Отдавна исках да поканя 100 овце на гости в блога. Един от примерите за млади, предприемчиви, успешни, активни, работещи и рискуващи млади хора, които не се страхуват да започват, да експериментират, да са непрекъснато в движение.
Не се познавахме на живо. Ели дойде един прекрасен ден по време на ремонта на нашия магазин (съвсем близо до техния) с торба подаръци. За късмет и кураж. Не е нужно да ви обяснявам, че ме просълзи. Аз, омазана в лак и прах и съвсем непознат човек с адски мил жест и невероятно чаровна усмивка. Хора като нея постоянно ми връщат вярата, честно. На откриването на магазина продължиха с подаръците – този път Тетрадката за мнения, в която се влюбихме от пръв поглед. Сега стои на видно място, събира координати и украсява. Страшно мили хора са тези 100 овце, ако сте ги посещавали, добре го знаете.
Питали са ги по всякакви теми – за любимата им храна, за магазина, за красивите предмети, които правят. Хрумна ми, че могат да разкажат какво е да започнеш нещо свое – тук и сега, без отлагане. Когато получих текста се смях на глас, защото освен много верен, е и крайно забавен – всичко е описано образно и с невероятно чувство за хумор и самоирония.
Пожелавам им от сърце този непрестанен хъс да не ги напуска, да продължават да са все така готини и талантливи и да имат сили и вдъхновение!
___________________________________________________________________________________
Снимки и текст: 100 овце. Елия Атанасова
За предприемачеството
Много се радвам, че Мария ме покани да гостувам в блога, и то с такава тема. Не само, защото е лична и различна от всичко, което ме питат в последно време, а и защото отдавна ми се искаше да го споделя с някого и страшно много се радвам, че това е тук, при Мария.
Та, за предприемачеството и що е то за мен.
-
„Средно кратко”, надявам се не скучно резюме на последните две години.
-
Няколко живи и действителни примера от „магазинерския” живот
-
Накрая накратко и горе-долу систематизирано „плюсовете” и „минусите” на това да си имаш твой бизнес
Дано ви е интересно!
Началото
Всичко започна преди много години, на една бензиностанция на път за София при мисълта за вкусно и голямо кафе. Това е много продуктивна мисъл, да знаете! Какво всъщност стана – ами купих си текстилни маркери и произнесох на глас нещото, което си мислех от известно време – “хм, а какво ще стане ако някой ден направим магазин за … текстилни неща”. Ей така, само си говоря. Очевидно не си вярвах, но имах намерението да направя поне една възглавница с тия маркери, които си купих. Тогава работех нещо съвсем различно. Мина време – може би година-две. И с моя най-добър приятел … и мъжа на живота ми решихме, че ще правим нещо наше. И през ум не ми минаваше още, че ще е това. Седнахме и описахме всички бизнес начинания, които бихме искали да правим някога, всичко, върху което сме мислили. Смятахме – от каква инвестиция има нужда всяко, за колко време би се възвърнала, смятахме много … Искахме да правим нещо съвсем различно … и така стигнахме до магазина за текстилни неща. Характеристиките му изглеждаха най-приемливи – единственото нещо, което можехме да си позволим. И си казахме “първо ще е то”, после някое друго.
И така…
Ентусиазмът: Предприемач първи ден. Каква е ситуацията:
Първият ден след регистрацията на нашата фирма имахме всичко на всичко: един постинг в ebay и един-два в etsy, няколко артикула, една предметна палатка с две лампи с рефлектори, стария ми мил фотоапарат Canon, две шевни машини – Лучник (всяка по над 20-30 години – общо на около 60 :-)) и една камара с платове и вата, подадено предизвестие за напускане на работа.
Четенето: Предприемач първи месец
Търсихме място за физически магазин и работихме по сайта си – онлайн магазин. Трупахме артикули, въоръжени с огромна доза упоритост, защото почти нищо не става от първия път и волска доза търпение. От всичко по много.
Хартиено тиксо, Гугъл и Кафе: Предприемач на два месеца. Вече са ви необходими:
Търговски адрес, демек физически магазин с работно време и поне 12 часа, които да прекарвате там, следователно – почти ново място за живеене. Трябва ви и работещ сайт, от който хората да имат възможност да поръчват нещо и най-важното – да виждат какво правите/продавате. Много се нуждаете и от социалните мрежи, за да стигнете до хората и там. А за снимките, не ги подценявайте: всяко нещо има нужда от снимка, за да бъде показано на голямата публика. Това обикновено е свързано с много опити и четене за това що е то “tabletop photography” и ще го бъде ли у вас. Нужни са ви и други неща: интернет, СОТ, мебели, рафтове, много хартиено тиксо, с което да си представяте и мерите нещата, преди да ги поръчате. За всичко и навсякъде. Важно е да презюмирате, че мястото никога, ама никога няма да ви стигне, независимо колко е голямо. На мен ми беше нужна и нова шевна машина и множество пособия, правещи разни неща. Трябва ви табела, рекламни материали, всякакви нови неща, например ПОС терминал, още осветление в магазина, 1000 дреболии, които искат време – договори, партиди… неизброимо е.
