С Лили се познаваме отново покрай фотографските ми увлечения, оказа се и че живеем съвсем наблизо. Снима каквото я вдъхновява и каквото има под ръка/обектив, обикновено двете си чаровни дъщери, места, събития, настроения. Пътува често. Запечатва картини, места и лица. Факир е на обработките.
Преди известно време тя се завърна от пътешествие до Перу. Една от моите топ 5 мечтани дестинации! Просто не можех да пропусна да я поканя в Гастрол с невероятните й кадри от това магнетично място. На молбата ми за няколко изречения, тя любезно отговори с цял, подробен и изключително интересен пътепис, за което сърдечно й благодаря! В комбинация с искрящите от цвят фотографии, се получи една от най-екзотичните публикации в LaMartinia. Разказът й e пълен с неизвестни за мен факти и информация, въпреки че съм изучавала бита и историята на Латинска Америка. Личният и пряк допир дава съвсем различен и реален поглед към колорита и хората по тези древни земи.
Публикувам материала с невероятно удоволствие, четох го поне 10-ина пъти. Хем хубаво, хем неприятно, защото сега мрънканията ми за там значително ще зачестят:-))
Фотографиите на Лили можете да видите тук: http://liliphoto.co.cc/
А повече кадри от пътуването й до Перу тук: http://www.flickr.com/photos/lexi1974/sets/72157625119775833/with/5115791650/
Приятна разходка!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
До Перу и назад
Една късна октомврийска вечер, след повече от 20 часово пътуване, кацаме на летището в Лима. Нашето перуанско приключение най-после започва. Още по тъмно на другата сутрин поемаме към първата ни цел – резервата Тамболата. От прозореца на самолета се удивляваме на необятната джунгла, разпростряла се под нас, прорязана от широките, виещи се като змии притоци на р. Амазонка. На малкото летище в Пуерто Малдовано ни лъхва гореща вълна – температурата е почти 30 С, а у нас скоро чакаме зима. От местното пристанище продължаваме с моторна лодка по р. Тамболата до нашия лодж. Мястото е вълшебно – малки къщички, обградени от величествена и екзотична растителност.
Освен ананаса и банановото дърво, всичко друго е ново и непознато за мен. Покрай нас се стрелкат различни пъстри птици, прелита и едно колибри, на дървото до лоджата ни ято жълто-черни папагали са построили колонията си от висящи гнезда. Опитвам се да снимам, но всички са много бързи, а и няма време, лодката вече ни чака, за да ни отведе до Острова на маймуните.
За първи път навлизаме в джунглата – отвсякъде ни обгръща гъста растителност, налага се да вървим в индианска нишка по тясната пътечка, в търсене на маймуните. Иска ми се да спирам на всяка крачка, защото всичко е ново и интересно, но трябва да бързаме – вече се смрачава. Успяваме да зърнем няколко маймуни високо в клоните над нас, но много повече сме впечетлени от настъпването на нощта – за кратко всичко припламва в оранжево. После изведнъж става тъмно. Единствено фенерчето на водача ни и множеството светулки светят в мрака. На връщане успяваме да видим и капибари, най-големият гризач, който кротко пасе с малкото си до реката и изобщо не се впечетлява, когато екскурзоводът ни го осветява с мощния прожектор, монтиран на лодката. Зърваме и няколко каймана, които кротко плуват, в очакване на нощния си лов. Уморени, но доволни, след вечеря веднага заспиваме – на другия ден в 4 часа сутринта започва екскурзията ни до езерото Сандовал.
Езерото Сандовал и околностите му са изключително богати на растителни и животински видове – орхидеи, бромелиади, фикуси и дървета гиганти, маймуни, видри, еноти, тапири, папагали, каймани. Тук е и домът на най-голямата сладководна риба – пираруко, която достига дължина над 3 метра.
