Много харесвам хора, които имат чувство за детайла, цветовете, формите и чрез тях рисуват настроения. Хора, които се движат – и в пространството, и в себе си. Затова поканих Ана. Тя е автор на Trop de Sucre, един от тези ненатрапчиво споделящи блогове с прекрасни снимки, които не търсят агресивно читатели, не раздават награди, не правят анкети, не налагат вкусове, не претендират излишно, а просто изливат емоции. Всяка публикация там е истинско удоволствие, гостуването на Ана в LaMartinia също.
Trop de sucre е на адрес: http://anaslavova.blogspot.com/
Хората често избират да пътуват. Да почиват. Да се променят. Да се преселват. За кратко. Задълго. Завинаги. Да остават. Да забравят от къде са дошли. Да се завръщат където принадлежат. И да тежат… Аз сега тежа някъде навън. Избрала съм да пътувам и да живея надалеч.
Често си противореча в своя избор и се радвам на възможността, на това, което виждам, срещам и вкусвам. Говоря на чужди езици, сънувам, готвя за двама. Близо сам до далечни земи. До тези, за които дядо ми разказваше във времето, когато е бил моряк. Планувам как стигам до тях по-бързо отколкото мога физически да го осъществя. Ям малини през цялата година…
В други дни тъгувам за местата, които познавам. Търся заместители и подобрители на това, което съм оставила. И чакам цяла година за ягодите през май. Различно сладки са само тогава.
Искам да съм сред хора, но не понасям тълпи. Имам нужда от пространство и време за местата, които посещавам. Да почувствам как моментно са само за мен, в тон с моето щастие или носталгия. Мое е времето “преди и след сезона”.
На прага на лятото съм разнежена и развълнувана от един ден на остров в Атлантическия океан. Разхвърляни мисли и пясък в обувките. Това са остатъците от една неделя, през която беше рано за плаж, а аз твърде нетърпелива да се докосвам до земята и да събирам спомени…
Припомних си колко е хубаво да пътуваш и да се радваш с пълна и лека душа на всичко,което ти се случва.
Бях почти като на 10. И почти като у дома. Израснала сам на морето и нищо не е в състояние да ме държи далеч. Без него тъгувам…
Опитах комбинация от диня, манго и рукола – нова любима салата за това лято!
Разбрах, че мога да ям само океанска храна. Като дете не понасях. Как вкусовете се променят..
Не видях сергии, хвърчащи найлонови торбички и гръмогласни търговци. Натъжих се от това. Прииска ми се и ние да грижехме така за пространствата.
Единодушно развихме непоносимост към асансьори и си обещахме да живем в голяма и просторна вила.
Редувахме гледки с аромати, вкусове и настроения. Нетърпеливи, вятър, слънце, кафе и ванилия, истерично подскачане, камъни, корморани, солено, рачешко, синьо-зелено, райета, изгубени, сърдити, малък залив, стари лодки, все пак ме обича, авокадо в гуакамоле, пристрастени!
И се убеждавам, че когато пътуваме емоциите са по-силни, мечтите по-постижими, а животът някак по-сладък…
Прекрасно! Размечтах се… 🙂
Чудесно е… Текстът, снимките, всичко!
Просто красота!И стил…