда за опознаване на нови места и култури, за да обостри сетивата и да оцвети мечтите.

7. Дрехата – Не бива да е голяма, безцелна и безцветна.Задължително да се носи в комбинация с душевен и телесен комфорт.

8.Филмът – „Властелинът на пръстените“ категорично.Обожавам киното, това е неповторимо изкуство. Хората са щастливци,че могат да му се наслаждават.

9. Цветът – Топъл, земен.

10. Фразата – Хаха, странно ми стана как как ми хрумна така първосигнално – имаше един филм с Ал Пачино и Колин Фарел „Фермата“ – „Всичко е тест.“ За това как нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Много типично и по човешки.

11. Желанието на дневен ред – Чудесно е да желаеш нещо и това да ти стига. Но рядко хората си позволяваме лукса мечтите ни да си останат просто мечти.

За снимките – не ми се бе налагало да подбера няколко, беше ми трудно. Опасявах се да не залея блога с такива на моите най-любими модели – двете ми дъщери, но май не мога да избягам от това :)) Очарователни,намусени,мъдри,ухилени,това са те!

Обичам да си представям определени сцени, но децата, всеки знае, трудно е да ги режисираш! Но така те ухилват когато те дарят с чаровен поглед, разтапяща усмивка или друга неподправена емоция на точното място в точното време.

Такова удоволствие е да снимаш големи хора – красиви, комуникативни, интересни модели. Наистина прекрасни момичета и момчета са заставали пред обектива ми, надявам се и занапред да е така!

/0 Коментари/by

Моята версия за любов

Преди години имах много версии как трябва да изглежда любовта. Моята любов.
.
Исках да ми е куфари и чекиране. Беше ми. Етикети с различни букви, които забравяш да отлепиш до следващия път. Несесери с туби и шишета, слънцезащитни кремове, вестници на различни езици, макиато, виенско, дълго, късо, шварц, о ле. Клюкарски списания, визи, „Пътека или прозорец?“, събуване на обувки след „пиу“. Обичах да пътувам сама. Със средни по размер куфари, често само с ръчен, за да не губя време. Среща в хотела, на стоянката на такситата, пред летищата, вечери в прилепнали рокли, 2 чифта токчета за всеки случай, уикенди навсякъде, switch off/switch on.
.
Исках да ми е забранено и разтърсващо. Беше ми. Бракът се бил изчерпал, дъра-бъра. Не ми е важно, интересува ме тръпката, разбивачка на семейства, ужас. Непозволено, аморално чак, скрито, авантюра, грях. Любов? Да се разбираме с поглед и да пазим тайни. Когато нещата ставаха наистина сериозни и сложни, се оттеглях. За да не ги усложня още повече и после да се оплета в оправянето им. Не като бягство, а като знак. После рев, много рев.
.
Исках да ми е трудно, екстремно, драматично. Беше ми. Събиране, разделяне, с години. Той ще се промени. Не, не става. Не, той все пак ще се промени. АЗ ще го променя, ще се промени ЗАРАДИ МЕН. Ама наистина не става! Causa perduta. Няма смисъл да си тровим нервите. И после – айде пак наново.  Бавно, но минава.
.
Исках да ми е социално, светско, небрежно, полуобвързано, да мога да си тръгна, когато искам. Беше ми. Най-интересната част – какво да облека за вечерта. Тъпо, скука, кухо. Пръстени, които ми падат от безименния, връщам ги.
.
Исках да ми е мръснишко, грубо, перверзно. Беше ми. Минава още по-бързо, изтърква се, става плоско. И губи смисъл, aко няма подплата.
.
Исках да ми е свръхинтелектуално, елитарно, софистицирано. Да си говорим за неща, които само ние разбираме, почти кодове. Да се присмиваме, когато някой попита. Да разменяме коментари за висока литература, кубисти и джаз. Да се правим на важни. Да ходим само по места за разбирачи. Да определяме другите като невежи и лаици. Толкова се бяхме оплели в собствената си важност, че се бяхме превърнали в един елитарен балон, на който само ние се радвахме. Накрая елитарно и елегантно … се разделихме.
.
Исках да ми е луксозно, лъскаво, скъпарско, марково. Телефонни разговори, бързи мейли, прави сешоари, фиу насам, фиу натам, подаръци в малки кожени кутийки, микроскопични порции, трицифрени бутилки и звезди Мишлен. Хора, които ти се подмазват, без да знаеш защо.
.
Исках да ми е сериозно, стабилно, семейно. Време било. По-точно беше му на него, аз се опитах да свикна. Не е точният момент, колкото и да се напъваш – тц. Запознаване с техните, намеци за внуци, семейни подаръци и планиране на ваканции, скоро ще варим и буркани. Помощ!
.
Исках да ми е романтично. Беше ми. Писма, писма, писма, от истинските – хартиени. Сена. Писма, писма, писма, писма. Сан Марко. После една среща в София: „Влюбих се в друг“. Отново писма, писма, писма. Ама от онези укорителните, дето трябва да те накарат да се чувстваш зле – с дребен стегнат почерк и силни думи. Опитах да се извиня след години – безуспешно. Парижкият пощенски адрес ме остави без отговор, нека ми е.
.
Исках да ми е невъзможно. Сълзи, тръшкане, тъжни песни, разстояния. Просто не се получава. Изобщо – защо е нужно да е трудно?! По-готино ли е, по-вълнуващо, по като на книга? Няма такова нещо – само ядове и рев. И дълбока неудовлетвореност.

