Може би си спомняте една моя публикация за скъсаната джапанка и ужаса в очите на минувачите при вида на бос човек в центъра на София. По този повод ми писа и Крис Енчев:„…сега разбирам, че не само заради здравословните страни на нещата не трябва да се отказвам, но и заради Вашата случка и много подобни прояви на нетолерантност към различното!“. За моя изненада босоходството се оказа убеждение, начин на живот, възприятие, хоби, гледна точка. Поканих Крис да разкаже за това, повече можете да намерите в линковете, посочени по-долу.
Имате цяла есен да практикувате…
Крис Енчев e завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като главен асистент в ИИОЗ – БАН. Автор на две монографични изследвания: „От интенционалност към интензионалност. Логическият път на виртуалисткия трансцендентализъм“ (2009), „Логика и социални критически онтологии“ (2010). Хобита: хендмейд бижута, босоходство, фотография, музика.
Блог, посветен на босоходството: http://chris-noshoesrequired.blogspot.com/
Фейсбук група за босоноги съмишленици: https://www.facebook.com/groups/barefootisbetter/
__________________________________________________________________________
Текст и фотографии: Крис Енчев
Босоходството ми започна с болки и отоци от… обувки. Проблеми от този вид съм влачил с години, докато на един излет на Витоша едното ми стъпало се поду отгоре от впитите плътно връзки на гуменки с тъничък език, тогава започнах да усещам в крака нещо като вътрешно триене, направо усещах „скърцане“ и силни болки. Отидох на лекар, който ме „успокои“, че са станали вътрешни сраствания в сухожилията и въпросното “скърцане” ще си остане.
Аз обаче не се обезсърчих. Разкарах неудобните обувки, но взех решение от този момент нататък да се събувам при всяка възможност, защото предположих, че това би било най-добрата терапия. Оказа се, че интуицията ми не ме е подвела – след относително кратък опит с босоноги преходи по различни терени стъпалата ми свикнаха и започнаха да издържат на големи температурни разлики и всякакви неравности на терена, а скърцането” в стъпалото изчезна окончателно. Когато се разхождах сред природа на босо, не се оплаквах от умора в краката, все по-рядко получавах и травми. Започна много да ми харесва усещането на земята отдолу и текстурите, които тя ни предлага – това може да бъде много приятно и вълнуващо, стига да се осмелим да излезем извън рамките на културните табута и предразсъдъци по въпроса.
Окончателната раздяла с тези предразсъдъци при мен се случи през лятото на 2006-та година по време на морска почивка. Реших да си направя тест дали съм способен да се събуя извън плажа, там, където обикновено носенето на обувки се смята за задължително по подразбиране. Първоначално психологическата бариера беше силна, трябваше да си изработя нова нагласа. Не беше лесно, но след първата босонога разходка по курортните улици вече приемах себе си нормално, после постепенно започнах да свиквам и с различните реакции от страна на случайните минувачи и близките ми хора. Следващото предизвикателство бяха софийските улици, обществените транспортните средства, заведенията и магазините. Това за мен беше важна крачка, защото, както съм написал на друго място, страховете и предубежденията ни много често се оказват преградна стена между нас и света, а когато успеем в някаква степен да се преборим с тях, чувствителността ни се изостря, придобиваме и по-добър усет за социалните измерения на света около нас.
С малка група от съмишленици, които открих с помощта на социалните мрежи, осъществявам босоноги разходки сред природа или дори в градските пространства, правили сме босоноги флашмобове – като провокация и заявка, че ни има, че не намираме за необходимо безусловното спазване на установените дрескодове.
В други страни, например в Германия, са популярни парковете за босоноги (http://www.barfusspark.info/en/park.htm ). Някакво друго решение (като че ли) с реверанс към босоногите са уличните пръскачки (каквито у нас вече съм виждал в Бургас), разположени в централни градски места с цел разхлаждане от летните жеги. Поканата за събуване е сякаш естествено заложена в конструктивната логика на тези пространства.
Определено, що се отнася до наблюденията ми у нас, страната ни има да извърви много път в посока към толерантността спрямо различното и невписващото се в стереотипи. Така че, казано в рамките на тази тема, колкото повече босоноги виждаме около нас в публичните пространства, толкова повече надежда има за нови крачки в тази посока.
Интересно, истинско, зовът на природата: първите няколко думи, които извират като израз на споделеното! 🙂