Понякога човек се носи по течението и пропуска основни неща, които го карат да се чувства добре.

Забравена някъде чаша, спешна задача, малка чанта, в която няма място, мантрата „след малко“ или просто чист мързел да станеш от бюрото и да налееш поредната доза… вода. Наясно съм колко е важна, как помага и защо не можем без нея, но често я пренебрегвам, признавам си.

През годините станах един полуексперт по бутилки за вода – метални, стъклени, нечупливи, с „облекло“, индикатори за количеството, шарени, заоблени, с дръжки, хитри капачки и какви ли още не. Спокойно мога да открия мини музей в някой ъгъл вкъщи. Обикновено ги ползвам известно време, откривам недостатък и ги зарязвам в шкафа. Едни придават на водата неприятен вкус, други се чистят трудно, трети са неудобни за носене или придобиват бързо неугледен вид.

Затова с радост приех предизвикателството на EQUA за едноседмична ударна хидратация с новите им бутилки. Две за мен (всяка по 550 мл.) и по една за децата (400 мл.) – за да имам съмишленици и компания. Какво се случи? Кратка рекапитулация по дни:

Ден 1: Ентусиазмът е голям. Бутилките са много красиви, изпипани до най-малкия детайл. Важно ми е, знаете. Децата се радват на своите – в ярки цветове, със забавни авторски илюстрации. Изпивам 4х550 мл. – абсолютен рекорд, обикновено стигам до максимум от литър и половина.

Ден 2: Ентусиазмът продължава. Бутилките (моите) са от стъкло, не придават никакъв аромат на водата, детските са от биоразградим тритан (без BPA) и претърпяват успешно няколко изпускания без никакви поражения. Гърлото им е широко и удобно за почистване, леки са. Имат дръжка за китка, което улеснява носенето, навсякъде са с нас. Резултатът за мен е 5х550 мл. Май никога не съм поемала по-голямо количество вода за ден.

Ден 3: Разнообразявам   с лимон, обикновено така овкусявам водата си – приятно и свежо. Децата искат все от моята, „защото е лимонена и по-вкусна“, сдобиват се и те с по няколко резена. Стъклените бутилки са с много удобна форма за захвата на дланта. Капачката пасва перфектно, протичане при добро затваряне няма. Резултат – 4х550 мл.

Ден 4: Почти навсякъде из района, където сме, има крайпътни чешми с планинска вода, така че дори не се налага да купуваме минерална. Нося бутилката навсякъде с мен, на единия модел има дори силиконов пръстен, който можете да сложите на ръката си, за да ви напомня да пиете. Въпреки че е дъждовно и съвсем не топло, изпивам 3х550 мл. Слаб резултат, но пак е нещо.

Ден 5: Правим си плодова вода с праскови и лимон. Освен красива визуално, е и супер свежа и енергизираща. Много е ароматно и с краставица+мента, ябълка, диня дори. Децата не пропускат да носят бутилките със себе си – по време на преход, в ресторанта, на басейна, в колата, на детската площадка. Учудващо постоянство. Отново 4х550 мл.

 Instagram дневник

Ден 6: Бутилката определено прави впечатление и на непознати. Влиза в голяма чанта, тежи повече заради стъклото, но това все пак е най-надеждният материал за съхранение на каквото и да било. Изпускам я отвисоко върху дървен под (кой ли, ако не аз) – непокътната. 3х550 мл.

Ден 7: Вече съм леко пристрастена и идеята да нося със себе си обикновена пластмасова бутилка вода ми се струва „бляк“. Удобство е да ползваш две бутилки – винаги имаш една чиста подръка. Истинско визуално удоволствие са всички модели на EQUA, създателите й са помислили  и за най-малкия детайл, не само естестически, но и функционално. 4х550 мл.

Почивката приключи, надявам се ентусиазмът да продължи и в делничен ритъм. Ще докладвам.

Освен на хидратация, поиграхме и на асоциация – основни думи, които правят семейните летни спомени трайни и значими за нас.  Главен помощник в подбора и оформлението на фотоисторията беше Мартина, а някои от снимките са нейни ♥

*Публикацията е със съдействието на EQUA и ексклузивния ѝ представител за България –  био магазин ЗДРАВОСЛОВЕНкъдето бутилките EQUA са в компанията на био храни, натурална козметика, рецепти и още куп полезни неща.

 

 

Парти на двора Морков LaMartinia

Между майските бури и внезапни поройни дъждове се събрахме в един централен софийски двор за пролетно момичешко парти.