Вече сте свикнали с дългия работен ден и с шестте дни в седмицата. Даже се чудите как сте живели, когато сте почивали и събота и неделя. Wow! А другите хора и сега го правят. Та това си е екскурзионно време, до къде ли не може да стигне човек за цели ДВА дни!
Тези месеци трябва нещата да влязат в релси, за целта пространството трябва да стане удобно (всяка вечер променяхме по нещо – добавяхме по нещо). Накрая можехме да отидем до Практикер на сън и да си купим каквото ни трябва, та нали през ден го посещавахме. Няма да е зле да имате и план по часове, за да сте сигурни точно колко подценявате необходимото време за всяка дейност и за да го планирате все по-добре (едно уточнение – план се прави като си представиш реалистично точно колко работа може да се свърши, сложиш отгоре 50% и през цялото време вярваш, че можеш да свършиш 150% J). Обитаването на магазина вече е по навик – можете да си живеете спокойно там. Свиквате с всички хора, които идват, започвате да ги познавате, наблюдавате регулярни неща, свиквате със странни поръчки и с постоянния шум, който издават машините ви. Ровите се всяка минута за нещо в интернет, което може да ви е полезно. И така няколко месеца: търсите най-добрия доставчик за всичко, особено ако имате производство, то са милиони неща – пликове, кашони, платове, вата, конци, панделки, копчета, ципове, подлепващи, консумативи, опаковъчни материали, дунапрени…да не започвам с услугите J. За всичко ви трябва доставчик с нормални цени и постоянство във времето, има само един проблем – тези хора не искат да работят с малки фирми, за нищо на света.
Витамини и организация: Бизнес на 8-9 месеца:
Нужна ви е силата да можете да си представите, че това усилие ще продължава дълго, не е зле да пиете витамини и да се храните с полезни неща. Тук е времето, в което се научавате да правите всичко, което някога е отнемало повече време за минути, наистина и да се съсредоточите в качествените и смислени неща в живота. Всичките ни уреди в къщи имат таймер: ставаш сутрин и се будиш от аромата на прясно изпечен пълнозърнест хляб с неща в него, който си пуснал за 3 минути вчера и си му заръчал да е готов, когато ти звънне алармата. Пускаш пералня за 1 минута, която да е готова след 12 часа, а вече и тенджера, в която слагаш полезни и вкусни неща и им казваш да се готвят докато се върнеш – след много часове :-). Всичко вече си има име – климатикът, ПОС-терминалът, машините, близки сме си. Отделен е въпросът, че котката понякога когато се прибираме ни гледа с онова изражение: „Кои са пък тия и какво правят тук?!”
Искам да направя това, и другото, и третото: Бизнес на почти 2 години:
Всичко изглежда различно, защото вече мислиш по различен начин, не че то е мръднало на далече. Онези първите неща от преди две години изглеждат прости, сега е моментът да се отделя време за по-сложни неща, които носят повече смисъл за бизнеса и за правещия го. Започваш да виждаш алтернатива и възможност за развитие в много посоки, както и да смяташ титаничното количество време, от което има нужда всяка посока, защото нещата винаги изглеждат по-лесни и бързи, отколкото очакваш. Ето в този момент, горе-долу, имаш правилна преценка за необходимото време и ако нещо се окаже, че става по-бързо и лесно си някак си приятно изненадан. Сега вече познаваш клиентите си поименно. Готови си да се обзаложиш за какво влизат в магазина, какви са в живота и с учудване разбираш понякога, че си уцелил. В действителност работиш повече време на ден, отколкото в началото, понякога и неделя, но има неща, които носят огромно удоволствие и не е като да ковеш рафтове всеки ден след 10 вечерта. Съседите често ни питаха дали знаем кой се ремонтира от месеци, а ние разправяхме, че не сме чували нищо. Аха, именно, защото успявахме да приберем следите в мазето. Винаги си подсигурявайте по едно мазе. Безценно е!
Това може би е най-творческото време от самото начало и времето, в което виждаш нещата от друга страна, искрено се забавляваш, когато някой задъхан човек дойде петък вечер след работно време и притеснено попита “А, има ли някакъв шанс за билети за неделя?”, а ти му казваш “Касата на театъра е точно до нас, ама съседната врата”.
