„Облекло, съответно на възрастта“, „да не изглеждаме нелепо в очите на другите“, „превръщат се в карикатури“, „всичко си има граници“, „направила се е на мажоретка почти на 60“, „тийнейджърките много си падат по такива неадекватни модели“. По спомен цитирам няколко откъса от разговори за менопауза, жени и мода, в различни медии и формати, кои точно няма никакво значение, този текст не е за тях.

Материалите са създадени да помогнат, насочат, информират, някои да разбият клишета и табута. Справят ли се със задачата, която сами си поставят? Категорично не. И това важи за по-голяма, да не кажа огромна част, от медийния разговор по теми, определяни като чисто женски, в списания, предавания, подкасти, проекти, кампании, реклами, страници, профили. Уж помагаме на жените гръмко и благородно, обаче всъщност ги закопаваме, комплексираме и депресираме още повече. Как така? Ще се опитам да обясня.

Съвсем откровено бих искала някой да ми обясни какво означава „съответно на възрастта“. Наистина. Почти на 46 съм и не искам да се излагам. Мога ли да нося къси панталони? А рокля с гол гръб? Тренч? Кожено яке? Животински принт? Приемливо ли е, или времето за тези неща изтече на 40? Трябва ли да внимавам да не издавам възрастта си или тъкмо напротив – да си вляза в подходящите за нея атрибути, каквито и да са те?

Има ли някакви алгоритми, които определят за коя възраст какво е съответно? Къде са разписани тези правила? Можем ли да ги съблюдаваме фриволно или е необходимо някой да ни научи? Въпрос на вътрешен усет ли е или на среда? Кое определя облеклото – възрастта, телосложението, заниманието, професията, начинът на живот, вкусът, прослойката, финансите, стандартът, потеклото, друго?

В ерата на Нефликс, Сексът и градът, социалните мрежи и еманципацията, в модерната иначе форма подкаст, специалист жена се появява и ни казва между иначе хубави думи, че ако не изглеждаме съответно на възрастта си (в случая на материала – критическата), се превръщаме в карикатури. Точно когато жената е супер уязвима на тема промени на тялото, настроение, житейска роля, женственост, външен вид, психическа устойчивост, самоусещане, идентичност, някой, който уж иска да ни подкрепи, ни размахва пръст и казва: внимавай, че може да станеш за посмешище.

В рубрика за мода пък, отново специалист, подигравателно коментира вкуса на младите момичета и тоталната липса на естетика и мярка, маркирана с показване на лоши примери (дрехи, слава богу, не реални персонажи), на които другата водеща реагира с „потресена съм“, „отвратително“ „в шок съм“. „Преди голямото събличане да е започнало“ е намек за прекалено разголване – през 2023, когато говорим за феминизъм, революция, боди позитивити и приемане на собственото тяло като нещо нормално и не задължително сексуално.

Вместо да се наслаждаваме на свободата, която имаме, извоювана от други преди нас, вместо да се забавляваме с модата, дрехите, ролите и превъплъщенията, които можем за секунди да сменим, ние отново се опитваме да се набутаме в рамки и ограничения, наръсени с фрази като: не бива, не може, не е приемливо, нередно е, възмутително, скандално.

Amazing! Всичко, за което уж се борим по кепшъни, постове, декларации, кампании и трендове, е разбито на пух и прах в праймтайм, популярно женско списание  или сериозна онлайн медия. Ще кажете, ама кой не е обсъждал външния вид на другите. Съгласна съм, всички го правим, понякога с неприязън, подигравка или насмешка, почти винаги с чувство на превъзходство, защото ние самите винаги сме най-яките, най-балансираните, най-умерените, най-безгрешните, най-най-най. Да говорим за околните в крайна сметка е най-нормалното нещо на света, прави го киното, литературата, изкуството като цяло, правим го на маса, в компания или в приятелски чат. Така се наместваме, ориентираме, опознаваме и себе си, утешаваме се или успокояваме неврозите си, вентилираме, залъгваме собствените си несигурности. Разликата обаче е, когато всичко това е ПУБЛИЧНО, особено от пиедестала на медия, експерт, лидер на мнение, авторитет, тогава отзвукът е по-голям, тежък и силен, стоварващ се върху тези с най-много колебания и вътрешни противоречия, на които уж искаме да повлияем положително и да подкрепим.

Публичното „женско“ съдържание често е пълнеж, трафик или в нечия услуга, в което няма нищо лошо, колкото повече се „отварят“ заспали женски теми, толкова по-добре, дори да е просто отметка. Само дето забравяме, че се иска не само гост-специалист, финансиране от бранд/продуцент/друго и експертност по темата, а и едно просто човешко нещо – МИЛОСТИВОСТ. Разбиране, съпричастност, уважение, толерантност – неща, без които просто бълваме студени изявления в услуга на собствената си важност,  но не и в подкрепа на таргетираната аудитория. Съжалявам, но „появата на първите бръчки“ по адрес на жени в менопауза е комично, първите фини линии се появяват още в 20-те ни; „направила се е на…“ за професионална фотосесия в модно списание е меко казано несериозно от журналист; „опит за запази своята сексуалност активна, да изглежда секси“ – по адрес на холивудска актриса в 50-те си пък изобщо не си струва да се коментира. Не става въпрос да коригираме всяка фраза или да премисляме всяка дума, но тонът по тези теми е добре да е мек и уважителен, най-малкото защото или сме били, или ще бъдем съвсем скоро в някоя от обсъжданите, така дистанцирано и осъдително, категории.

В този дух се коментират и възраст, и облекло, и килограми, и естетични корекции, и всякакви житейски избори във връзка с външния вид, а и не само, от жени към жени, най-често критиките са насочени към момичета в тийн възраст/ранните 20, както и към жени след 40-50. Явно има някакво особено удовлетворение да застанем отгоре и да забием копие, въздигайки се още повече в собствените си очи. Да уязвим и без това уязвените, неуверени и колебливи в тези периоди от живота, да им покажем КАК Е РЕДНО, КАК ГО ПРАВИМ НИЕ, с назидание и снизходителност и, разбира се, да ги предупредим за опасност от провал. Най-важното, внушавано ни от малки, е да не разочароваме другите, обикновено с цената да разочароваме себе си…

А колко хубаво би било вместо да сочим с пръст и да хокаме, да хванем за ръка и да изслушаме, пък после да се замислим, че животът има удивителната способност да ни доказва, че всяка категоричност рано или късно бива оборвана по най-естествения начин – чрез личния опит.