Криси, Марти, Мими и Мартина се забавляваха от сърце, събрахме погледите на съкооператорите и се опитахме да почистим неочаквано многобройните конфети сред килима от бръшлян. Децата хапнаха доволно, криха се, премятаха се, въргаляха се из целия двор, накрая поиграха и футбол. 

Фотоисторията е съвместно с Morkov.bg – първият био магазин за деца, в който можете да намерите алтернативи на дежурния по подобни мероприятия junk. 

И ние бяхме там, и ние похапнахме, и ние се посмяхме, и ние метохме милиони листчета със сетни сили. Беше много яко, както казват децата.

Модели: Криси, Марти, Мартина и Мими

Локация: София, двора на Изи

Гардероб: личен архив

Здравословни продукти за деца от Morkov.bg

LaMartinia на 7: какво не успях да направя

Вчера LaMartinia стана на 7. Били важни първите, казват, затова реших да събера в една публикация нещата, които за толкова години не успях да направя в/с този т.нар. мой блог.

1. Не написах книга – навярно сме само аз и още няколко човека, които все още не сме издали книга. Тематиката и самопреценката са маловажни, а често и умението да пишеш. Важно е  книга да има. Е… няма. А щеше да е хубаво за CV.

2. Не съм Инстаграм френдли – нито веднъж не снимах капучино върху чаршаф или небрежно метната завивка. Рядко пия нещо с мляко, още по-малко в леглото, с което ми отпадат около 158 вида инстаграмски сюжета. Нямам иймс стол, нито гигантски плетени одеяла, зайчета, мопс или померан. Кафето ми е черно, късо, нефотогенично и невзрачно, уви.

3. Така и не успях да вляза в блог стилистиката – никакви „приятели“, „прекрасници“, „скъпи момичета“. Едно суховато такова, без обръщения и мили думи. Не мога да се пречупя и това си е, приемам съвети.

4. Не съумях да превърна блога в женски, пардон, дамски сайт – искаше ми се да има хороскоп, късметчета, маски против целулит, клюки, селебрити моменти, класации на романтични филми и 10 начина да бъдем щастливи, но все не ми достигаше време.

5. Не организирах томбола с награди. Хората раздават ли, раздават, аз съм се запънала – не, та не.

6. Продължих да се появявам извънредно рядко на блогърски събития. Темерут.

7. Не направих нито един семинар, уъркшоп, дискусия или поне среща на тема „Как да поддържаме блог?“, „Как да виреем в блогосферата успешно?“ или „Как се става топ блогър“. Просто не знам отговорите, иначе щях да организирам.

8. Никога не попитах „Какво искате да видите в блога?“.

9. Не помолих нито веднъж „Споделете това!!!!!!“ или „Моля ви, споделете този блог, за да достигне до повече хора!!!!!Моля ви!!!!Плийс, шеър“. От срамежливост ли, от скромност ли, де да знам.

10. Не се саморекламирах – LaMartinia за 7 години няма нито един спонсориран промо пост. Все още си мисля, че така трябва да бъде с този вид блогове, но най-вероятно съм в грешка.

11. Не успях да се вживея в ролята на опитен блогЪР, който покровителства младите едва прохождащи свои „колеги“. Уж мъдро и доброжелателно, но всъщност снизходително, та чак подигравателно. Някак не ми идва отвътре, иначе можеше – за повече тежест.

12. Не отказах никой, който се е допитал до мен с идеята да създаде свой блог, а можеше драматично да сплашвам с репликите „Оу, много е трудно, не се захващай!“, „Изисква много самодисциплина и отговорност, не е за теб“, „Не знаеш с какво се нагърбваш“ и други такива апокалиптични думи на опитен блогЪР.

13. Не станах Мария Илиева Фотографи. Упорито клатя глава и отказвам „Не, не, не искам, държа снимането да си ми остане хоби.“. И май никой не ме разбра защо.

14. Не използвах никога чудесните и така популярни хаштагове #lovemylive #happylife #lifestyleblogger #blog #lovemyjob #lovemykids #lovemyhome #lovemy…whatever #happyme #lamartinialife #lamartiniatravels #lamartiniaworld

15. Не свикнах да говоря за себе си и блога в трето лице – LaMartinia отива на обяд, LaMartinia си ляга, LaMartinia е във ваканция, LaMartinia се чувства объркана и други. Скука.