На 5-та скорост: Сега, повече от 2 години по-късно:
Ежедневно използвам 5 машини и много пособия, за да правя нещата добре, не са ми много, дори често не ми стигат, даже се „нуждая” от някое пособие повече (нали знаете за жените стоножки, които имат огромна нужда от само още един чифт обувки)… да, пристрастена съм. 18 часа поне съм онлайн, те съвсем пък не стигат. Платовете текущо наброяват 800 килограма (да, почти тон!) и през ум не ми е минало да купувам или да работя с парчета. Хендсфрито и безжичните слушалки, с които съм постоянно на различни места едновременно са станали част от организма ми, убедена съм, че притежават моето ДНК. Правя умишлено ежедневна програма, която да е изпълнима на 70% в най-добрия случай, за да мога да надминавам собствените си възможности, когато обстоятелствата го позволят. Чувството е невероятно!
Из „Дневникът на един магазинер”, или малко живи примери от по-забавната страна на нещата
Хората, които искат да си говорят: Това са тези хора, които търсят невъзможните неща, познават се по следния начин: В магазина влиза жена, с бързи и уверени крачки. Оглежда се и пита – имате ли нещо с мечка. Вие и казвате “Да!”, тя поглежда отчаяно, не е уцелила, за друго е трябвало да пита. “А имате ли с риба?”, вие вадите артикули с риба – рисувани, апликирани…. “Тя изглежда вече омърлушена и продължава – а имате ли с ….делфин!”. Ей, уцелихте го! “Ами нямаме”. С грейнала на лицето усмивка жената заявява, че ще отиде да търси другаде и си отива. Представяте ли си какво им е на тези хора по цял ден!?
Или пък, влиза жена и търси нещо, което е видяла на сайта или в магазина преди време. Пита за него, след като е разгледала всички подобни артикули и се е уверила, че го няма. И хоп, казваш и “Ето го там, точно пред вас”. Това е моментът, в който хората развиват най-висока скорост при излизане.
Другият вариант е да се опитват да си закупят инвентара – например най-обикновените ни хартиени лампи, защото все пак с нещо трябва да си осветяваме, а те наистина бяха най-обикновените.
Хората, които не искат да си говорят: Това са онези хора, които никога не казват “Добър ден и довиждане”, не казват нищо, дори и да им кажеш нещо мило. Това са онези хора, които влизат в магазините, за да си мълчат или ходят на театър, за да се изкашлят. Забелязали ли сте – винаги, ама винаги има поне няколко човека в залата, които са отишли, само за да кашлят, когато около тях има още 150 човеци, които не издават ни гък, ни стон.
Денонощието:
Помня как подреждахме магазина една нощ, а през нощта по улиците минават хора, те спират и ни гледат, ние спираме и ги гледаме. Моментът, в който работата ти е станала начин на живот се познава, когато отдалече и в гръб чуеш следния коментар: „Те винаги са тук и товарят и разтоварват нещо”. 🙂
Хората, които живеят на улицата и хората, които пият там и тези, които са наистина луди:
Ако не познавате добре тези индивиди, непременно трябва да поработите в магазин и за няколко месеца ще имате представителна извадка за всеки вид. Очевидно пияните и клошарите се познават лесно – дават съвети през нощта докато си се заключил и работиш нещо, очевидно свети или влизат с подобаващия аромат и произнасят някакви нечленоразделни неща. Ако лудите са открито луди, дето се вика, отдалече да се познават, и те приспадат към тази категория и средството е само едно – започваш ожесточено да ръкомахаш, намираш най-близкия голям предмет, запречваш пътя докато през цялото време викаш “Затвооооореноооо ееее!”. Обикновено това работи. И гледаш да не ги гледаш много в очите, че видиш ли открили отдушник!
Кротките луди са напълно безобидни и обичат да прекарват много време в разговори с непознати – в повечето случаи имат нужда да си говорят с някого, което обаче разбираш след като имаш неблагоразумието да ги попиташ дали имат нужда от нещо, дали можеш да им помогнеш и изобщо кажеш нещо мило. Тук спасението е по единично, кой както може и всеки за себе си с неговите си методи. Добре е да се направите изведнъж на ужасно заети и да търчите наляво-надясно, да се опитате да почистите и подредите всичко рафтове, които сте се канили от седмици, да пре-етикирате разни неща, защо не и да напишете някой имейл, да проведете отлаган телефонен разговор, да обърнете твърде много внимание на злощастния клиент, който се намери да влезе в този момент, за да му досадите и на него. Все нещо или всичко накуп ще проработи и тихият луд тихо ще си отиде. Не се тревожете – днес му е за 20-ти път това, докато си каже всичко, има да се пробва още.
