През изминалата година на много от нас се наложи да излязат от зоната си на комфорт, да пречупят през чужда призма собствените си опорни точки и да се обърнат към себе си.

Като бебе дъщеря ми плачеше много през нощта. Будеше се на всеки два часа, търсеше единствено мен и силно озвучаваше целия блок.

Колики, рефлукс, зъби – кой знае. Имаше и безутешни моменти, в които бях на края на силите си, сценарий, познат на много жени по света.

В цялата тази какофония, се намесваше съседката ми отгоре. Възрастна жена е, даже не знаех, че точно тя живее над нас, не я познавах въобще. В тези силно обтегнати моменти през нощта, в които Мария ревеше, тя започваше да чука отривисто, явно заради шума, който бебето създаваше. Не знам как и с какво, но чукаше силно, със сигурност изнервена, че нарушаваме съня ѝ. Бях ядосана и объркана. Всеки удар отгоре сякаш идваше в отговор на страха ми, че не се справям. Подхранваше чувството ми за вина, че не мога да успокоя детето си. Чувствах се така, сякаш тя знае някаква наша семейна тайна, като че ли е станала свидетел на нещо интимно, което трябва да си остане само между стените на апартамента. Имах усещането, че някой – точно тя, е разбрала, че не съм перфектната майка, която ѝ се усмихва по стълбите. Чувствах се уязвима, трудно ми беше да я поздравявам, когато се разминаваме. Тя никога не каза и дума, беше сърдечна и мила, сякаш нищо не се е случило.

Мария спря да плаче, защото всичко тече и минава. Съседката започна да ми носи пасирана супа за детето, добре ухаеща, в красива купичка. ‘‘Навън вали, сигурно не можете да излезете за кухнята, моето момиче‘‘. Разкошно приготвена супа, подходяща съвсем, която изхвърлях. Сладкиши за Мимчето, цялата се озаряваше, като я види. Много приличала на внучка ѝ, говореше тя, а аз мълчах. Не ѝ вярвах. Мислех си, че е просто гузна за това, което ми беше причинила с чукането отгоре.

Минаха години, ние се завърнахме от София, тя си беше на старото място. Все така сладка и мила. Обича и харесва съпруга ми, търси го понякога, явно усетила моята враждебност.

Настъпи карантината и се затворихме вкъщи. Един ден позвъни на вратата, търсеше мъжа ми пак. Хлопнах вратата за момент под носа ѝ: ‘‘Чакай да си сложа маската!‘‘. Нещо се появило на телефона ѝ, съобщение някакво, което ѝ пречело да спи, не знаела какво да направи. Премахнах го незабавно, затворих вратата светкавично и потънах в сигурността на дома си. Ама че работа, какво ли иска всъщност… След това уцелва съпруга ми всеки път, за неин късмет.

Няколко седмици по-късно отново звъни на вратата, попада на мен – пак съобщение някакво. От внучката е, в чужбина е, няма да се видим по Великден, не може да си дойде сега, обяснява ми. Поглеждам  – нещо по вайбър. ‘‘Пратила ми е нещо, но не го разбирам даже, и пак ми свети в червено…‘‘. Преди да го изтрия, да не ѝ пречи, виждам какво е – статия за емпатията.  Побиват ме тръпки, както всеки път, когато усетя как облаците отгоре се раздвижват предупредително.

Този път я заговарям. Разбирам от нея, че е съвсем сама заради карантината. Пак ме побиват тръпки, нещо преминава през мен и ми идва да заплача. Затварям вратата. Една дума – самотна, самотна, самотна, самотна, тя е самотна, чувам само тази дума в главата си.

На Великден ѝ занасяме козунак с червено яйце. Показва ни снимки на внучката си – наистина са като близначки с дъщеря ми. Хубаво е у тях, чисто, просторно, подредено, отбелязвам с изненада. Разказва ни за семейството си, говори неспирно и се радва на компанията ни. Предлага ми да гледа детето, ако се наложи да отида на работа, нали сега няма детска градина. Чувствам се неловко, объркана съм, но ми олеква някакси. Усещам, че нещо пада от мен – като тежък товар, който си носил дълго, с който си свикнал, но който не спира да ти убива. Като стар зъл дух, който започва да се смалява, смалява, смалява – а може би винаги е бил точно толкова малък,  и усещаш проясняване на картината. Вземам решение и изричам:

‘‘Някой ден, заповядай да пием заедно чай…‘‘

 

В късния следобед слънцето се беше изпружило точно над спирката на трамваите и слизайки, всички опъвахме длан над челото, заслепени от нахалната му светлина. Всички, освен възрастен мъж с бял бастун. Мернах го в движение, но по инерция продължих към подлеза, бързайки за детската градина. Напреднала възраст, бастун, изпочупен подлез – за части от секундата си представих как минава всичко това сам и се върнах. Само ние на опразнената спирка, с профучаващи коли от двете ни страни. И слънцето – като прожектор в очите.

– Имате ли нужда от помощ? – попитах.

– О, много сте мила, не искам да Ви задържам.

– Няма проблем, в една посока сме, ще Ви придружа. 

Елегантна шапка, перфектно поставен шал, лъснати обувки, изгладен панталон, изпънат и напет като струна. Хвана ме здраво под лакът, все едно отдавна е чакал да се срещнем, и тръгнахме надолу.

– На 87 съм. По принцип имам придружител, но е болен в момента, затова се наложи сам. – сякаш ми дължеше обяснение.

Няколко пъти попита дали не ме затруднява. Сред всичките тия шахти, счупени стълби, дупки и локви… По принцип вървя много бързо, но някак с неговия ритъм всичко изглеждаше различно.

– Аз веднъж като уцеля широчината на стълбите, успявам нататък. Но с чужда помощ е по-леко. Студентка ли сте? Гласът Ви е много отривист, младежки.

Засмях се звучно и му казах, че отдавна не съм.

– Значи сте в разцвета на силите си, така ми се струва.

– Вероятно вярно. – отговорих с усмивка.

За краткото разстояние ми разказа за семейството си,  кариерата, сина, съпругата – цял един живот в 200 метра бавно ходене. 

– Много бяхме щастливи, отиде си преди 20 години. Без нея ми беше много трудно в началото, жените трябва да са по-сурови с мъжете си, да не ги разглезват. Но свикнах. Останахме с едно дете, тя имаше здравословни проблеми и решихме, че така е най-добре. Аз съм математик, инженер, професор. Синът ми е много ангажиран и избрах преди пет години да живея тук. Нали не Ви бавя много?

Попитах го как е в дома, добре ли се чувства. Усмихна се.

– Животът е като улей за бобслей, тези сините, нали ги знаете, не е ясно накъде ще завие и къде ще те заведе. Човек трябва да умее да се адаптира и да се чувства добре навсякъде. Там не казвам, че съм професор, нивото е друго и предпочитам да съм Бай Иван. В двора има едно коте, което всеки път идва в скута ми, като домашно е. Някой път ще дойдете и ще Ви водя на кафе. Пиете кафе, нали?

Обещавам му, че ще минем с момичетата – за разходка и кафе. Целува ми ръка.

– Простете, но аз по немски обичай – целувам ръка на дамите.

Не знам защо, но го прегръщам, сякаш се познаваме отдавна.

– Донесохте светлина в деня ми. – усмихва се преди да влезе.

„И Вие в моя“, исках да му кажа, но само смотолевих:

– Няма проблем, бяхме в една посока.

И наистина бяхме, всеки със своята скорост.

 

 

Събуждам се.

Първият учебен ден. Най-първият. Вече съм на 7. Пеперудите в стомаха, които не спират да пърхат, направо ще се побъркат.

Букети с цветя, ухание на парфюм и червило. Топлите, нежни ръце на мама.

Прибирам се у дома. Целият двор е покрит с паднали есенни листа. Баба мете, а дядо чете вестник. Откакто са започнали да падат листата, тя все мете.

Влизаме вътре, а тя прави билков чай и започваме да решаваме задачи. Аромат на билки.

Татко идва, за да каже, че мама се е прибрала. Нямам търпение да я видя, за да ѝ разкажа как е минал първият учебен ден. Целувка за лека нощ.

Събуждам се, но вече съм на 16.

Отново е септември.

Първата целувка, пеперуди в стомаха. На седмото небе съм.

Прибирам се, а баба е седнала на пейката, защото се е уморила от метенето. Говорят си с дядо.