16. Така и не овладях умалителните – блогче, гримче, кремче, аутфитче (тоалетче), детенце, шапчица, легълце, месце, салатка, ресторантче и разни други, които освен че разчупват речта, правят тона много по-приятелски, скъсяват дистанцията някак, приятни са.

17. Не успях да въвлека достатъчно децата си в блогоисторията – можеше поне рубрика някаква да им измисля или на всяко дете по блог, в който то само да пише (това, че едното не може да пише и двете не ползват компютър са само подробности).

18. Пропуснах да споделя много лични моменти – какво съм вечеряла, къде се епилирам, как върви цикълът ми, нивото на хормоните, какво имам в хладилника, дамската чанта и левия си чорап. Съжалявам, не остава време 🙁

19. Не приемах всички покани. Да се показвам за щяло и нещяло оттук-оттам никога не ми се е струвало добра идея, но гледам, че е актуално, трябва да преразгледам това си, отново темерутско, поведение. Както заяви една  телевизионна продуцентка/режисьорка/нещо си преди време „Винаги можем да измислим някоя драма, за да стане по-интересно.“.

19. Никога не се тагнах от Терминал 2 с: фийлинг блесд, фийлинг уандърфъл #travelislife #lovetotravel

20. Не приех нито една оферта, в която трябва да включа 239 пъти даден линк, без да споменавам, че постът е спонсориран. Темерут, казах ви.

21. Не поствах само захар и рози, имаше и тъжни неща – смърт, гняв, тъга, меланхолия, дълги паузи, в които нямах какво да кажа. Или имах какво да кажа, но споделях само с хората около мен.

22. Не разбрахме за какво, аджеба, е този блог – егоцентричка ли съм, ексхибиционистка ли, липсва ми нещо основно ли, комплекси ли имам, нарцис ли съм, на интересна ли се правя, КАКВО точно не ми е в ред, че споделям с непознати разни глупости от СОБСТВЕНИЯ си живот. Кой изобщо го интересува, каква ми е далаверата, защо го правя и какъв е подтекстът? Вие знаете ли?

23. Не свикнах да се представям с титлата БЛОГЪР. Дори не го споменавам в свободен разговор, освен ако не ме попитат нещо в тази връзка. Никога не съм и слагала тази дума доброволно до името си. Любимо ми е блогърКА.

24. Не разбрах какъв е зорът да си популярен, при това на всяка цена. Може с глупост, с безвкусица, с плява, със скандал, с анонимен пасквил, няма никаква разлика, важното е „да те знаят“.

25. Не се научих да копирам – сериозен минус.

26. Така и не успях да се взема насериозно. Като гледам, никога няма да успея. И май това е най-хубавото в цялата история.

27. Пак не направих торта за рождения ден на блога. С домашни блатове и много разкошен домашен крем, разбира се. И фотогенична, за да мога да се снимам с нея. Ще ме извините

Наздраве. Не за мен. За вас.

 
На едно място се осмелихме да съберем: 10-ина броя големи, 3 броя малки, 3 броя кучета и един брой съвсем истински таралеж (благодаря на момичетата, които го доведоха!:-) Освен безкраен хаос, беше и безкрайно забавление. Лео и Зои са страхотни деца, които са чаровни и фотогенични, това е видно, но и не промрънкаха нито веднъж! Покрай Фридрих всички решихме, че един ден ще си вземем таралеж за домашен любимец – толкова мило, спокойно и сладко същество скоро не бях срещала. Мопсът Фреди пък просто през цялото време търсеше солети.
Благодаря на всички, които издържаха на лудницата и се включиха в снимките. Искахме да се получи точно такъв семпъл, изчистен и непринуден разказ.
Главни виновници за фотоисторията бяха приятелите ни от Бочко (таралеж, сещате се), играчките и аксесоарите осигуриха Genesis, а дрехите за децата са от Kids Blok

Parentland е място за истории от първо лице.

В Parentland пишат автори, които най-вероятно не са издали книга и не определят себе си като писатели, но има какво да разкажат.

В Parentland ще говорим за семейство, родители, деца, отношения, корени, дистанции, дестинации, произход, посоки; за хубавото и лошото, лесното и трудното, приятното и недотам. С по-малко патос и повече откровеност.

Parentland не е наръчник за родители, нито форум за отглеждане на деца или женски сайт.

Parentland доверява, разказва и изслушва. Говори честно, дава мнение, опитва, колебае се. Не размахва пръст, не гледа строго и не осъжда.

Parentland се шегува и иронизира, смее се на себе си и другите.

Parentland говори по сериозни теми, без да се взима насериозно.