Саксията:
В саксията ни тази година ще има детелини, след седмица ще ги посадя. Чудили ли сте се, защо всички улични кашпи изглеждат като кофи за боклук – ами защото са такива. Каквито и усилия да полагате – инвестицията не си струва – боядисване, садене … седмица след всяко усилие някой е откраднал цветята, изровил е цялата почва върху тротоара, всичко е в кал, докато се усетиш – вече има 5 цигари и три опаковки вместо китка. Така до безкрай. Правят го пред теб – гасят си цигарите в окосената трева посред бял ден и старателно ги заравят, но когато отбележиш, че си ги видял твърдят „че са имали намерението да ги хвърлят в кошчето”, но след малко J.
Опити за измами:
Опитите за измами са веднъж на няколко дни и са многообразни. Дали ще искат да уедряваш банкноти, да разваляш или пък да услужиш с 3 до 10 лева за след малко. Познават се по едно – всички говорят бързо и притеснено и историята им някъде си противоречи и се къса. Имат склонност да наминават през равни интервали от време с една и съща или много подобна история.
Най-странното нещо, което са питали дали можем да изработим:
Май беше за картичка, в която да вградя високоговорител и да програмираме някаква конкретна мелодия в него.
Плюсове и минуси
За пръв път правя равносметка (не е хубава тази дума – кога пък сметката е равна?!) J, не съм фен на такива неща, рано е още, но в общи линии би била следната:
Плюсове:
Имаш свободата да управляваш времето и действията си, научаваш се да боравиш с тези два инструмента, чиито възможности са необятни. Защото каквото и да става, ти си там и нещото „бизнес” е през цялото време в мисълта ти.
За тези години се запознах с невероятни, вдъхновяващи, можещи и талантливи млади хора, които връщат вярата ми, че всичко е възможно и това ме прави адски щастлива.
Понятията „свободно време” и „работа” престават да съществуват, има просто време и това време зависи само от теб, започваш да го класифицираш като „полезно” и „загубено” и в крайна сметка преставаш със заниманията, които не водят до резултат.
Научаваш нещата наистина. Нищо друго не може да те научи така, както опитът и само той – независимо колко и какво четете и какво ви съветват хората.
Виждаш резултатите от собствения си труд.
Спираш да чуваш съвети, освен тези, изказани от хора, които са минали през това чудо.
Екселът е новото ти „лека нощ” четиво – няма начин нещо да се връзва с нещо изобщо, ако не се пише всеки разход и не се смята всичко до стотинка.
Вземаш ежедневните решения със светкавична скорост, от сорта на какво ще нося, къде ще ходя, каква печка да си купя и т.н.
Минуси:
Променяш начина си на живот, трудно се свиква с някои промени
Имаш по-малко часове, прекарани в нещото, което хората наричат почивка (не е толкова лошо, колкото звучи).
На моменти трябва да се приземиш и да мислиш ден за ден и час за час, но дълбаейки в глобалната картина.
Постоянно се появяват много и допълнителни неща за правене, онези от графата „губене на време”, които имат задължителен, спешен и неотложен характер за бизнеса
Хм, сигурно има и други.
И накрая с две думи:
Ако има нещо, което настина и в действителност искате да направите – нищо не може да ви спре. Трябва само да се гмурнете. Никой не може да ви вземе идеята, защото реализацията ще е различна и тя е нещото, което ще покаже идеята ви. Защо сега ли? – ами, кога, ако не сега!? Виждали ли сте някой, който да е започнал да пази диета утре и тя да е успешна? А защо вие ли? Ами кой друг, ако не вие ще го направи най-добре. В общи линии, това е едно от онези неща, които човек разбира, едва след като опита и едно от онези неща, които непременно трябва разбере 🙂
При мен започна с една мека торта. „Искам мека торта“. В два през нощта. Сюрреалистичен принцески каприз. То си имало обяснение. Започнах да надушвам миризми през 5 стаи, бях като детектор – кофа с половин пиле, три цигари и обелка от ябълка на 3,8 метра вдясно. Изтръпваха ми ръцете и краката – реших, че е някаква настинка. После разбрах. Тестът само потвърди това, което вече знаех. Тъкмо бях напуснала омръзналата ми вече работа. Исках да сменям бранша. Е, смених го.
Само месец след като бяхме си го пожелали в една хотелска стая в Барселона. Направо летиш. Идва ти да разлепиш плакати навсякъде със снимката от първия ехограф. Изчетох всичката литература с кореми на корицата. Коя сполучлива, коя недотам. Установих, че има „бг мами“, форуми, клубове и какво ли още не. Споменавала съм, че никога преди това не бях влизала имагинерно в ролята на майка. Никога не съм мислила имена, не съм си представяла евентуални деца, не съм се просълзявала при вида на детски дрешки. Бях малко темерут в това отношение.
