Обещаното продължение:-)
Следваме Мистър Перси до неговата къщичка, където ни запознава с жена си (отново с името Силвия). Имат 6 деца, но така и не чуваме гласчетата им през времето на нашия престой. Настаняват ни в мъничка стая с две лега и традиционните цветни одеала, а след малко домакинята ни сервира на терасата обяда – пържено домашно сирене, което е много вкусно, и малки варени картофчета от тяхната нива. След обяд се разхождаме до най-високата точка на острова, където са построени две порти – на богинята на Слънцето и богинята на Луната. Поради голямата надморска височина и не дотам кръшната ми фигура ми е трудно да вървя, но успявам да се изкача на най-високото точно преди залеза. Възхитени наблюдаваме как червеното слънце се скрива зад отсрещния бряг.
Вечерта е студена, затова хазяите ни ни канят в тяхната кухничка – много мъничка, с пръстен под, без мивка, само с една маса и две пейки, а огънят, на който готвят, е запален направо на земята в единия ъгъл. Има и газов котлон, но той се ползва само в изключителни случаи. Около нас цари спокойствие и тишина, свещите кротко припламват в марака. На целия остров няма ток, с изключение на няколкото семейства, които разполагат със соларни батерии, но и там той се пести. Чувствам се малко засрамена, спомняйки си как понякога се оплаквам от домакинската работа, при наличието на толкова уреди. А жената има и шест деца! На другата сутрин сем. Перси ни изпращат сърдечно и отплуваме към о. Такиле.
Културата на о-в Такиле е уникална. Населението е не повече от 1000 души, но са успели да съхранят странните си обичаи. Носиите им са типични, като мъжете шият и плетат дрехите на жените и дъщерите си и обратното. По цвета на дрехите може да се разбере в какво настроение е притежателят им. Мъжете изглеждат много спретнати в белите си ризки и шапки с пискюли. Пискюлът е много съществена част от облеклото, защото по цвета и положението му може да се разбере дали детето е момче или момиче, дали притежателят му е „свободен” за нова връзка, дали харесва събеседника си и т.н. Плетенето е предимно мъжка работа – из целия остров се разхождат на групички мъже, които улисани в сладки приказки наплитат шапки и терлици. Жените пък предат. На острова няма разводи. Затова и преди да сключат брак, младите живеят пробно две години. Ако решат да се разделят ги прогонват от острова, като децата им, ако имат такива, остават в общността. Жените са тези, които ухажват мъжете, но това може да стане само три пъти в годината, на специално организирани за целта забави. Т.к. жителите на острова се женят само помежду си, някои от тях са с различни увреждания. На острова няма хотели, само няколко магазина, които са обща собственост и се обслужват на ротационен принцип. Има и няколко ресторанта, но туристите не могат сами да изберат кой да посетят. Старейшините са тези, които посочват заведението за дадената група туристи. Изрично е забранено снимането без да се поиска съгласие, включително и на малките деца.
Най-високата точка на острова е 4050 м, откъдето се разкрива великолепна гледка. Има и останки от древен храм от времето преди инките, който явно все още се използва, т.к. виждаме и един кръст, наскоро украсен с цветя. Разбира се там батерията ме изоставя отново. След като я топля дълго в ръце, успявам да изцедя един кадър, но решавам повече никога да не пътувам без резервна батерия!
Впечетленията ни са, че о. Такиле е много красив и интересен, но местните са по-недружелюбно настроени към външни хора. Напускаме го със съжаление и се връщаме в Пуно, откъдето на следващия ден поемаме към едно малко градче, близо до Колка каньон – следващата ни цел. Пътят е дълъг, но не го усещаме – отново пресичаме Андите и се възхищаваме на красивите гледки. От време на време спираме, за да видим макар и отдалече стадо диви викуни или ята фламинго.