Parentland е над нещата и вътре в тях. Защото така е и в реалния живот.

Parentland.bg
http://www.parentland.bg/

Беше  година трудна, отрезвяваща, напрегната и много сълзлива, къде от хубаво, къде от лошо. Подробен разбор няма да правя, прекалено лично е. Много уроци получих, смених перспективата, пораснах, изгубих спокойствие, изолирах се, стесних кръга, разочаровах се, често бях гневна, нервна, тъжна, объркана, уплашена. Научих се да приемам нещата такива каквито са, без да драматизирам излишно.

Пожеланията ми тази година, от мен за мен, от мен за вас:

Да се научим да се грижим за себе си. Защото само така можем да бъдем пълноценни към света и хората, които са ни важни.
Да казваме не, когато се налага. Толкова, толкова е важно да уцелим момента. И толкова трудно.
Да се интересуваме от другите, да ги питаме как са, да ги изслушваме. Да се обръщаме към тях по име, да излезем от балона си, за да ги видим.
Да спрем да се героизираме излишно и да се тупаме по гърдите. Ако правим нещо стойностно, то вероятно се забелязва и без да го изтъкваме постоянно.
Да не копираме, да създаваме с-ъ-д-ъ-р-ж-а-н-и-е. Да СМЕ съдържание.
Да преценяваме какво можем, да не се кичим лековато с титли и професии, да трупаме опит и да се самонаблюдаваме трезво.
Да ценим труда си и този на другите.
Да не философстваме много, особено ако/когато нямаме стройна мисъл и дар слово.
Най-сетне да се научим да пишем правилно.
Да анализираме, да мислим повече.
Да имаме позиция, да знаем как да я аргументираме. Да наричаш бялото черно и обратното не е мнение, а празнодумство.
Да вършим нещо с ръцете си, да създаваме реални прости предмети, да научим децата си на това.
Да се стараем, стараем, стараем.
Да работим. Бездействието и мрънкането могат да съсипят всеки.
Да даваме повече свобода на децата си. Да не ги превръщаме в придатък, аксесоар, подчинени. Да им вярваме и обичаме, без да ги обожествяваме и идеализираме. Да ги познаваме.
Да не издребняваме.
Да уважаваме.
Да се съобразяваме.
Няма време за скука, злоба и завист, правете хубаво и бъдете здрави.

Май
Като оставим настрана нешкаробевските спортни достижения и амбициозните майки, които си проправят със зъби и нокти път в съблекалните, художествената гимнастика е приятен момичешки спорт, който, освен че оформя чудесно тяло, стойка, чувство за ритъм и координация, създава дисциплина, отборен дух и усещане за принадлежност. М. тръгна по собствено желание преди година, имаше моменти, в които се колебаеше, доскучаваше ѝ, или ѝ се струваше прекалено трудно. Оставихме на нея решението дали да продължи – 3 пъти в седмицата по 3 часа е една значителна порция време, за която човек би трябвало да има самостоятелна позиция, дори да е на 5-6-7 години.
Отклонихме любезно поканата за тренировки и през лятната ваканция поради отсъствие, а и всяко занимание би трябвало да е дозирано здравословно. Като цяло, стараем се да не се намесваме в избора на спорт/хоби, така направихме с йогата, балета, таекуондото, народните и латино танците, които пробва в детската градина, и поради различни причини сама реши да преустанови.  Не знам дали е правилно да сме дотолкова демократични и непоследователни, но наблюдавайки какво се случва с прекалено амбициозните родители и милите им деца, някак ми олеква. По тази тема мисля да пиша отделно, защото има наистина епични сцени, достойни за екранизация.
Всяка Коледа и в края на учебната годин клубът организира тържества-концерти. Наистина мили мероприятия –  горди родители и треньори се смесват с  деца в цветни трика, които крещят, смеят се истерично и треперят от вълнение. Раздават им грамоти, медали за участие и подаръци, карат ги да се чувстват значими и заслужили. Малки стройни дами в сложни съчетания и съвсем невръстни, 3-4 годишни, които общо-взето не знаят къде се намират, но са доволни, че са там. Най-хубавото от всичко е, че по-големите момичета са оформили красиви приятелства и железни навици, подкрепят се, мотивират се една друга, аплодират чуждите успехи и се прегръщат окуражително, ако някоя от тях допусне грешка – все неща, които биха им свършили работа и извън залата.
„И да изпереш трикото на ръка с хладка вода. На ръ-ка! Така каза госпожата.“
*Снимките са от тържеството през май, а видео от коледното съчетание на родителите може да бъде видяно тук
7

– Обичам те повече от … ъъъ… повече дори от рождения си ден! – каза ми тя в окъсялата си до коляното пижама на емендемс бонбони, и продължи да танцува.

