Публикации

Втора част от гостуването на преводача Анелия Петрунова. Говорим си за Туве Янсон, Севера, книгите, свободата, пътуването.

Кога заобича скандинавистиката? Какъв тип хора никога не би трябвало да се захващат с тази специалност?
Аз попаднах донякъде случайно в скандинавистиката – преди това в гимназията бях учила испански и английски и ми се струваше, че вече съм научила напълно достатъчно и няма смисъл да си губя времето с тях и в университета 🙂 Разбира се, сега виждам колко неправилно съм разсъждавала тогава, но точно така се оформи решението ми за скандинавистиката – тя беше хем нещо различно, екзотично, хем предполагаше изучаване на повече от един език. Можех да съчетая шведския с испанския и английския и така да имам необичайна комбинация от езици. Затова избрах скандинавистиката. Не я заобичах веднага, дори първите три семестъра ми се струваше, че не съм попаднала на правилното място. Но в четвъртия семестър всичко се промени с идването на тогавашната ни шведска лекторка Ингмари Линдберг. Именно тогава заобичах шведския – заобичах езика, но така и харесах не специалността, защото и тогава имах, и досега имам възражения срещу подбора на дисциплините и модела, по който се обучават студентите. Но въпреки резервите ми относно този формат, мога категорично да кажа, че скандинавистиката не е подходяща за хора, които не са твърдо решени да положат големи усилия и да отделят много време, за да се справят с материята.
Най-разпространеният мит за скандинавския свят, който лесно може да бъде оборен? Защоне познаваме достатъчно Севера?
Според мен най-разпространеният мит е, че скандинавците са студени. Да, на пръв поглед изглежда така, но когато човек ги поопознае, се убеждава, че не са по-студени от която и да било друга нация. Но със сигурност са по-сдържани, по-дискретни, по-тактични, с по-силно развито чувство за колективизъм, по-добре развити умения за общуване и работа в екип.

В днешно време вече се знае повече за Севера – не на последно място нароилите се напоследък скандинавски книги, които излязоха на нашия книжен пазар, дават известна представа за начина на мислене и живот на скандинавците. Освен това днес светът е далеч по-отворен, хората пътуват повече, участват по-често в международни прояви, гледат се филми, слуша се музика и ако човек реши, днес има доста по-голяма възможност да опознае Севера и скандинавците добре, отколкото преди 15 или 20 години. Но въпреки това ми се струва, че у много хора просто липсва любопитство към тези култури – може би заради географското разстояние, а може би и заради погрешната представа за студеността на скандинавците.

Туве Янсон извън муминтролите – каква е магията ѝ?

Колкото и клиширано да прозвучи, Туве Янсон е изключително колоритна и многостранна личност. Наистина е най-позната по света с муминтроловете – и с книжната поредица (издадена у нас от издателство „Дамян Яков“), и с филмите, и с комиксите – те пък предстои да излязат на български език благодарение на издателска къща „Жанет 45“. Но освен муминската поредица, Туве е автор и на дълъг списък от други книги – романи и сборници с разкази. „Жанет 45“ вече издаде два от сборниците – Пътуване с лек багаж и Куклената къща, а скоро предстои да излезе и автобиографичният по характера си сборник Дъщерята на скулптора. „Дамян Яков“ пък издаде Лятна книга – друг сборник с автобиографични елементи.
Но извън писателските си занимания, на които всъщност Туве се е посвещавала цял живот под една или друга форма (например е написала стотици писма, част от които също предстои да бъдат преведени на български, и редовно е водела дневници), тя е творила и в друго изкуство – изобразителното. За българските читатели доскоро тя беше позната като художник най-вече в качеството си на илюстратор на собствените си мумински книги, но изобразителното й творчество е обширно и разнообразно и в действителност цял живот тя смята себе си на първо място за художник и именно така се стреми да се представи пред света. Писането е донякъде вторично занимание за нея, което изиграва ролята на отдушник след много тежките години на Втората световна война – така се раждат муминтроловете, а в привидно детските книжки всъщност Туве описва своето семейство и излага собствените си мисли, разбирания и преживявания.

Туве е и страстна пътешественичка – през целия си живот обича да пътува и успява да посети много държави в целия свят.

Мен Туве ме впечатлява най-много със свирепата си дисциплина и отдаденост на работата. Поставя си високи цели и изпипва всичко, с което се захваща, независимо дали става въпрос за поръчките, чрез които се издържа, или за собственото й изкуство.