.

Исках да ми е еманципирано, да бъда мъж. Платих няколко сметки и една почивка, взимах решенията, защитавах, утешавах. Поради опасност да ми мутира гласът, се отказах.

.
Исках да ми е приключенско, хипи, тийнейджърско, на ръба на комфорта и здравия разум. Беше ми. Не ми хареса. Явно бях прекалено близо до природата, не го оцених. Сноб съм била. Много важно, няма да влача 30 кила на гръб и да се въргалям по тротоарите с джойнт в уста. Точка.
.
В момента, когато не исках да ми е никакво и си ми беше добре така, както си е, се случи. Нито  трудно, нито сложно, нито насила. Нямаше биене в гърдите, фасони, номера, надцакване, надиграване и всякакви „над“. Плавно, приятно, лежерно, изпълващо.  По две кутии цигари (уж не пуша) и бутилка вино на човек, Комерсиал, Йени Раки, късно Тoба&ко, сангрия, самолети, малки часове, дюнери в 3, супа за закуска, свобода заедно. Без драми, тропане с крак, сядане на пътя и ненужни побутвания с лакът. Само един скъсан сандал, който ме накара да не си тръгна. Изненада, този път нямаше драма. Много секс, заспиване в 5 и пристигане в офиса с мазна баница и редбул. В началото аз контролирам нещата (мисля си), после изгубвам контрол. След 6 месеца си стягам багажа и от „Тракия“ кацвам на „Венелин“. Отказвам мечтана чужбинска позиция и насълзяващо добър договор. От мис „Не ми пука за нищо, искам само  да работя по 12 часа и да се веселя  през останалите 12“, започвам да купувам чаши, да въртя торти и да отглеждам цветя. Идва ми и вдъхновение за готвене – уау, чудо! Нещата се случват натурално, почти без да искаш.
.
Не мога да формулирам какво е любов. Не смея. Мога само да опитвам с описания.
.
Когато анализираш по-малко, когато си по течението, без да те е страх, че ще те изплюе на някой завой.
.
Когато ти е уютно, достатъчно, когато не те интересува какво става навън.
.
Когато в петък вечер си вкъщи и не ти е важно кой къде се напива.
.
Когато искаш да правиш добрини; когато имаш повод да се връщаш; когато си спокоен. Не онова спокойствие от скука, а спокойствието, което ти позволява да се развихриш.
.
Когато се харесваш и те харесват.
.
Когато обичаш да се караш, за да може после да се сдобриш.
.
Когато си позволяваш да бъдеш леко досаден, но да си си ти.
.
Когато знаеш, че ще ти простят.
.
Когато имаш сила и даваш сила.
.
Когато имаш твоето лично пространство и то не пречи на другия да бъде близо.
.
Когато радваш без да искаш.
.
Когато не тръбиш навсякъде, че си уникален, неповторим и много куул. Защото знаеш, че е така. И има кой да ти го напомня.
.
Когато създаваш нещо – любов, мисъл, действие, предмет, движение, дете, поглед, случка, емоция, събитие. Нещо!
.
Когато нямаш търпение и си любопитен.
.
Когато знаеш, че можеш всичко. И всичко е правилно.
Така я разбирам аз любовта.

/0 Коментари/by

За ежедневното познание

  Трябваше да видя как в един порно филм главната героиня чисти душ-кабината си, за да ми дойде най-накрая „гениалната“ идея, че стъклото в банята се поддържа най-добре с обикновена стъклочистачка. От онези, с които чистят витрините.

Горното не значи, че:
– прекалявам с порно филмите
– банята ми е мръсна

Просто исках да споделя, че пътищата на познанието са неведоми.
Хубав уикенд и обръщайте внимание на детайлите. Дори в порно филмите.

/0 Коментари/by