Прекарваме почти цял ден на това вълшебно място, наслаждавайки се на красотата и спокойствието. Изяждаме скромния си обяд излегнати в лодката заедно с нашия водач, а пред нас дефилират различни езерни обитатели. Само че аз съм тъжна – още в началото на деня батерията на апарата ми се изтощава и не мога да запечатам тази красота. Особено се вкисвам, когато буквално на два метра от нас два корморана започват кокетно да позират…
На другия ден със съжаление се сбогуваме с джунглата и продължаваме към следващата ни цел – град Куско. Куско е древната столица на инките, разположен на 3500 м. височина сред величествените Анди. Градът и особено центърът му – площадът Пласа де Армас и двете барокови катедрали са много красиви.
Заедно с множеството туристи обикаляме из малките улички и откриваме забележителностите му. Местните хора са настроени дружелюбно. Повечето носят традиционните си носии и изглеждат много колоритно.
Продължаваме пътуването си – следващата ни цел е Свещената долина. Отбиваме се в една ферма за лами. Всъщност ламата, която познаваме от нашата зоологическа градина е само един от трите разпространени вида в Перу – другите два са алпака (която се използва освен за добиване на вълна и за ядене) и викуня (животното с най-фината и скъпа вълна).
Този ден разглеждаме Писак и Оллатаитамбо, градът на император Пачакути. Въпреки че голямата надморска височина ни кара да се задъхваме, изминаваме целия маршрут, наслаждавайки се на величествената гледка – високите върхове на Андите, останките на древния град сгушени сред тях и множеството земеделски тераси, които ги опасват.
Разглеждаме и пазара в Писак – има много красиви неща, предимно плетива, изработени от местните жители и увеличаваме багажа си с няколко шапки тип ушанки. Вечерта отпътуваме с влак до Агуас Калиентес, откъдето ще се отправим към Мачу Пикчу на следващия ден.
За Мачу Пикчу е писано много и то с основание. Гледката на древния град, заобиколен отвсякъде с планински върхове, е впечатляваща. За щастие сега е краят на туристическия сезон и няма много посетители. А и пристигаме с един от първите рейсове, така че имаме шанса максимално да му се насладим.
Околко Мачу Пикчу има много забележителности. Разхождаме се до Древния мост на инките. Пътеката е тясна и необезопасена, а под нас се спуска почти отвесна урва. Не мога да не мисля за френския турист, за който ни разказа екскурзоводът ни, паднал там преди няколко месеца и останал неоткрит с дни. Почти целия ден прекарваме на това магнетично място и аз не спирам да снимам. С нежелание привечер тръгваме към гарата.
Връщаме се в Куско, откъдето на другия ден с местен автобус ще отпътуваме за гр. Пуно, разположен на езерото Титикака. По време на това пътуване се изкачваме на височина около 4300 м. Планините са величествени, цветовете наситени, а облаците изглеждат много по-обемни и някак по-близо до нас.
Често виждаме бедни селца около пътя, стада алпака, много езера и за мое учудване – огромни ята розово фламинго. Пристигаме в ранния следобед в Пуно – единственото перуанско пристанище на Титикака.
Градът е много чист и приветлив и не така туристически както Куско. Имаме късмет – тази седмица се чества празникът на един от местните светии. Попадаме в пъстрото шествие, което обикаля целия ден града, а отчето благославя предварително набелязани, украсени в бяло и лилаво къщи. Пред всяка от тях, на сaмата улица има красива пъстра картина, направена от непознат за нас прах в ярки цветове. Гледката е помпозна – много възрастни и деца в различни униформи, духов оркестър, тъпани и фойерверки. Всички са въодушевени и явно щастливи. Мъничко им завиждам, защото у нас такива масови прояви не съм виждала.
След като минаваме и през местния закрит пазар и купуваме няколко вида непознати за нас плодове, уморени, но доволни се прибираме в хотела. Рано сутринта гидът ни ни чака за нашия тур из Титикака. Първо ще посетим плаващите острови Урос. Слънцето припича, но вятърът е студен. Само ние сме на корабчето и блажено се припичаме, като често сменяме мястото си в зависимост от гледката около нас. Чак вечерта ще установим, че зверски сме изгорели и до края на престоя си в Перу, ще се разхождаме с червени и обелени носове.