А магията й е много особена и специфична. Светът, който създава в детските си книги, е оригинален и изцяло плод на собствената й фантазия, без никакво заимстване на мотиви или герои. Но в същото време в него всеки може да открие себе си. Много характерно за нея е, че книгите й не са написани само за деца или само за възрастни – напротив, тя дори се дразни от опитите за такава категоризация. Тази свобода на тълкуване също е част от магията на произведенията й. В книгите й за възрастни, а също и в картините й е лесно откриваема същата магия, която грабва в муминската поредица.

Свободата в книгите на Туве Янсон и колко е важна тя за едно дете?

Муминското семейство много държи на свободата – така възпитава своя син. Така е възпитана и Туве. Свободата е важна за децата – свободата да питат, да изследват света, да се осмеляват да поемат отговорност и да завладяват нови територии, а и свободата да правят грешки и да се учат от тях.

Творчеството на Туве Янсон в една дума? 

Муминтрол.

Задължително ли е да си интересен човек с интересен живот, за да пишеш интересни книги?

Интересният живот безспорно помага за създаването на интересни книги, а животът на Туве е доста шарен и необичаен. Но всеки човек е интересен и всеки живот е интересен, дори и даден начин на живот в някой момент да ни се стори скучен. Не мога да си представя наистина скучен човек, затова не мога и да си представя скучен писател.

Най-интересният период от живота на Туве Янсон за теб? Какво би я попитала, ако се познавахте?

Не мога да посоча даден период, защото целият й живот е много интересен. Военните години със сигурност са интересен период, през който Туве преживява много и израства. Интересна е и кореспонденцията й с нейната приятелка Ева Коникоф. Интересен е и периодът, когато Туве открива любовта си към Вивика Бандлер, а още повече – периодът на любовта й към Тулики Пиетиле.
Въпросите, които бих й задала, са два: „Кое всъщност беше по-важно в живота ти – писането или рисуването?“ и „Има ли нещо, за което съжаляваш?“

Лесно ли стана спойката между теб и книгите на Туве Янсон? Задължително ли е да харесаш една книга, за да я преведеш добре?

Може би не е задължително да харесваш книгата, за да се получи хубав превод. Но е задължително поне горе-долу да ти допада или поне да не ти е напълно чужда. А моята любов към Туве Янсон всъщност се зароди още от университета – от един неин разказ (Елхата), който трябваше да преведем във втори курс. Още тогава стилът й ми хареса. След това, когато започнах работата си по първата книга (Татко Мумин и морето), отначало не ми беше много лесно, защото това беше първият ми художествен превод и ми липсваше и увереност, и навик (а навикът, т.е. придобитите с времето умения, е от голямо значение за всяка работа). Но текстът бързо ме увлече, а после, колкото повече ставаха книгите, толкова повече опит натрупвах и ставаше по-лесно. Удоволствието също се увеличаваше.

Умеем ли да пътуваме с лек багаж или винаги се натоварваме излишно?

Аз лично не умея да пътувам с лек багаж – и в буквален смисъл, когато тръгвам на път, и в преносен – в живота си. Все мъкна ненужни вещи и мисли с мен. И ми се струва, че това важи за повечето хора.

Има ли изобщо такова разделение – книги за деца и книги за възрастни?

Книгите за деца със сигурност не са само за деца, който и да е авторът, не само Туве. А и много книги за възрастни със сигурност не са само за възрастни. Но дали всички? Сега се сещам за Отива една жена при лекаря– дали тя е подходяща и за деца? А дали пък категорично е неподходяща? Може би в крайна сметка зависи от степента на зрелост, а тя не е равнозначна на възрастта.

Остава ли ти време да четеш книги извън работата? Какво обичаш да четеш?

Да, остава ми време да чета. Не мога да си представя да не ми остава никакво време за четене, макар че съм имала и по някой такъв ден, но не по-продължителен период. И мисля, че това за какво ни остава време е въпрос на подреждане на приоритетите – за важните неща човек намира време. Четенето е важно, защото обогатява – развива мирогледа ни, дава ни други гледни точки, кара ни да се замислим, да погледнем да себе си с нови очи, да изпитаме различни чувства, да се откъснем от ежедневието си, да се докоснем до друга действителност. Но не мога да не се съглася с Карлос Руис Сафон, че “Книгитеса огледала; в тях човек вижда само онова, което носи в себе си.“

Аз имам много любими автори и книги – на различна тематика. Напоследък разделям времето си за четене между художествената литература и книгите на тема хранене и здраве.