Не ми се пие билков чай. Затварям се в стаята си. Аромат на пилешка супа.

Мама се е прибрала, но хич не ми се говори с нея. Татко лежи на дивана. Ще си поговорим утре.

Говоря по телефона до 5 сутринта, заспивам.

Събуждам се, вече съм на 20.

Отново е септември. Вече не живея вкъщи.

Прибирам се за кратко. Татко ме чака на вратата. Аромат на тамян.

Баба, дядо и мама вече ги няма. Пеперудите в стомаха отдавна са се спотаили.

Пие ми се билков чай. Татко ми прави. Разказвам му, и той ми разказва. Само двамата сме. Говорим си с часове.

Събуждам се, вече съм на 27.

Сега е октомври, а промените са все повече.

Решила съм, че ще оправя къщата на баба и дядо, за да мога да отсядам там, когато се прибирам.  Аромат на старо дърво.

Татко е тъжен, не иска да се разделя с нищо тяхно. Отлагаме ремонта с месеци. Ще го направим догодина.

Правим си билков чай, но никой не е измел листата на двора.

Струва ми се понякога, че течението „положително мислене“, проповядвано в най-крайната му форма – извън останалите му негативи в психологически план, създава сред нас хора без ясен глас и позиция.

Сякаш съществува антагонизъм в това да бъдем положително гледащи на живота оптимисти, и същевременно хора, отбелязаващи проблемните точки.

За мен няма никакво противоречие, човек никога не е само едно нещо – нито е нужно да бъдем единствено ведри, нито е здравословно. Нормално е да бъдем адекватни обаче – повече, отколкото непременно най-усмихнатите, най-приятелски настроените индивиди, най-лесните за общуване хора – винаги.

Уж всички знаем, че хейтът по дефиниция е език на омразата, но понякога сякаш се боим да не ни обвинят в него. И какво, ако се случи това? Всъщност, съвсем нищо, трудни разговори и коментари с отрицателен знак не са лъжица за всяка уста, без опозиция, няма и друга гледна точка, няма и развитие.

Вътрешният „хейтър“ е супер ценен и интуитивен критик. Ако не го викаме, когато трябва, рискуваме да преглъщаме и да останат неизказани:

–  ценни забележки при недобре свършена работа от някого, на когото срещу заплащане сме възложили определена задача;

–  критика на обществени събития и личности, които впрочем имат постоянна нужда от обратна връзка, за да видят къде се намират;

–  формиране на лични граници, поставяне на точка и край, или просто временно ‘’не’’;

–  отстояване на собствени ценности, позиции и мнение;

–  изразяване на несъгласие с нещо или някого, което е естествено състояние, точно толкова, колкото и съгласието.

Няма никакъв казус в това да бъдем супер благодарни на Вселената, силите на природата и звездите, усмихнати и позитивни личности изначално, и едновременно с това разумни същества, които изразяват гласно нещата, които им се струват нередни, в прав текст, но на точното място – в ‘’окото на бурята’’ (не по-късно, под друга, трансформирана и зловредна вече форма).

Струваше ми се, че този текст е излишен, защото сякаш е пределно ясна темата, дъвкана многократно, но явно не е – „хейтъри“ продължават да са всички питащи, неудобни, изразяващи нуждите си хора, които умеят да използват „сянката си“ и акълa си много уместно, когато е нужно. Викат онзи вътрешен глас на собствената истина, без който биха се чувствали някакси не съвсем в кожата си, ако срещнат личен или обществен проблем.

Залитането в крайности – от ‘’всичко е прекрасно и наред’’ (философски погледнато, то наистина винаги Е),  до животът е ‘’низ от несгоди и и всеки гледа да ме прецака’’, не развива едно супер ценно за мен качество: обективност. То няма нищо общо с обидите, безсмислената, непровокирана с нищо конфронтация и персонална атака, в дъното на която стои лична неудовлетвореност/нерви/тежък момент/натрупани емоции и негативи, останали неизразени именно в точния момент.

Вътрешният ‘’хейтър’’, който се обажда на точното място и в точното време, и който резонира с нас самите, е израз на добре развита емоционална интелигентност и баланс – уча се колко е важно да не го карам да мълчи от страх, смитане под килима, замазване на положението, инерция. На този глас все още се намира по някой грубо бъркащ понятията, който да се провикне в свое удобство и защита „Егати хейтъра!“, вместо да се огледа в очите на злия „демон“, което не е лесно, факт, но пък изключително градивно.

