Анелия Петрунова работи като преводач от 2001 г. и се занимава с превод на художествена литература от 2007 г. Завършва специалностите скандинавистика и английска филология в Софийски университет. Почитателите на Туве Янсон със сигурност знаят името й, тя стои зад превода на “Малките тролове и голямото наводнение”, “Кометата идва”, “Цилиндърът на магьосника”, “Татко Мумин и морето”, “Тайнството на юни”, “Лятна книга”, „Пътуване с лек багаж“, „Туве Янсон. Думи, образи, живот“ на Буел Вестин, „Априлската вещица” на Майгул Акселсон и др.
Оказа се, че с Анелия сме учили заедно в Испанската гимназия, в различни класове на един и същи випуск. Истинско удоволствие е да ми гостува днес с разсъждения върху работата на преводача, една доста неразбрана и изключително трудна професия. В следваща публикация ще си поговорим за скандинавистиката, Севера, Туве Янсон, муминтролите, книгите, пътуването и свободата.
За превода – от гледната точка на преводача
от Анелия Петрунова
Когато четем какъвто и да било текст и особено книги, обикновено рано или късно стигаме дотам да се замислим какво е искал да каже авторът и съгласни ли сме с него. Понякога се възхищаваме на стила, а друг път все нещо ни куца в изказа. Има текстове, които ни увличат и не можем да ги оставим, докато не стигнем до края. Има и такива, които едва успяваме да дочетем, ако изобщо си наложим да не ги зарежем още преди средата. И неизменно в представата ни текстът оформя мнение за автора и след прочита този автор заема мястото си в собствената ни класация, на върха на която слагаме любимците си, а на дъното й – онези, които повече не биха ни изкушили.
Но колко често читателят се замисля, че когато чете текст в превод, всъщност чете не написаното от автора, чието име фигурира най-отгоре, а написаното от преводача? Да, безспорно всички сме се „парили“ с недобре преведени текстове – тогава неминуемо „плюем“ преводача, въпреки че понякога е възможно това, което ни изглежда като калпав превод, всъщност да е просто сносно преведен, но калпаво написан текст. Това е обаче моментът, когато преводачът става видим – когато читателят е недоволен от текста. Ако преводът е добре направен, на повечето читатели изобщо не им хрумва да отгърнат на първата страница и да погледнат кой е преводачът – ей така, просто за да имат предвид в бъдеще, когато им попаднат преводни книги, че този преводач работи добре и от него може да се очакват хубави преводи.
Разбира се, тук говоря за преводачите на писмени текстове, защото тяхната работа е коренно различна от работата на „устния“ преводач. Но и в двата случая на очи се набива не добрият, а слабият преводач. Добрият остава невидим, но без него комуникацията между автора на текста и читателя или слушателя е невъзможна. Невъзможно е да се предаде посланието и да се постигне въздействието, които авторът цели със своя текст.
Без угризения ще кажа, че преводаческата професия е неразбрана и недооценена, и то не само финансово, въпреки че и финансовата част не е без значение. Недооценена е, вероятно защото е и неразбрана. Какво не знае за работата на преводача масовият читател, т.е. този, който няма сред близките си роднини или приятели преводач?
От една страна хората често не могат да си представят колко продължителен път трябва да измине човек, докато бъде в състояние да преведе добре един текст, без значение дали литературен, или не. Все още много хора смятат, че ако „знаеш“ един език, това означава, че можеш и да превеждаш. (Друг въпрос е какво означава „да знаеш език“ – за жалост все още за мнозина това означава да можеш да се „оправиш“ с езика.) В тази представа обаче се съдържат две фундаментално погрешни постановки: че е достатъчно някакво що-годе прилично ниво на познаване на езика, за да можеш да превеждаш, и че владеенето на езика автоматично означава и умение за превеждане. Уви, ако мислите така, значи представата ви е напълно погрешна. Първо, за да достигнеш нивото на владеене на езика, което ще ти позволи да превеждаш добре, е необходимо много време – много години. И второ, да си овладял наистина добре един чужд език в никакъв случай не означава, че ще се справиш добре и като преводач. Превеждането предполага напълно различен набор от умения, а със сигурност и талант. Преводачът трябва не просто да владее наистина задълбочено езика, от който превежда, но също така трябва да владее добре и изразните средства на своя роден език. (Тук ще се огранича до препоръчителния вариант – да превеждаш от чуждия към родния си език.) Освен това на всеки преводач са му необходими и много добри умения за откриване на информация – във всякакви справочни източници, затова и обикновено около всеки преводач ще видите „разхвърляни“ купчини с речници и справочна литература. През последните години Интернет се превърна в изключително благодатен източник за намиране на информация, но добрите стари хартиени речници (или техните електронни варианти) все пак в много случаи са незаменими.
А що за птици са преводачите? Едва ли можем да поставим всички под общ знаменател, но ми се струва, че повечето все пак не обичат да стоят в светлината на прожекторите. Самата професия предполага известна „невидимост“. Естествено, това не означава, че всеки преводач е саможив – нищо подобно. Но нерядко се получава известно ограничаване на социалния живот – пак заради спецификата на преводаческата работа.
Какви качества обаче трябва да притежава един човек, за да бъде добър преводач? Според мен на първо място трябва да бъде много старателен и прецизен в работата си и да подхожда отговорно към всеки текст. Не трябва да се предоверява на знанията и уменията си, на опита си, въпреки че опитът има огромно значение за добрия превод. Не, напротив, трябва винаги да се стреми да погледне от различни ъгли и да не престава да търси как да подобри работата си. Прекалената самоувереност често погажда номера на преводачите. Не трябва да се лежи на стари лаври. А също не трябва да се колебаем да се консултираме с всякакви източници, ако се съмняваме в собственото си тълкувание на дадена дума, фраза или изречение. Няма нищо срамно в това да не успееш да разбереш смисъла от един, два или десет прочита. Тогава винаги съществува и трябва да се използва възможността да се консултираш с пълния набор от речници и справочни материали или още по-добре – с колега. Днес има дори преводачески форуми, в които можеш да потърсиш помощ и да получиш изключително ценни съвети.
Друг много важен аспект от работата на преводача е работата с редактора, а друго задължително качество, което преводачът по мое мнение трябва да притежава или да развие у себе си, е умението за диалог с редактора и способността да се учи от общуването с него. Съвсем нормално е да милеем за текстовете си като за рожби и да ни боли от всяка промяна, която редакторът е предложил. Но също е важно да успеем да надскочим егото си и да погледнем на нашето творение през очите на редактора, който чете текста ни като външен човек и затова често успява да го види по-обективно от нас и да открие несъвършенствата му.
Разбира се, немалко преводачи имат и друга професия, обикновено по финансови причини, а с превод се занимават само в свободното си време. Това не означава, че такива преводачи не превеждат добре. Качеството на превода зависи не само от посветеното на работата време, а и от интелектуалната и емоционална ангажираност на преводача с работата по текста, и от решимостта му да постигне най-доброто, на което е способен – това означава да подходи и много отговорно към работата, и да притежава необходимите знания, за да се справи с нея. Също така зависи от отношението му към автора на текста и тематиката. По-лесно и с по-добър краен резултат се превежда любим, отколкото недолюбван автор. Също по-добри превод ще излезе от текст по тема, която вълнува преводача, а не в област, която му е напълно далечна, въпреки че съвестният човек ще положи всички усилия да си свърши работата дори в този случай и постигнатият резултат отново ще бъде добър, но не толкова, колкото би бил, ако преводачът е вложил душата си в работата.
Това е моето мнение като преводач – към превода трябва да се подхожда и с любов, и с отговорност.