Коя книга мечтаеш да преведеш?

В областта на художествената литература мечтая да преведа поне една книга на Юнас Гардел. Но също имам огромно желание да преведа и някоя от книгите за храненето, които са ми направили голямо впечатление, например на Гари Тобс.

Любим твой пасаж от книга на Туве Янсон:

Не мога да посоча само един любим, защото са много. Но ето все пак един цитат от Дъщерята на скулптора:

«Всички мъже се веселят, приятели са помежду си и никога не изоставят другия в беда. Приятелят може да наговори ужасни неща, но на следващия ден всичко е забравено. Приятелите не прощават, те просто забравят, а жените прощават всичко, но никога не забравят. Така стоят нещата. Затова на жените не е позволено да участват в празненствата. Много е неприятно да ти бъде простено.»

Анелия Петрунова  работи като преводач от 2001 г. и се занимава с превод на художествена литература от 2007 г. Завършва специалностите скандинавистика и английска филология в Софийски университет. Почитателите на Туве Янсон със сигурност знаят името й, тя стои зад превода на  “Малките тролове и голямото наводнение”, “Кометата идва”, “Цилиндърът на магьосника”, “Татко Мумин и морето”, “Тайнството на юни”, “Лятна книга”, „Пътуване с лек багаж“, „Туве Янсон. Думи, образи, живот“ на Буел Вестин, „Априлската вещица” на Майгул Акселсон и др.

Оказа се, че с Анелия сме учили заедно в Испанската гимназия, в различни класове на един и същи випуск. Истинско удоволствие е да ми гостува днес с разсъждения върху работата на преводача, една доста неразбрана и изключително трудна професия. В следваща публикация ще си поговорим за скандинавистиката, Севера, Туве Янсон, муминтролите, книгите, пътуването и свободата.

 

За превода – от гледната точка на преводача
от Анелия Петрунова

Когато четем какъвто и да било текст и особено книги, обикновено рано или късно стигаме дотам да се замислим какво е искал да каже авторът и съгласни ли сме с него. Понякога се възхищаваме на стила, а друг път все нещо ни куца в изказа. Има текстове, които ни увличат и не можем да ги оставим, докато не стигнем до края. Има и такива, които едва успяваме да дочетем, ако изобщо си наложим да не ги зарежем още преди средата. И неизменно в представата ни текстът оформя мнение за автора и след прочита този автор заема мястото си в собствената ни класация, на върха на която слагаме любимците си, а на дъното й – онези, които повече не биха ни изкушили.

Но колко често читателят се замисля, че когато чете текст в превод, всъщност чете не написаното от автора, чието име фигурира най-отгоре, а написаното от преводача? Да, безспорно всички сме се „парили“ с недобре преведени текстове – тогава неминуемо „плюем“ преводача, въпреки че понякога е възможно това, което ни изглежда като калпав превод, всъщност да е просто сносно преведен, но калпаво написан текст. Това е обаче моментът, когато преводачът става видим – когато читателят е недоволен от текста. Ако преводът е добре направен, на повечето читатели изобщо не им хрумва да отгърнат на първата страница и да погледнат кой е преводачът – ей така, просто за да имат предвид в бъдеще, когато им попаднат преводни книги, че този преводач работи добре и от него може да се очакват хубави преводи.

Разбира се, тук говоря за преводачите на писмени текстове, защото тяхната работа е коренно различна от работата на „устния“ преводач. Но и в двата случая на очи се набива не добрият, а слабият преводач. Добрият остава невидим, но без него комуникацията между автора на текста и читателя или слушателя е невъзможна. Невъзможно е да се предаде посланието и да се постигне въздействието, които авторът цели със своя текст.

Без угризения ще кажа, че преводаческата професия е неразбрана и недооценена, и то не само финансово, въпреки че и финансовата част не е без значение. Недооценена е, вероятно защото е и неразбрана. Какво не знае за работата на преводача масовият читател, т.е. този, който няма сред близките си роднини или приятели преводач?