В ранния следобед пристигаме до крайната си цел. Градчето е малко, но колоритно. В късния следобяд се разполагаме на централното площадче, потапяме се в местната атмосфера, а аз най-после, след протестите на мъжа ми, че само ми мъкне обективите, които наистина не са леки, се престрашавам да извадя телеобектива и да поснимам играещите наоколо деца.
Рано на другата сутрин се отправяме към Колка каньон. Със своите 3400 м той е вторият по дълбочина каньон в света. Отвестните му скали са убежище на най-голямата птица в западното полукълбо – Южноамерикансият кондор, чийто размах на крилете достига до 3 м. Пътят не е асфалтиран и се вие като змия. Преминаваме и през два тунела, които са просто дупки в скалите – няма облицовка, няма осветление, а вдигащият се прах прави гледката, осветена от фаровете ни, още по-мистична. Не бих се наела да карам тук. А и моето ситроенче едва ли би се справило с такъв път.
Спираме в едно крайпътно село, където снимането в местната катедрала е разрешено. Макар и да е по-бедна от другите, които видяхме, се възползвам. Икони няма, а само статуи, ярко оцветени и украсени с какво ли не, вкл. детски колички и плюшени мечета. Атмосферата е весела и предразполагаща и има за цел по-скоро да успокои и приобщи посетителя, отколкото да го респектира.
След два часа път и много впечетляващи гледки стигаме до Колка Каньон. Т.к. в момента е сухият сезон, река Колка изглежда много малка, но отвесните скали са величествени. Тук-таме се виждат ярки оранжеви и цикламени цветя и нацъфтели в жълто и червено кактуси.
Два часа обикаляме и се взираме с надеждата да зърнем някой кондор. Най-после успяваме, но е толкова далече, че едва се вижда. На връщане спираме в още едно селце, където местни девойчета танцуват, надявайки се да припечелят нещо от туристите.
Продължаваме към Арекипа, вторият по големина град в Перу, където пристигаме след обяд. Веднага отиваме да разгледаме центъра, докато все още е светло. Улиците и сградите са красиви, всичко е подредено и много чисто. Влюбвам се в централния площад, който по подобие на Сан Марко е изпълнен с гълъби и народ. Купувам си пакетче семенца и скоро гълъбите започват да кацат по ръцете и раменете ми.
Обикаляме до късно вечерта, т.к. за съжаление на другия ден трябва да отпътуваме за Лима, крайната точка на нашето пътуване. С удоволствие бихме останали още няколко дни, но както навсякъде досега, времето ни пришпорва. За разлика от всичко видяно до сега в Перу, Лима не ни впечетлява особено. Още повече, че денят е мрачен и мъглив, нещо обичайно за времето тук. Гидът ни ни развежда с кола из най-интересните и важни места. Разглеждаме и музея Лари и един манастир на тамплиерите, известен с катакомбите си.
Неусетно отново е вечер и трябва да се прибираме. Утре рано сутринта започва дългото ни прибиране към дома.
Няма нищо по-хубаво от вълнуващо пътуване. Страхотно "продължение" а снимката с ламата ме грабна – много обичам тези животни 🙂
Мария, Лили, благодаря!
Мария, чудесна гостенка си имаш тези два дни! 🙂 Благодаря на Лили за изключително интересния разказ и прекрасните снимки! Перу ми е една от мечтаните дестинации, а след тези два поста, още повече ми се прииска да отида там! Изчетох всичко на един дъх, и се върнах да препрочета 🙂
Сърдечни поздрави и на двете ви!
Мария, благодаря много за поканата да гостувам в прекрасния ти блог! Благодаря и на всички, които имаха търпението да ме изчетат! Радвам се, че е ви е било интересно 🙂
Страхотен разказ беше, с много колоритни снимки!
И двата поста ги порчетох с огромно удоволствие и не ми се искаше да идва края на тази история и това пътешествие!
Благодаря на Лили, за това, което ни разказа!
Благодаря Мария, че ни даваш възможност да прочетем това!
Лина, Ив,Мира, Лети, благодаря ви за вниманието и коментарите!
Лили, на теб още веднъж благодаря за чудесния материал!