На 13-ти загубихме нашата Кая. Не просто куче, а скъп приятел и част от семейството.
Преди почти 12 години я донесох в шепата си, а в събота си я прибрах бездиханна в найлонов плик. Живот…
– Мамо, защо плачеш?
– Защото Кая я няма вече…
– Милата Кая… – и продължи да си играе.
Децата понякога имат стряскащо, по-скоро философско отношение към смъртта, все едно я приемат за нещо нормално, все едно не ги плаши и не е тъжно.
– Кая е загробена до трите бора. – казва на всички М. Не искахме да я лъжем или да измисляме истории, така е честно. Ходим да я „виждаме“ и да ѝ говорим.
Кая беше великолепно куче и невероятен приятел. Енергична, емоционална, своенравна, любвеобвилна, предана, разбираща, интелигентна. Всички, които я познаваха, я обичаха. Беше с нас в най-щастливите и най-тъжните моменти, носеше безкрайно успокоение и топлина. Водехме я къде ли не, винаги се вълнуваше, усещаше пътуванията още преди да сме започнали да приготвяме багажа. През последните години беше по-скоро куче на родителите ми, те бяха поели изцяло грижите за нея. Баща ми я глезеше като дете, не даваше косъм да падне от дългата ѝ йоркширска козина. Летата прекарвахме заедно на село. В огромния двор беше нейното царство. Посрещаше и изпращаше всички на портата, малката господарка на големия дом. Щастлива съм, че децата ми имаха точно такова куче, благодарение на нея научиха, че животните не са заплаха, а любов, топлина и приятелство. И двете я обожаваха. И тя тях. Почти на 12 години, все още тичаше без почивка, играеше с топка и имаше енергия колкото 3 кучета.
Влоши се внезапно, буквално за два дни. Направихме всичко възможно да я спасим, но уви, наложи се да вземем тежкото решение, за да й спестим мъка и болка.
– Недей да идваш – предложи майка ми, всички вярвахме до последно, че ще се оправи – Ела да я видиш утре, когато ще е по-добре.
Предчувствах, че ако изчакам до утре, ще бъде твърде късно. Прекарах последните й минути галейки и целувайки я, докато продължаваше да се бори. Милата ми Кая, милата ми Кая, милата ми… Бих заменила всички коледни тъпотии, мечти и списъци с желания за още няколко дни заедно.
Кая беше безусловна и предана любов и след нея зейна голяма дупка. И никога няма да бъде същото.
Благодарим за привилегията и ще се видим пак.
_web.jpg)
Много съжлявам за Кая…
Съвсем наскоро и ние загубихме един член от семейството. Казваше се Мери. Трудно се свиква. Аз още не съм.
13 години не са малко. Много любов ви е дала, вие на нея също, а с толкова игри и пътувания без съмнение Кая е била щастливо кученце и е имала хубав живот.
Човек никога не е готов за такова нещо.
Съжалявам…
Прекрасни същества са!
И след тях има голяма празнина!
Но сте имали привилегията да бъдете заедно!
Мария,
Този ти пост ужасно ме натъжи. Аз съм стопанин и приятел на куче, Джак Ръсел Териер, и от както имам Купър наистина разбрах какво е тотално чиста любов и радост. С него съм денонощно и в най-трудните дни, след проблеми и перипетии на работата се прибирам с огромно чувство на облекчение, защото той е там и ме чака и премахва всички тревоги.
Съжалявам искренно за загубата Ви.
Малката Кая тича на други тучни поляни, Мир на игривата ѝ душичка.
О обич,
Милена
Мария, напълно разбирам какво изпитваш. И аз съм минала по този път с домашен любимец, който е бил повече от верен приятел, добър слушател, член на семейството, трудно заменим….и загубата му е трагедия и спомен, който никога не избледнява. Подкрепям те и ти съчувствам.
Привет, Наталия, това беше преди 3 години…винаги ще тъгуваме по Кая, беше страхотно куче и приятел!
Разбирам и споделям мъката по вашата загуба. Аз също съм изживяла тази болка . Но съм благодарна,че имах много любов и нежност. Първото му другарче беше малтийска болонка,отгледах я от шепичка. Бяхме заедно 11 години – точно тогава имах нужда от душа край себе си,защото съпругът ми работеше далече,а синът ми беше в друг град. Имахме страхотна връзка , тя ме гледаше в очите и отгатваше настроенията и болките ми. Милата Карла, отиде си в един леден ден,два дни след Атанасовден,когато събрали всички сили,махаше опашчица и се радваше на гостите. Копаехме гробче и плачехме всички. Последваха много тъжни и тежки дни. Плачех при всяко споменаване на името ѝ.Тогава съпругът ми,страхуващ се за психичното ми здраве ,предложи да вземем друга душичка,за да има кой да ни посреща и ни се радва. Приятели ни предложиха момченце,кръстоска от майка болонка и баща Йорки. Беше кафяв и толкова ни хареса,че се покатери върху фотьойла,легна и се сгуши на ръката ми. По молба на внучката го взехме. Аз мислех,че съм предала Карла. Не му се радвах. Но постепенно чувството за вина изчезна и цели 17 години живяхме в обич и нежност. Миналата година през юни си отиде вече оглушал,ослепял и губещ ориентация.И отново домът ми се изпразни. Душата ми се изпразни. Сега четири дни в седмицата се грижа през ден за йоркито на снаха ми,което растеше заедно с покойния Ричи и тя донякъде ми запълва празнината. Подариха ми папагалчета „Малък Александър“, но не е същото.Не можеш да го гушнеш,бяга,крещи ,не е същото…
Привет, НЕдялка, за съжаление загубата е неизбежна, но пък цялата тази любов е незаменима!
Здравейте!
Сега виждам това, което сте споделили преди 3 години! Много ме разчувства!!! Моето йорки е на 1 година и се казва Кая! И аз като вас я снимам много и много я обичам!
Желая ви всичко най- хубаво! 🙂
Поздрави на Вас и на Кая!