 

Вместо съвършените образи. Но далеч по-интригуващи:

  • Стара чиния с чукнато ръбче, пожълтяла, захабена от времето, мита хиляди пъти от всички жени във фамилията. Непригодна за снимки, нищо че ровим в старите скринове, като златотърсачи на винтидж. Но пък е родна, свързана с корена, твоя си.

 

  • Износена чанта от истинска кожа, надраскана и измачкана външно, с аромат на стар парфюм, случайно разлят. Ухаеща, лична, без повторение. Със следи от мастило, солети и руж. Не можеш да я изхвърлиш, не можеш да отговориш и на въпроса дали ти носи радост. Носи ти повече – минало, връзка с места, хора, предмети.
  • Кривото зъбче в усмивка на момиче с лунички… Дали е носила шини? Дали е пропуснала този съвет? Дали е била обект на шеги в клас, работа, някъде? Откъде идва тази девойка, любопитна за мен повече от всички останали, еднакви лица. Красотата има несиметрично лице, понякога има точно такова.
  • Книги отвъд модата, с може би скучна, изподрана корица. От тези, за които не говориш с приятелки, не преписваш сентенции, не цитираш. За билки, космос, почва и друго – всичко останало, не на фокус в социална мрежа и медии. Ценни, интересни само за теб.
  • Олющен лак на девойка с детско лице, поставен лично от нея самата, първи стъпки в огромно модно море. Май било тренд някакъв, кой знае – свързвам го само и единствено с детството – първи опити с неиздържан маникюр, с право на грешка. Толкова ведър и чист в тази си семпла олющеност.
  • Хора на снимки, които живеят. Неподредени, разбъркани, без лустро и филтър. Непродаващи нищо. Създаващи само и единствено спомен – за себе си.

И още – всичко, което носи история, съдържание, опит, старание, порив, ново начало и действие. Не съвършенство, еднаквост, преуспяваща визия, а искреност. И човешко лице.

 

Преди няколко седмици на село, малко след големите дъждове, Матеа прибира от циментовата пътека всеки изпречил се охлюв.

Говори му малко, погалва го по черупката и го пуска на поляната или върху цветето с огромни зелени листа  – за да е на сигурно и никой да не го смачка. Охлювите всъщност се хранят точно с тези листа и ги правят на дупки, сякаш с перфоратор. Всяка сутрин проверява как са, дали има някой в нужда и в беда. Намира съвсем малки, разглежда ги отблизо, носи ги надалече в двора и разказва спокойно колко са сладки и каква ципа образуват. Спорят със сестра си дали е за залепване или за защита, нещо като перде на черупката.

Днес ядем охлюви. Подканваме Матеа да си вземе. Пробвала е и преди , но не си спомня. Бърчи нос, но е любопитна. Първоначално не прави връзка между онези, нейните на село, и тези. Накрая се решава, пробва, харесва ѝ.

– Оу, много са вкусни!

Взима втори. Покапва по масата масло, избърсва го със салфетка. И преди да извади от черупката третия, се сепва:

– Добре де, аз ги спасявам на село, а някой ги убива…и ги ядем…

Мисли малко, нищо не пита, просто констатация. Дояжда охлюва и излиза от кухнята.

Понякога няма какво да кажем. И по-добре да си мълчим.

Понякога просто се получава така.

 

Косенето е нещо като плуването – може никога да не ти се наложи да спасяваш живота си с него, но не е лошо да го владееш. За всеки случай.

А да окосиш тревата в селския двор напролет е наистина животоспасяващо. Свързвам го с баща ми. Винаги го правеше той, а косачката му подарих преди много сериозна операция. „Дали ще имам време да я ползвам…“ ми каза той в началото на май преди 11 години. „Ще имаш, и още как!“ – отговорих му с усмивка и през сълзи.

Вадеше я от пролет до есен, косеше гол до кръста, със сламена шапка, спираше само за някоя цигара и продължаваше, докато не грейне дворът. Понякога го отменях, винаги съм обичала аромата на окосена трева и мириса на бензин. Сега, когато него вече го няма, го правя аз. Усещам някаква особена връзка, сякаш всеки момент ще ми каже „Браво, Майри, ама почини малко!“ или „Сложи шапка, много пече!“ Сякаш ще сме си пак заедно.