Само месец след като бяхме си го пожелали в една хотелска стая в Барселона. Направо летиш. Идва ти да разлепиш плакати навсякъде със снимката от първия ехограф. Изчетох всичката литература с кореми на корицата. Коя сполучлива, коя недотам. Установих, че има „бг мами“, форуми, клубове и какво ли още не. Споменавала съм, че никога преди това не бях влизала имагинерно в ролята на майка. Никога не съм мислила имена, не съм си представяла евентуални деца, не съм се просълзявала при вида на детски дрешки. Бях малко темерут в това отношение.
Първите три месеца дежурях в тоалетната, гледах телевизия и спях. Пиех айрян и тоник с литри – неща, за които не бих се сетила в нормално състояние. Никакво такова, все още не знаеш какво се случва. Радваш се, ама не съвсем. Гледаш една точка на монитора, чуваш сърдечен ритъм, seriously?
Имах прекрасна бременност – без усложнения, не работех, време за всичко и всички, пръсках щастие наляво надясно. 4-ти, 5-ти и 6-ти месец са най-очарователните – вече не повръщаш, а още не ти тежи. Навъртяхме толкова километри с тумбак, че всички ме мислеха за луда. Не можех да спя и гледах по нощите Discovery – Deadliest catch. Изключително подходящо за развълнувани хормони, и досега ми е любимо. Почти изтърбуших един диван от седене. Качени килограми – над 20. Равномерно разпределени, почти незабележими (уж). Много разходки.
Имах прекрасна бременност – без усложнения, не работех, време за всичко и всички, пръсках щастие наляво надясно. 4-ти, 5-ти и 6-ти месец са най-очарователните – вече не повръщаш, а още не ти тежи. Навъртяхме толкова километри с тумбак, че всички ме мислеха за луда. Не можех да спя и гледах по нощите Discovery – Deadliest catch. Изключително подходящо за развълнувани хормони, и досега ми е любимо. Почти изтърбуших един диван от седене. Качени килограми – над 20. Равномерно разпределени, почти незабележими (уж). Много разходки.
С всеки изминал месец радостта нахлува все по-силно, страхът също. Ще се справиш ли, ще е хубаво ли, ще можеш ли да отстъпиш първото място, ще се промени ли всичко. Да, променя се. Все едно всичко започва отначало. И е много по-хубаво от преди. Бременността не е болест, животът си тече. Крайните ограничения и прекаленото вглеждане в детайлите не водят до нищо добро. Природа. И без нашата постоянна намеса се справя.
От самото начало знаех, че ще е момиче. Ехографът не ме изненада, бях сигурна. Не си я представях, само се молех да си има всичко и да е добре. Притежаваше крайно остри петички, които направо ме разбиваха от ритници. Когато се роди, първото нещо, което исках да целуна, бяха те.
Не се взимах прекалено насериозно, не исках да втълпявам на всички колко съм важна, защото нося дете. Ходихме по концерти, плажове, скали, реки, страни, гости – всичко както преди, с лека доза предпазливост. И огромна доза щастие. Реставрирах бюфет, правихме ремонт, преместихме се на новото място. Всичко в последния момент. Шегувахме се, че ще родя в някой кашон.
Последния месец се молех да успея да си лакирам ноктите на краката преди раждането и да не се налага да си купувам палто за бременни. Вътрешно знаех, че всичко ще е наред. Дори не успях да се притесня като хората. Накрая всички стават адски досадни, защото не помнят датата на термина и непрекъснато питат „Ама ти няма ли да раждаш?!“. Странни хора.
Тези девет месеца значат толкова много. Осъзнаваш го после. Когато можеш да визуализираш съществото, с което си свиквал и си обичал несъзнателно. Онова с острите петички, което не те оставяше да спиш и ти образуваше киселини. Онова, което ще те промени дотолкова, че няма да се познаеш. За добро.
От известна марка бира се поинтересуваха от мнението ми за легедарния мъж у нас.
Първо въпросът леко ме обърка (мъж?легендарен?у нас?), после ми хрумваха всякакви клишета от сорта „да вярва в себе си“, „да отваря врати“, “ да поднася цветя“, “ да чете мисли“, „да пада на колене“, „да пее шансони“, „да пише поезия“, “ да организира изненади“, „да лети“, „да танцува степ“, „да спасява котки от покриви“, „да казва обичам те по 200 000 пъти на ден“, „да готви“, „да вижда в тъмното“ и всички други неща, които женските списания твърдят, че мъжете са длъжни да правят.
А всъщност истината е далеч по-кратка и реалистична. У нас или по света, няма значение – легендарният мъж трябва да е смел. Ежедневно. Тогава не би имал нужда да си задава въпроса „Легендарен ли съм или не?“. Легендарно просто.
Днес ми гостува едно от най-свежите неща, появявали се напоследък – онлайн магазинът за детски дрехи втора употреба KidsBlok и създателката му Богдана. Искаше ми се да разкаже по-подробно за идеята, концепцията, гледната точка, но нейният начин на представяне е доста лаконичен и съм длъжна да уважа това:-) Кадрите говорят достатъчно. Дрехите и аксесоарите са подбрани внимателно, с вкус и отношение, снимките са чисти, ясни, информативни, описани са размери по етикет и в сантиметри. Сайтът е графичен, изчистен, добре подреден.
