През лятото на 2007, все още във вълнението на първите срещи с Т., неконсумирали връзката си, както си седяхме на фенси, но леко скована вечеря, той ме погледна в очите и директно изстреля, малко на шега, повече на истина: „Абе на теб какво ти има, че на 30 си необвързана?“

Единият вариант беше да се изхиля просташки, да изредя всичките си недостатъци и да продължим с пържолата, другият – да го обявя за простак, да се фръцна драматично и повече никога да не си се причиним. Аз обаче махнах с ръка и смотолевих нещо от сорта: нищо ми няма, просто не съм искала. И все пак продължихме с пържолата. До ден днешен споменаваме случката малко на шега, повече на истина, с добавка „Е, разбрах какво ти има“, като намек за ръбовете на характера ми, за които вече открито признавам, пък и си ги обичам.

Още ли е срамно да не си обвързан на 30? Вярвам, че не. И какво всъщност означава да си „обвързан“ – съвместно съжителство, общ бизнес, дълга връзка от разстояние, спорадичен секс без емоции, дете, брак, друго?

За мен обвързването винаги е било емоционалното притягане към някого, независимо от форма̀та, било е любов през няколко държави, било е и непостоянна токсична връзка, било е и връзка с женен мъж. Преди някой да айролне на последното, недейте, никога нищо не се знае в тоя живот, винаги можем да се озовем в роля, за която не сме подозирали.

Никога не съм си представяла обвързването като пръстен, бебе, къща, подпис или декларация, дори не съм си задавала въпроса какво е точно. Връщайки се назад виждам, че е било само и единствено копнеж и старание да бъда с човек, който възбужда сетивата, ума, тялото и емоциите ми, без да визуализирам формалната част. Може би затова на 30 не бях живяла никога с мъж повече от седмица – заради пустия страх този копнеж да не угасне под мръсните чорапи на пода. И наистина много се страхувах от това някой да не ме приеме за даденост, а още повече – аз да не приема някого за част от рутината, не козметичната, а емоционалната. Някак все избирах трудния, проблемен, кахърен вариант за връзки и партньори – за да не вземем бързо-бързо да купуваме апартамент с тигани и да стягаме сватба – една от най-плашещите хорър традиции за мен и до днес.

Когато обаче това реално се случи – на третия месец да получа подарък чехли и четка за зъби, а на шестия предложение да живеем заедно, нито беше хорър, нито ми заприлича на деветия кръг на ада. Стори ми се сладко, so cute на днешен жаргон. За мен? О, не трябваше, колко мило. В главата ми светна голяма червена лампа – ТОЗИ МЪЖ НЕ СЕ ШЕГУВА. Мислех, че е знак за повишено внимание, то просто било… любов. Върнах лентата назад и си дадох сметка всъщност колко било елементарно – не си играеш на „ама той какво иска да ми каже“, „как да разчитам тия знаци“, „може би просто е сложно“, „сигурно се колебае“, просто купуваш едни чехли и с тях декларираш открито на другия: ИСКАМ ДА ОСТАНЕШ.

И внезапно въпросът от фенси вечерята получи своя отговор – защото чаках теб.

Много пъти съм си мислела какво щеше да стане, ако не бях срещнала Т. в спедиторския офис, където работех.

Дали изобщо щях да срещна някого, в когото да се влюбя?

Щях ли да избера да бъда сама или да направя компромис, за да не бъда?

Щях ли да пожелая деца или никога нямаше да се появи майчински инстинкт, както беше преди него?

На какво щях да се отдам в 30-те си – работа, кариера, доброволчество, скитане по света, учене, бездействие, депресия, себе си, радикален завой, самосъжаление, радост,  свобода?

Няма как да знам, но ми е интересно да фантазирам за Мария, която не беше срещнала Т. Всяка една от опциите по-горе ми се струва възможна, може би без кариерата, тази перспектива никога не ми вдигала адреналина. Особено важно ми е каква щях да бъда в това десетилетие, което майка ми винаги е определяла като „най-хубавото за една жена“, не защото животът свършва на 40, тя самата на толкова е била прясно омъжена за втори път по любов, с дете на 4. По-скоро като усещане за безгрижие, далеч от смъртта на близки и тревогата за големи деца надалеч. В разцвета на силите си, по Карлсон.

Каква щях да бъда като необвързана – бясна феминистка, арт персона, работохоличка, невротичка, зависима, дзен будистка, пътешественичка, вдъхновител, лидер, подчинен, жертва? Нервна, великодушна, заядлива, неудовлетворена, щастлива, щедра, затворена, открита?

Щях ли да се харесвам? Щях ли да искам нещо друго? Щях ли да бъда щастлива? Как би ми се искало да се познавам и тези Марии…

Напоследък обаче осъзнах, че всъщност съм ги срещала.

И те не биха искали нищо друго, освен това, което е СЕГА.

Защото ме познават по-добре, отколкото аз тях.