Вчера, след много перипетии, разбърникана част и помощ от приятел, я подпалихме. Тревата на места беше стигнала до кръста. Водопроводчикът ми подвикна от мазето: „Ти момче ли си, момиче ли, я не моем да косим цел час!“ Понякога съм и момче, не ми пречи. Е, с потник с дълбоко деколте, възможно най-неподходящ за косене. Баща ми и за това щеше да се помайтапи – малко хвалба, малко бъзик, малко критика – както само той си знаеше. Така ми липсват тези наши диалози, понякога си ги проектирам наужким – какво би ми казал, за какво щяхме да се засмеем или да поспорим. Вече трета година ми е трудно да приема, че тези разговори са в миналото. Имам чувството, че като окося, оскубя тревите и изрежа храстите, всичко ще се върне по старому, както си беше преди – пълно и гладко…

Ако си представяте косенето като лесна и проста работа, досущ като в американски филм, бъркате. Може да е такова на някоя захаросана равна морава, сглобена от еднакви чимове трева. В селски двор обаче нито е съвсем равно, нито съвсем еднородно. Има и осили, и бодили, и жилави дълги треви, и камъни. Както в живота. Хем трябва да внимаваш да не счупиш косачката, хем да не пропуснеш нещо. Като се напълни коша – изпразваш. Като свърши бензина – пълниш. Като видиш препятствия – местиш. Слънцето ти пече ту отзад, ту отпред, вадички пот се стичат по гърба и мустака. Дланите те заболяват от натискането, прасците горят. стъпалата ти стават черно-зелени, а дрехите – набити в стружки трева. Бучи ти в ушите, вибрира ти в ръцете, пресъхва ти в устата.

Чак когато целият двор стане на гладки ленти, паркираш, почистваш коша от набитите осили, изчистваш отгоре и пълниш резервоара за другия път. Изчакваш ден-два, за да изсъхне изпадналата трева и я събираш с гребло. И така до следващото косене, когато е много по-лесно, вече си отметнал най-трудната част. Както в живота.

Ароматът на окосена трева лекувал стреса. И бил предупреждение за опасност към останалите растения – да започнат да произвеждат специални вещества. Да се възстановят. Да станат пак цели. Да бъде всичко пълно. Да излекуват раните.

Което всъщност опитвам да правя и аз – всеки ден от три години насам.

 

 

Август, миналата година, малко преди рождения ми ден, на село.

Всеки ден ставам в 6.30 – 7.00, нахлузвам каквото ми попадне, слизам долу, пия едно кафе, чаша вода, прекрачвам зелената порта и се отправям на разходка край реката. 5-7 километра  ходене, малко йога, дълбоки вдишвания и, да кажем, медитация. „Ама ти верно ли претръкваш по 5 километра?!“ – учудено попита братовчедът Гошко, когото случайно срещнах в храстите, докато ловеше риба. Бел.ред (от лехчевски) претръквам – извървявам, изминавам. Съвсем вярно. Толкова рано сутрин сме само аз и козите – компания приятна и вглъбяваща.

На 7 август, малко след 7, затръшвам портата зад себе с и бодрo тръгвам по селския път към барата преди жегата да е станала непоносима и за козите, и за мен. Само няколко метра по-надолу чувам жално скимтене откъм каменния зид на пустееща съседна къща. Рязко обръщам джапанките надясно и що да видя – малък черно-бял господин на не повече от два месеца се е възкачил най-отгоре и не може да слезе. Помагам му, погалвам го и продължавам. Не знам чий е, изглежда добре, чистичък и здрав, а и не сме планирали домашен любимец, нали така. Момчето тръгва след прашните ми джапанки, чак до реката, въртейки весело опашка, която прилича на четка за рисуване – тънка, заострена, накрая с малко бяло. Има прелестни очи и черна вежда, все едно облечен с фрак. Два пъти преплува бързея с риск да го отнесе водата, прави ми компания през цялата разходка, издържа дори на медитацията, връща се с мен до вкъщи и се заковава под команда пред портата.