Преди време страдах от излишни предразсъдъци по темата, но след като няколко пъти купих абсолютно нови и невероятно сполучливи дрешки втора употреба за Мартина, мнението ми тотално се промени. От KidsBlok пък се сдобихме с изключително красиво и функционално пухкаво елече, в което Мартина силно се влюби, защото било „меко като мече“:-) Дойде при нас в перфектно състояние и ухаещо на чисто.
Ами това е, моят увод стана по-дълъг от самото гостуване:-)
KidsBlok е на адрес http://www.kidsblok.com/ и във ФБ . Във ФБ групата освен новите попълнения, можете да намерите и идеи за декорации, детски пространства и аксесоари.
__________________________________________________________________________________
Снимки: KidsBlok
Казвам се Богдана – майка на Гошо.
Професионално се занимавам с графичен дизайн.
KidsBlok е онлайн магазин, който създадох вдъхновена от скандинавския дизайн на детски дрехи и играчки, находките на които попадам в магазини втора употреба и детето ми.
Освен селектирани секънд хенд дрехи за деца, KidsBlok предлага аксесоари и играчки.
Дрехите са предимно скандинавски и френски, но има и други, които също заслужават внимание. Държа на стила, детайла, качествените материи и преди всичко на доброто състояние на дрехата. Всички те са изпрани и изгладени, готови да бъдат обикнати отново:-)
Светлана и преди е била гост тук. Този път каца на страниците на LaMartinia с част от първата си професионална модна сесия. Първа?! Да, първа. Това момиче е толкова талантливо и прекрасно на живо, че няма да ми стигне времето да ви разкажа. Като прибавим ефирните рокли и фона на Централна баня, се получава повече от филм. Ефирно, нежно, приказно, вълшебно направо!
Дизайн: Sarah Hirsch
Модели: Елица Стоянова, Сюзън Хирш, Теодора Стефанова
Грим и коса: Сюзън Хирш
Фотография: Светлана Стоянова
Тъкмо се освободих от един проект, започнах друг. Този път със снимки на мен самата. Не защото съм самовлюбен егоцентрик (може би съвсе-е-е-м малко;-), а по-скоро защото:
– с проекта ангажирам единствено себе си и няма да се налага да досаждам (много) на останалите
– седмичен е, за разлика от 365 и ще се настани в единствения ми свободен ден в седмицата – неделя
– забавно е замислянето на кадрите. Иска ми се да не е просто „азгледащатъповеднаточкапрезпрозореца“, а всеки кадър да е препратка към нещо – епоха, стилистика, филм, музика, явление, др. Естествено, не винаги ще успявам, но защо пък да не се пробвам.
– ще ми напомня да снимам и нещо по-различно от козметика, хранителни продукти и Мартина
Снимките ще публикувам само във ФБ страницата на блога. Както каза една приятелка: „Мъжът ти е късметлия с жена, която обича да се дегизира“:-)))) Мне, не сервирам закуската в екипче на стюардеса, това е само за проекта;-)
Първите четири кадъра:
 |
Днес ми гостува Поля. Тя изработва сватбени покани и други красиви неща от хартия, които са неизменен детайл към различни тържества. Прави го с финес, старание и крайно внимание към детайла. Всички творения, които излизат изпод ръцете и въображението й задължително отговарят на общата концепция – цветово, като шрифтове, форма, размер, декорация и внушение.
Освен, че обича това, с което се занимава, Поля е и изключително деликатен и фин човек и това може да се усети дори и без да я познаваш лично.
Благодаря й за участието в рубриката и й пожелавам вихрено вдъхновение. Винаги!
Ако имате нужда от детайл с внимание, можете да се свържете с нея на адрес pavlina_dimitrova@abv.bg или да разгледате блога й – http://www.imperatrizata.blogspot.com
__________________________________________________________________________________
Преди да започна със себе си, искам да благодаря на Мария за предоставеното възможност да гастролирам в нейното пространство. След „нейното”, имах желание да сложа определение, но не успях да измисля едно … даааа, истината е, че потънах дълбоко на това място, „нейното” място! Стилно, модно, вкусно, практично, романтично, лежерно, обогатяващо, неделно, прашно от път и жадуващо за още пътувания, кокетно по женски, чаровно по детски, ненатрапчиво … вманиачаващо! Аз се вманиачих, признавам си! Открих го преди повече от година и го зачетох. Редовно! Стриктно чакайки нов пост!
Веднъж писах на Мария. Не се въздържах.Исках да споделя и с нея системното нахлуване в „нейното” пространство, вълненията и приятните послевкусове, които тя оставяше в мен.