Всяка година на този ден пиша по нещо за блога. Вече не знам дали не се повтарям, ще ме извините. Радвам се, че не го прОдадох, прЕдадох, видоизмених, ограничих, окастрих и насилих тематично; че не го превърнах в PR бюлетин и справка за скучни събития, в тотализатор или рекламен спот. Остана си моето място. Убежище, в което казвам каквото, когато и както преценя. Мога отговорно да заявя и да се подпиша със замах – LaMartinia, това съм си аз. Лоша, добра, права, крива, интересна, скучна, се моа. Да бъда харесвана нито е нужно, нито задължително. Имам фиксацията да се старая да правя нещата както трябва, точно както на мен ми се струва правилно. Това ми е важно. Надявам се, че един ден момичетата ми ще четат и ще се смеят. Или пък ще се замислят. Или пък ще си спомнят. Каквото те решат. Моите момичета. Така ги обичам… те знаят. Толкова ме промениха и вдъхновиха, дори само заради това мога да им бъда вечно благодарна.
И това място, и него обичам. Изобщо, много ми е емоционално всеки път на тази дата. Все едно кой знае какво, някакъв си блог, чудо голямо. Но са си цели 5 години. Не какви да е, а 5 от най-скъпите ми. Винаги ще помня онзи безметежен февруари, вкъщи на дивана:
– Добре де, как да се казва? Не мога да измисля име. 
– Мартиниа? ЛаМартиниа, нали си испаноговоряща. 
– Ей, става! Даже е свободно името.
Началото винаги е хубаво, преобръща стомаха, изтръпват дланите, ново, неизвестно, адреналин, летиш. Щастлива съм, че с някои от вас сме от онзи февруари преди 5 години. Щастлива съм, че за това време се запознах с безброй чудесни, ЧУДЕСНИ ви казвам, хора. Такива, които ти запълват мисълта, деня, надуват ти вярата в смислените неща и ти става уютно с тях. Хубави хора. 
Научих много с/в/чрез този блог. За себе си, реалността, отвъд нея, за околните и техните лични реалности, за пропастите и тънките мостове, по които се срещаме, или пък се разминаваме. Сигурно изглежда странно и недостоверно, но нямам навика да фиксирам вниманието си върху блога. Той е нещо като онези миниатюрни огледала от фолио в детските куклени къщи – отразяват, но само силуети, нищо отчетливо и ясно. Грижа се за него ежедневно, но не го поставям във витрина, нещо като физическа част от мен е. С приятели и вкъщи не говорим за блога, не го обсъждаме, нито анализираме, животът ни се случва някак отделно, въпреки че всичко, което пиша вътре, е лично. Особено е, дори не мога да обясня. Някакво паралелно писмено аз. Смятам се за емоционален екстроверт и споделянето за мен е жизнено необходимо. Мисля си, че ако повече хора осъзнаят колко е полезно и съумеят да го използват, ще бъде добре. Но границите са важни, някак проява на лош вкус е да не ги усещаме.  Единственото, което съм си поставяла за цел тук е всеки ред или образ да бъдат искрени. Колко ми се е получавало, не знам. Но знам, че тези, които четат, усещат много добре. Надявам се поне.
Покрай LaMartinia и онлайн комуникацията още по-отчетливо осъзнах, че не понасям позата, кухата претенция – нещото, което може да срине доверието ми в когото и да било, да прекрати незабавно интереса ми, да ме отврати, откаже, дистанцира. Установих, че сарказмът трябва да бъде елегантен и премерен, да не стига до грубост и дебелащина, до простоватост. Особено от устата или клавиатурата на жена. Дадох си сметка също, че не харесвам крайната еманципация, тропането по масата и биенето в гърдите; финесът е нещото, което така липсва понякога, усеща се чак физическа нужда от плавното му движение и мекота.
Виждате, хаотично като за петилетка, но това е положението. 
Благодаря ви за присъствието и подкрепата. Наистина! От сърце! Удивителните по принцип не са ми присъщи, тук са на място.  Също за обратната връзка, реакцията, думите, писмата, въпросите, доверието. Оценявам и помня.
Това е. Пък и чудесен ден съм избрала за начало, поводи за черпене колкото иска човек. Наздраве. И благодаря още веднъж. С удивителен знак.