Мара и Мартина - на острова
Почти година по-късно, най-накрая сглобих третата книжка от поредицата. В issuu съм пропуснала една страница, шрифтът е доста дребен, бях забравила как се работи в InDesign, омотах се в купища pdf-и и по погрешка изтрих френския епизод, но това са подробности. 
Мартина е щастлива:-)
 
Книжката в issuu: Mara&Martina – the island


180 дни
М. се роди в главите ни много преди 25 октомври. Някак всички бяхме готови за нея. Поискахме да приемем още един човек, пожелахме си го.

Не чакахме дълго, тя знаеше и се появи скоро. С настъпващата пролет дойде новината. Радост, еуфория, нетърпение, въпроси. Започнаха колебанията: дали няма да ни пречи, дали ще я обичаме също толкова силно, как ще свикнем заедно, може би ще е много шумно бебе и няма да можем да спим, сигурно временно ще ни развали навиците и удоволствията, дали няма да ни досажда? Някаква странна параноя ни накара да направим почти всички възможни изследвания. За да се уверим, че всичко е наред. С нея. „Няма данни за генетични аномалии, очаквате момиченце.“

После отново много километри, както първия път. 9 месеца без проблеми и усложнения, някак още по-сплотени и заедно в голямото очакване. „Хайде, мамо, кога най-накрая ще се появи бебето?“


С изряден червен маникюр и педикюр влизам с широка усмивка в операционната. „Ех, ако всички раждащи бяха толкова усмихнати…“ – казва анестезиологът. М. се появява в слънчевата сутрин на 25-ти октомври, с двойно увита около врата пъпна връв, снежно бяла кожа и почти без коса, в изящните талантливи ръце на любимата ми доктор Ч.. Изплаква почти в ухото ми на фона на „More than this“ по радиото. Щастие! „Мамо, идваме да видим бебето, най-после имам сестричка!“ Щастието може да бъде и двойно. Стая 38 – стаята на двойното щастие, да.

„М. трябва да остане още няколко дни в родилния дом, ще я изпишем в петък.“ Прибирам се сама в понеделник и се скъсвам от рев. Всички сме тъжни, че М. е сама, без нас. За тези няколко дни се научаваме да я обичаме, вече не можем без нея. Най-хубавият петък на света, в пълен състав. М. е добро и мило бебе, което някак не иска да ни пречи. Почти без колики, плаче рядко, усмихва се често, спокойна, спяща, дискретно настаняваща се в живота ни, неусетно чак. „Толкова се радвам, че точно М. ми е сестра, обичам я!“.

Сутрините, в които и двете М. се събуждат с усмивка и нетърпение да бъдат заедно. Погледите, които си разменят, почти електрически ток с концентрация на безусловна любов и привързаност.

Всички порастваме заедно с М., учим се да бъдем по-търпеливи, взаимни, отдадени, да приемаме всичко лежерно и философски, да опипваме настоящето без да търсим негови аналогии другаде. М. се усмихва постоянно. Разбира всичко, сякаш ни е наблюдавала дълго време, сякаш ни познава отдавна. Завиваме я, целуваме я нежно, говорим й, изваждаме най-добрите си страни, за да бъде щастлива и сигурна. Променяме се под нейно влияние, осмисляме по-добре и балансираме почти без усилия.

М. не е просто номер 2, М. е това, което ни e липсвало. Без дори да подозираме
С една от моите братовчедки сме израснали почти като сестри. С 6 месеца по-малка от мен, на два съседни етажа в кооперация, която дядо ни е построил навремето на прекрасната софийска улица „Тракия“. В едно училище, 112-то, в два съседни класа, почти винаги заедно. Прозорецът на моята стая се падаше точно над нейния балкон. Бяхме си инсталирали канап с две кибритени кутии в двата края и постоянно си оставахме бележки, понякога се карахме и разрешавахме конфликтите писмено. Правили сме толкова много неща заедно – чистили сме мазета (срещу 10,75 лв, разделено на 4:-), предавали сме вторични суровини, играли сме на народна топка и ластик,  вълнували сме се за гаджета, споделяли сме … заедно отидохме в Париж за първи път през далечната 95-та. С годините сме имали по-близки и по-далечни периоди, живяхме на различни места, срещахме различни хора, понякога се виждахме често, понякога не толкова. Но винаги сме знаели, че другата е някъде там. 
Малките ни деца се родиха в една и съща година, с 8 месеца разлика, почти колкото нашата. Понякога обаче съдбата поднася изненади и изпитания, които човек се пита с какво е заслужил… Малката й дъщеричка Лилия съвсем наскоро беше диагностицирана с рядко генетично заболяване, за което до момента не е открито лечение – спинална мускулна атрофия. Нямам представа колко кураж се изисква подобна новина да бъде чута, приета и осмислена, само мога да гадая чудовищната сила на нещо такова… Научих го преди няколко дни и всяка сутрин се събуждам с мисълта, че може би ми се е присънило. Уви, факт е. Твърдо вярвам обаче, че Лилия ще има късмета и способността да преодолее трудностите с помощта на всички, които я обичат. Вярвам и че всеки идва на този свят с мисия, с предназначение да свърши нещо, да направи промяна, да остави следа. И съм сигурна, че малката Лилия ще се справи и с това. 

Приятели на семейството организират молитва за съпричастност и мислена подкрепа – тази събота, точно в 16.00 ч. изпратете по една добра мисъл, със сигурност ще стигне до нея…


*ако някой разполага с информация за специалисти, практики, терапии и екпериментално лечение на деца със същата или подобна диагноза , моля да се свърже с мен на mymartinia@gmail.com. Ще предам незабавно координатите на семейството. Благодаря!

София
Пред прозорците ми е чисто.
Всеки ден виждам 180 градуса София.
Всяка сутрин проверявам как е.
2 планини, понякога 2 дъги.
Добре ми е навсякъде другаде, но най-добре тук.
Тази вечер светлината беше магическа…

жени
Тази жена сечеше дърва в един  юнски дъждовен ден край пътя за Копривщица. Сама с детето си на не повече от 7-8 години. Беше като някакво самодивско видение в това маслено зелено, очите й същите.  На фона на цепениците, подгизнала и леко смутена.  И ние подгизнали, с мотори. Спряхме специално, за да я снимам. Мислех, че няма да  разреши. Казах й, че е прекрасна. Погледна ме с крайно недоверие, една голяма въпросителна за секунди, съгласи се с усмивка.  Не знам дали ми повярва, по-скоро не. Дори не я попитах дали има нужда от помощ, беше ми неудобно да заговарям и да се натрапвам. Благодарих и тръгнахме.
Дълго време след това мислих за нея. И колко е важно някой да спира и да ни припомня, че сме прекрасни. Дори когато сечем дърва под дъжда. И дори когато не ни се вярва. Най-вече тогава.