От една страна хората често не могат да си представят колко продължителен път трябва да измине човек, докато бъде в състояние да преведе добре един текст, без значение дали литературен, или не. Все още много хора смятат, че ако „знаеш“ един език, това означава, че можеш и да превеждаш. (Друг въпрос е какво означава „да знаеш език“ –  за жалост все още за мнозина това означава да можеш да се „оправиш“ с езика.) В тази представа обаче се съдържат две фундаментално погрешни постановки: че е достатъчно някакво що-годе прилично ниво на познаване на езика, за да можеш да превеждаш, и че владеенето на езика автоматично означава и умение за превеждане. Уви, ако мислите така, значи представата ви е напълно погрешна. Първо, за да достигнеш нивото на владеене на езика, което ще ти позволи да превеждаш добре, е необходимо много време – много години. И второ, да си овладял наистина добре един чужд език в никакъв случай не означава, че ще се справиш добре и като преводач. Превеждането предполага напълно различен набор от умения, а със сигурност и талант. Преводачът трябва не просто да владее наистина задълбочено езика, от който превежда, но също така трябва да владее добре и изразните средства на своя роден език. (Тук ще се огранича до препоръчителния вариант – да превеждаш от чуждия към родния си език.) Освен това на всеки преводач са му необходими и много добри умения за откриване на информация – във всякакви справочни източници, затова и обикновено около всеки преводач ще видите „разхвърляни“ купчини с речници и справочна литература. През последните години Интернет се превърна в изключително благодатен източник за намиране на информация, но добрите стари хартиени речници (или техните електронни варианти) все пак в много случаи са незаменими.

А що за птици са преводачите? Едва ли можем да поставим всички под общ знаменател, но ми се струва, че повечето все пак не обичат да стоят в светлината на прожекторите. Самата професия предполага известна „невидимост“. Естествено, това не означава, че всеки преводач е саможив – нищо подобно. Но нерядко се получава известно ограничаване на социалния живот – пак заради спецификата на преводаческата работа.

Какви качества обаче трябва да притежава един човек, за да бъде добър преводач? Според мен на първо място трябва да бъде много старателен и прецизен в работата си и да подхожда отговорно към всеки текст. Не трябва да се предоверява на знанията и уменията си, на опита си, въпреки че опитът има огромно значение за добрия превод. Не, напротив, трябва винаги да се стреми да погледне от различни ъгли и да не престава да търси как да подобри работата си. Прекалената самоувереност често погажда номера на преводачите. Не трябва да се лежи на стари лаври. А също не трябва да се колебаем да се консултираме с всякакви източници, ако се съмняваме в собственото си тълкувание на дадена дума, фраза или изречение. Няма нищо срамно в това да не успееш да разбереш смисъла от един, два или десет прочита. Тогава винаги съществува и трябва да се използва възможността да се консултираш с пълния набор от речници и справочни материали или още по-добре – с колега. Днес има дори преводачески форуми, в които можеш да потърсиш помощ и да получиш изключително ценни съвети.

Друг много важен аспект от работата на преводача е работата с редактора, а друго задължително качество, което преводачът по мое мнение трябва да притежава или да развие у себе си, е умението за диалог с редактора и способността да се учи от общуването с него. Съвсем нормално е да милеем за текстовете си като за рожби и да ни боли от всяка промяна, която редакторът е предложил. Но също е важно да успеем да надскочим егото си и да погледнем на нашето творение през очите на редактора, който чете текста ни като външен човек и затова често успява да го види по-обективно от нас и да открие несъвършенствата му.

Разбира се, немалко преводачи имат и друга професия, обикновено по финансови причини, а с превод се занимават само в свободното си време. Това не означава, че такива преводачи не превеждат добре. Качеството на превода зависи не само от посветеното на работата време, а и от интелектуалната и емоционална ангажираност на преводача с работата по текста, и от решимостта му да постигне най-доброто, на което е способен – това означава да подходи и много отговорно към работата, и да притежава необходимите знания, за да се справи с нея. Също така зависи от отношението му към автора на текста и тематиката. По-лесно и с по-добър краен резултат се превежда любим, отколкото недолюбван автор. Също по-добри превод ще излезе от текст по тема, която вълнува преводача, а не в област, която му е напълно далечна, въпреки че съвестният човек ще положи всички усилия да си свърши работата дори в този случай и постигнатият резултат отново ще бъде добър, но не толкова, колкото би бил, ако преводачът е вложил душата си в работата.

Това е моето мнение като преводач – към превода трябва да се подхожда и с любов, и с отговорност.