Един ден получих покана да гостувам. Радвах се искрено като дете. В подготовката се наложи да остана без компютър и това до някъде успокои страстите. Сега отново се радвам и ще се опитам накратко да разкажа за едно мое занимание. Благодаря ти, Мария!
***
Първо беше картичкоправенето – малки, големи, цветни. Правех ги за лично удоволствие, без конкретна причина, понякога преди зимните празници … по-скоро като свободно занимание, като антипод на тежката професорска академична атмосфера :). Акварелни илюстрации или колажи от ефектни хартии, малки детайли, които пренасях върху картон. Но ми липсваше това, че не виждах реакцията на хората, когато са се срещнали с картичката. Дни по-късно … вече не в София, направих сватбените покани за мои приятели. Получиха се много закачливи, с шаржова рисунка на булка и младоженец. Така се започна!
От тогава поканите ми са цветни и ярки. За акцент най-често завързвам панделка. Избирам сама картоните и пауса, защото те са решаващи за стила и крайния ефект на поканата. В студиото, където печатам имам „мое си рафтче” с хартии, а вкъщи успях да завладея един шкаф и го напълних с кутии за напечатаните мостри и голямо чекмедже с дузини панделки.
В самия процес на изработване на една сватбена покана силно преживявам всеки детайл, всяка корекция, всяка проба … Случвало се е да се сърдя на колегите в дигиталното студио, че не са биговани или нарязани добре картоните. После през нощта (докато бебето ми спи) да режа до части от милиметъра всяка една покана, за да ми е спокойно, че съм си свършила добре работата. Ходила съм в дъждовно време до склада за картони. Рязала съм панделки на джем сешън (следобеден), за да предам навреме готови поканите. И гафове съм правила 🙂 … някак си не минава и без това. Веднъж размених бройката на английските и българските покани и се наложи допълнително да печатам, да разглобявам и отново да завързвам панделките, но все пак накрая всичко приключи мирно и щастливо.
Изобщо, вълненията са големи и се радвам, че се занимавам с това. Повечето от младоженците ми остават добри приятели и контакта с тях и родилите им се в последствие бебета е изключително ценен за мен и моето дете.
Забравих да кажа, че съм от Пловдив. Тук работя, но интернет комуникациите ми съдействат изключително за успешното свързване с всеки, който ме е избрал да направя покана или картичка за него. Накратко, казвайте ми Поля 🙂
Ето, че дойде време за вашата публикация по повод 2 години от съществуването на блога. Признавам, че ми отне време да сглобя всичко в що-годе логичен текст, тъй като изреченията бяха разнородни. Не знам дали съм успяла, но определено беше много приятен брейнсторминг.
Малко еклектична, малко поетична, малко сюрреалистична – вашата публикация!
Редактирала съм минимално, съкращавала съм на места, променяла съм лица, числа, за да влязат фразите смислово в контекста. Вашите изречения са в различни цветове, за да си ги познаете по-лесно, моите допълнения са в черно.
Благодаря на всички, които взеха участие в този експеримент!
Приятно четене:-)
_________________________________________________________________________________
Всичко започна преди точно две години – обещаващо и усмихнато и от тогава това усещане никога не ме е напускало когато съм тук. Отбих се и… забравих да си тръгна.
Снегът е толкова пухкав. Децата го ядат, но аз все се притеснявам, че е мръсен. Напоени със смог снежни парцалчета мият града.
Обичам да седя вкъщи и да гледам през прозореца. Пожелах си слънчево дете, сега мечтата ми спи и се усмихва с беззъбата си усмивка.
Мечтите трябва да са толкова големи, че да можем да растем в тях. – прочетох някъде. Аз ги превръщам в тихо сбъдване и продължавам да се уча да търся посоки.
Всичко е във всичко и всеки е гений. Но ако осъдите рибата по способността й да се катери по дървета, тя ще изживее целия си живот, вярвайки че е глупава.
Хармония бълбука на върха на езика като облак от пукащи мехурчета от Moët & Chandon, които винаги връщат вкуса към живота и напомнят, че съществуването би могло да е и просто удоволствие.
Открадвам си лъч от Слънцето.
Раят не е място, а състояние. Знам го със сигурност. Уют и голяма чаша капучино до мен.
Осиротял детайл от смътен спомен ми напомня, че знам къде да отида, когато имам нужда от вдъхновение. Вдъхновение, примесено с багри и аромати, напомнящо, че животът е такъв какъвто сами си го направим. Малко цвят, чаша хубаво вино, салата от рукола с чери домати и настърган пармезан, спомен от детството и надежда за бъдещето.
Имам работа до козирката, а проверявам с нетърпение. Харесвам причината да крада мигове от работното си време, за да го прекарам тук. Това местенце е като глътка свеж въздух.