На островите Удрос цари оживление. Всъщност местните се препитават изключително от туризъм. Когато корабчето ни минава покрай една от платформите, цялото семейство започва приветливо да ни маха.
Спираме при тях и слизаме на „твърда земя” Усещането е малко странно – целият остров е покрит с тръстика, на места краката ни пропадат меко надолу. Един от мъжете ни обяснява как е построен островът – най-отдолу има слой от торф и клони, дебел около 2 м, а над него са натрупани още 2 м. тръстика. Всичко това е подвижно и има котва. При нужда (например кавга със съседите), може да се премести. Трайността му е около 4 г. На нашето островче живеят 3-ма мъже, 4 жени и няколко деца, има куче, котка и някакъв неизвестен за мен вид птица. Централната част представлява нещо като площадче, а отстрани са разположени колибите. Всичко е от тръстика. Една от жените, която се представя като Силвия, ни кани да посетим къщичката й. Вътре е тясно и задушно, и освен едно легло и куп дрехи няма нищо. Няма и ток, банята е езерото. Едно малко момиченце ме гледа любопитно и стиска парцалената си кукла. Явно жителите на Удросите са много бедни, но изглеждат щастливи и сърдечни. След като двама от мъжете ни разхождат с традиционната си тръстикова лодка, купуваме малко сувенири (пак от тръстика) и се сбогуваме. За „добър път” ни изпяват няколко песни, едната от които на английски.
Спираме за малко и в „ситито” – неголям остров, на който има две сергии, ресторант, няколко мънички тръстикови къщички, предназначени за туристите, желаещи да преспят на Удросите, и соларни батерии.
После продължаваме към о. Амантани , където ще пренощуваме в къщата на местно семейство. Пътуването ни трае около два часа – наслаждаваме се на синьото небе и сините води (и неусетно все повече изгаряме). На мъничкия кей на о. Атамани вече нетърпеливо ни чака нашият хазяин – мистър Перси.
Продължението – утре…
Уау, толкова е интересно и примамливо! Аз, която съм ти споделяла, че това не ми е чак дестинация мечта, сега започвам вече да си представям какво е да видиш всичко това и да се терзая, че мога и да не го видя със собствените си очи. Няма нищо общо с нашия свят, само тази флора и фауна го прави страшно причудлив, а това да можеш да се срещнеш с тези хора от Удрос например, които няма как да подозират за нас, направо е вълшебно. После можеш да кажеш, че си живял богато.
Благодаря на теб и твоята гостенка!!! Непременно ще посетя сайта със снимките.
Извинете, къде ви е рецептата?
…аaa, как продължението утре?! 🙂 Записвам се в спъсъка на хората които искат да посетят тази толквоа интересна и колоритна страна. За сега ще се задоволя само с този разказ и ще чакам за повече утре. 🙂
И аз като Нана така се увлякох в разказа, че когато стигнах до "продължението – утре", буквално се стреснах 🙂 Явно се бях пренесла някъде другаде. Много беше интересно. Утре съм пак тук 🙂
Невероятен разказ.Стана ми много любопитно за този "плаващ остров".Чакам с нетърпение продължението,
всички чакаме))
Останах буквално без думи. Пейзажи, хора, животни, това са красоти, които трябва да се видят на живо. Пожелавам ви да съм здрав, защото вече знам закъде ще планирам някои от следващите пътувания. А и Мачу Пикчу е една отдавнашна мечта.
Благодаря за споделените прелестни снимки.
Невероятно пътешествие! Снимките са цвят и екзотика, а разказа невероятно интересен, на човек му се приисква сам да види.
Много хубаво гостуване, Мария!
Благодаря на твоята гостенка Лили, за това, че ме пренесе на това прекрасно място!
Ще чакам продължението.
Диванета, ще отидем някой ден;-)
нана, Тони, Петя, Иво, Ирен, лети, благодаря ви за коментарите, наистина едно магично място!
Анонимен, блогът не е кулинарен, рецептите са една малка част от него;-) поздрави и благодаря, че намина!
В крайна сметка каква е сумата на това невероятно пътуване?