 

Децата са се събудили и цвърчат от радост при вида на господина, който се е свил на сянка и покорно чака, без дори да скимти или досажда. Храним го няколко дни, а след поредния опит да ни убеди, че  „ако го пуснем вътре, ще се привържем“, майка ми казва „да“ (все пак тя е господарка на къщата и има решаващата дума за всичко на тази територия). Изкъпваме го, сресваме „фрака“, изваждаме купички за храна и вода и ошмуленото паленце внезапно се превръща в пухкава плюшена играчка. Мартина му измисля име – Ерик – като принца от Малката русалка. Яхвам велосипеда и след издирване през цяло село откривам ветеринаря – за обезпаразитяващи таблетки и шампоан против бълхи. Кило и половина, казва той, след като е премерил кучето Ерик в празен плик от торна смес.

Всички сме влюбени и някак подозираме, че оттук нататък ще бъдем заедно.

Ерик расте и хубавее, и в началото на октомври, затваряйки летния сезон и зазимявайки къщата, го водим в София.

Вариант А: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и му намираме любящо семейство.
Вариант Б: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и остава при нас.

Повече от ясно е, че сме се привързали безвъзвратно. Майка ми е права за пореден път. И Тито, и аз сме гледали цял живот кучета, обичаме ги и сме свикнали с тяхното присъствие, имаме навиците и знаем какво да очакваме. През 2014 загубих моята Кая и наистина не бяхме обсъждали темата „Ново куче у дома“. Децата  ги обожават, нямат страхове, паранои и притеснения. Единственият проблем остава алергията на Мартина, която не знаем дали няма да се активира от кучешката козина. Намирам вариант и механизъм за  осиновяване, в случай, че не можем да го задържим, и решаваме да изчакаме месец-два, за да проследим как ще се развият нещата.

Междувременно купуваме каишка, купички, легло, играчки, специална храна, солети за зъби – всеки отглеждал куче знае колко вълнуващи, емоционални и леко страскащи са тези приготовления и първите месеци с новия член на семейството. Кухненските столове са вече изгризани, значителна част от лайсните в коридора изтръгнати и изядени, на места стената е издрана до мрежа, но хей, ние и без това сме за ремонт, който само отлагаме. Бършем пиш и ако по няколко пъти на ден, но този миловиден черно-бял Ерик е така любвеобвилен, благодарен и чаровен, че дори не можем да му се сърдим.

Заживяваме заедно и толкова го обикваме, че дори не можем да си представим как бихме го дали на друг. От алергията нито и следа,  Ерик официално става наш. Бързо свиква с правилата, сякаш разбира всяка дума. Започва да пътува, да се катери из планини, да идва с нас навсякъде, а когато това е невъможно, намираме му чудно място за седмица-две, където е на свобода, открива нови приятели и му приготвят шишчета с морков и кремвирш (за него ще разкажа друг път).

Всичко е чудесно и прекрасно до 22 февруари. На път към парка Ерик се отскубва рязко от нашийника и хуква към платното. Няма да навлизам в детайли, но резултатът е шок за цялото семейство, извадена ябълка на десния крак, оголени до кокал рани, уплаха и болка за него, стрес, страх, ужас и притеснение за нас. Все пак имаме късмет, пораженията можеха да бъдат фатални, само с няколко секунди разлика. Екипът на Добро хрумване дава най-доброто от себе си (БЛАГОДАРИМ ИМ!), следват ехографи, кръвни проби, скенери, операция, престой, изписване. През следващите седмици Тито е медицинско лице и всеки ден сменя почти професионално превръзки, а всички пазим Ерик да не се качва и скача, за да не натоварва крака. Е, всичко е добре, когато завършва с весела песничка – след месец той е напълно възстановен и тича като луд из селския двор.

История с щастлива развръзка и купища любов, които това четирикрако прекрасно същество ни донесе. Всички препятствия, през които преминахме заедно, ни накараха да го заобичаме още повече, а и ни сплотиха безкрайно като семейство. Често си говорим, че сякаш в Ерик са се вселили душите на всички наши предишни кучета, които сме изгубили през годините, и на които понякога сме били прекалено заети да обръщаме достатъчно внимание.

А той, той е просто специален – извънредно съобразителен, безкрайно благодарен, умен, енергичен, игрив, гальовен, изразителен, емоционален. Че е красив се вижда с просто око. Любовта, която тече като ток между него и децата е може би едно от най-красивите и смислени неща, за което мога да се сетя. Безгранична и безусловна любов, която наистина няма аналог.