Все по-често имам нужда от сняг на купчини, чай в литри късно кафе, нещо интересно и една–две снимки за спомен.
Винаги давам на хората втори шанс и никога трети.
На някои жени им отива да сложиш LA пред името – единствени са – носят суингърски обувки и от шапката от туид падат невъздържани огнени въжета.
Искам да бъда като тях.
Любов, любов и пак любов. Към самата мен, към света.
„Ти си единствен, уникален шедьовър с несравнима стойност. Без теб светът би бил несъвършен – като пъзел, от който липсва най-важната част.” – казвам на детето си.
Повтарям му, че рядко виждаме наистина ценното, някои хора са слепци за цял живот.
Уверявам го, че ако си пожелае нещо много силно, то рано или късно ще стане реалност.
Уча го, че доброто име е по-важно от богатство.
Live the life you love, love the life you live… Когато нещо се прави със страст, идеите идват отвсякъде…като леки перца, помагащи на съзнанието да пътува свободно. Така е.
А навън все още вали … и е прекрасно! Борове и мирис на смола, премесена със свежия планински въздух. Тишината трепти.
Улавям се как си повтарям наум неща, които са ми казвали някога:
„Продължавай да бъдеш все такъв извор на вдъхновение!”
„Продължавай да пишеш!”
„Ужасна си. Просто невъзможна!”
„Моя нежност, детенце, обичам те!”
„Защо заряза реставрирането на мебели? М?”
„Като моя близка приятелка си, въпреки че не те познавам лично.”
В ушите ми звучи la historia de un amor.
Представям си попътен вятър, топли морски привечери, красиви залези, любопитни изгреви, уютни вечери и шеметни дни, шум в очите, вятър в ушите, море в косите.
Визуализирам нежно, позитивно, едно такова широко усмихнато местенце с разперени за прегръдка ръце.
Искам уют и спокойствие. И много идеи. Кашмир, ванилия. Умерена изтънченост, изисканост и креативност, елегантност, стил и финес .
В устата ми има „хапка“ от невероятни аромати и усещания и „глътка“ лек, градски и познат привкус.
В по-голямата си част случайните открития, са нещо страхотно . Усещането, което ми създават е сравнимо с песен, която чуваш за първи път. Като всичко ново буди любопитство и те кара да тръпнеш в очакване. Но не след дълго се улавяш, че все по-често я слушаш и всеки път откриваш нещо ново. Чувстваш се като в онзи миг, когато си я чул за първи път, но не съвсем. Защото всеки път ти носи нова доза вдъхновение. Е, тази песен ми е сред любимите.
Когато облаците станат сиви, а сърцето ми се свие, разказвам приказки на моята дъщеря.
„Тръгнала малката Мартина с Прасчо в ръка на търсят Мечо Пух затрупан някъде под снега.”
2 е една прекрасна възраст. Пъстра и разнообразна е дъщеря ми, а е едва на 2. Не ми се мисли каква ще е на 5-6.
Правя това, което усещам в сърцето си, че е правилно… така или иначе ще бъда критикувана. Ще ме заклеймят, ако го направя, и ще ме заклеймят, ако не го направя. Колкото повече давам, толкова повече получавам. Благодарна съм за всички прекрасни истории, които съм чувала някога.
Имам навика да се наслаждавам на хубави фотографии и на прекрасна храна за очите и душата. С едно мартини разпускам сред красота от снимки, идеи и социален живот.
Знам, че ако хората позволяват на властта да решава какво да ядат и какви лекарства да вземат, не след дълго телата им ще са в същото жалко състояние, в каквото са душите на живеещите в тирания.
Изкуство е да споделиш, така че толкова хора да успееш да вдъхновиш. Надявам се, че го правя.
Интересно е, че случайно на 14.02 съм имала първия реализиран импулс за споделяне.
Харесвам места с уют, свежест и класа
Напоследък всеки втори е „криейтър“ или „визионер“. Не ми харесват тези думи. Не ми помагат да усещам аромата, вкуса и цвета на живота.
Прекрасното на Интернет е това, че докато сърфираш от сайт на сайт, от страница на страница, попадаш на свежи и интересни неща, които за секунди ти оправят настроението. Имаш какво да четеш, да гледаш, да коментираш или върху какво да разсъждаваш, когато си уморен или смачкан.
– масло
– масло
– и пак масло
Трите тирета са точно в десетката – сякаш аз съм ги писала.
Тишината трепти.
Едно свежо мероприятие в края на седмицата – Bloggers Sunday. Презентации на блогъри, базар на дрехи и дизайнерски предмети, небрежни разговори, хубава музика – какво по-подходящо събитие за следобедната неделя.
Място: Culture Beat Club
Време : неделя 14-21 ч
Вход: свободен