*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.
Години: 45
Професия или занимание: Професия е дума, която води към асоциация с нещо солидно и стабилно, за което в последните години не откривам почва. Сега организирам различни събития, случват се рекламни кампании и проекти в собствена комуникационна агенция.
Хоби: Обичам да пиша, предимно за себе си. Това ми дава голяма свобода и е прекрасен начин да изследвам и изучавам коя наистина съм. Намирам за приятно занимание да правя йога, да бъда в планината (или на морето), да експериментирам с готвене, да изучавам и опитвам нови сортове вино. Но нищо не е на всяка цена. Точно това им е хубавото на хобитата.
Блог: luchanaslife.com
Всички се стремим към щастието, какво реално значи то за теб извън познатите ни клишета? Вродено ли е умението да бъдем щастливи, придобива ли се, научава ли се?
Щастието е нашата истинска природа. Да сме щастливи е неизбежно. И нямаме нужда от някой или нещо, за да ни напомня това. Може би вместо да придобиваме, само да оставим настрана фалшивите убеждения и ограничения, които сами си поставяме. Идеята, че трябва да направим това или онова и
и да постигнем едно или друго, и когато това стане, ние вече ще имаме правото и точния момент да сме щастливи, сама по себе си е ограничение. И много често (ако не и винаги), когато „съвършеният“ момент е дошъл и са изпълнени всички изисквания за щастие – него просто го няма.
Точният момент е винаги тук и сега.
Идеята за умение, придобиване и научаване идва от ума. Той иска да умее, да придобива и да научава. В което няма нищо лошо, разбира се. Проблемът идва, когато започнем да се идентифицираме с него. И объркването е налице. Започва търсенето на щастие – във връзки, предмети, пътувания, храна….Списъкът е дълъг и съм сигурна, че всеки може да добави нещо. Но трайното щастие, истинското щастие, не е плод на горните. Истинското щастие се крие в този момент. А способността ни да приемем момента такъв, какъвто е, независимо какъв е той, ни дава ключа към нашата истинска природа. Която е неразрушимо, вечно, неподвластно на време, независещо от причина, неизискващо нищо от никого щастие.
Ти кога се научи да приемаш момента такъв, какъвто е?
Ако кажа, че съм се научила, ще сложа своеобразен край на нещо безкрайно, винаги ново, свежо, вълнуващо и разгръщащо красотата си всеки миг. Уча се непрекъснато. И ако се отнеса в измислени истории, драми и концепции за това как трябва според мен да е, животът много бързо ми показва вярната посока. Той винаги ни дава нещо като знаци, следи, посоки или уроци, по които при добро, искрено желание, откритост и честност към себе си, можем да се водим. Понякога тези уроци са меки, ефирни и едва доловими, но както всеки урок, който не бива научен, с времето става все по-ясен, по-утвърдителен, доста често и болезнен.
Когато сме против настоящия момент ни се дава възможност след възможност да го приемем, одобрим и накрая да се съгласим с него. При мен имаше няколко по-отличаващи се като загуба на работа (от която, разбира се, бях изключително отегчена) и появила се изневиделица диагноза със сериозна прогноза и силен удар по това, което смятах за даденост – моята женственост. Без да изпадам в подробности – всичко това е описано в публикация в блога. Ако на някой темата се струва интересна може да погледне там.
Може би успоредно с тези събития започнах да търся отговори на напиращи в мен въпроси: „Защо така? Защо на мен? Защо сега? Какво не е наред?“ В онзи момент ясно виждах, че не мога да променя това отвън и се запитах дали проблемът не е някъде вътре. И така попаднах на първите книги, в които прочетох неща, които първоначално ме поразиха, впоследствие подложих на проверка и се оказа, че не само са верни, ами и можех да видя ясно правотата им от собствен опит.
Именно тук се крие разковничето според мен – директния пряк опит и изследване. Не е нужно да вярваме 100 % на всичко, което прочетем, видим или чуем. Да го подложим на съмнение, да проверим валидността му и след това да споделим от авторитета на своето собствено виждане. Защото човек може да прочете десетки книги и да последва съветите на десетки авторитети, но не приложи ли думите, нещо повече – не ги ли подложи на съмнение и проверка чрез личен опит – всичко остава на ментално ниво, на хартия, или най-много за някой и друг цитат във ФБ. Тук мога да спомена две от книгите, които запалиха искрата и ми помогнаха в началото когато беше най-мрачно: „Силата на настоящето“, Екхарт Толе и „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Рюдигер Далке. Благодарение на първата започнах плахо да стъпвам в настоящето, вместо да се рея в минало или в неясното бъдеще, а благодарение на втората избегнах операция.
Това са може би основните уроци, които, така да се каже, допринесаха да приема момента такъв, какъвто е. Защото ако това, което се случва точно сега, не е най-доброто, то просто нямаше да се случва. Така малко по малко всяка съпротива бива оставена. Приемам и после предприемам. Не се вайкам, не съдя, не мрънкам, не изисквам. Осъзнаването взе превес и измести фокуса от злободневни теми и битовизми. Не че не правя това, което е нужно или се изисква от мен в даден момент. Правя го, просто не зациклям в него.
Разбира се, този процес е индивидуален при всеки. Навярно някой би осъзнал тези неща без нужда от такива шамари, без години лутане, на друг може да са му нужни повече и по-силни. Животът разполага с неизчерпаем арсенал, също така и не бърза за никъде. Има цялото време на света.
Това не е ли вид егоизъм и самоизолация – да сме настрани от всичко, което се случва, в наша собствена капсула? Не те ли тормозят несправедливостта, лошият вкус, липсата на морал, посредстввността, простащината, например – неща, срещу които според мен има смисъл да реагираме и с които да се борим.