И понеже Ерик е намерен, бездомен, безпороден и осиновен (лехчевски аристократ, както често се шегуваме), иска ми се да кажа нещо за този тип кучета. В никакъв случай не ги подценявайте, нито се страхувайте от тях, те са извънредно интелигентни и устойчиви, свикнали са да не бъдат натрапчиви, глезени и досадни, имат купища енергия и любов, която само чакат да раздадат. Ако сте решили да си вземете домашен любимец, моля, прочетете текста по-долу. Дори и само един човек да убедя, пак си е струвало.

  1. Подминете зоомагазините и незаконните развъдници, защото голяма част от проблема с популацията на бездомни животни идва именно от тях. Безразборно размножаване с търговска цел (или просто да си имате още малки) и много животни с проблеми и заболявания (или незадоволителен за продажба външен вид), които просто биват изхвърляни на улицата.
  2. Помислете добре какво куче искате, но не само като външен вид, а и като характер. Проучете особеностите на породата и какви грижи изисква тя. Често кучета биват изхвърляни, защото са трудни за възпитание и на някой просто не му се занимава.
  3. Ако децата искат куче, а не допускате идеята то да е в дома ви, вариантът просто да вържете куче в нечий двор, най-често на роднина, който нито знае, нито умее да се грижи за него, не е добра идея. Често дворните селски кучета страдат също толкова, колкото уличните – държат ги с години вързани, на малко и непълноценна храна, с множество здравословни проблеми.
  4. Помислете дали изобщо и защо всъщност искате породисто куче. Защото е модерно? Защото дадена порода е много актуална? Защото кучето е фотогенично и ще стои добре в Инстаграм или на новия ви килим? Защото всички имат точно такова куче? Защото всички имат някакъв домашен любимец? Защото просто ви се струва сладко и готино? Защото ще ви направи по-яки и интересни? Ако някой от отговорите на тези въпроси е „да“, по-добре не си взимайте куче, наистина. Ще спестите и на него, и на себе си много неприятности. Породите напоследък са се превърнали в категоричен статус символ, а все пак става въпрос за живо същество, не за маркова чанта.
  5. Не пренебрегвайте миксовите породи. Обикновено те са страшно адаптивни, издръжливи и силни като характер и физика. Едва ли избирате приятелите си по външен вид, цвят на косата и форма на ушите, не постъпвайте така и с кучето. Обнадеждаващо е, че все повече млади хора се спират именно на освиновяването/спасяването като вариант.
  6. Не се страхувайте от бездомните животни. Те са били на режим „оцеляване“ и всяка грижа и внимание за тях са истински подарък, който не само оценяват, а и връщат стократно под формата на любов и привързаност.
  7. Ако смятате, че диванът или столовете са по-важни от това да имате истински приятел, за когото не е важен нито социалният ви статус, нито материалното положение, марката на телефона, симетрията на чертите на лицето или къде ще почивате лятото, помислете си пак. Вещи се купуват, емоции не, колкото и изтъркано да звучи, често го забравяме.
  8. Моля ви, не плашете децата си без основание! Навсякъде е пълно с големи и малки с параноичен страх от всякакви животни – от мравка до слон. При вида на най-малкото и безобидно куче на каишка хора подскачат, бягат и крещят, залостват се или се покатерват на върха на дървото. Изключвам възможността всички те да са били хапани, по-вероятно е дълго да са били наплашвани. Редовно срещам родители, които втълпяват на децата си, че кучетата са мръсни, лоши, зли и опасни, не знам защо го правят, но като резултат се формират плашливи, изнежени и несигурни млади хора, които тотално са изгубили връзка с природата, а животинският свят за тях се изчерпва със зоопарка.
  9. Посетете някой приют и ще се убедите какви прекрасни същества живеят там. Ще се убедите и колко лоши, ужасни и жестоки можем да бъдем хората… Бити, измъчвани, гонени, горени, стреляни и влачени с кола кучета и котки, които въпреки всичко са запазили вярата и доверието си в човека.
  10. Не забравяйте, че не купувате/взимате домашен декор или реквизит за снимки. Кучетата са живи същества, много често по-разбиращи и умни от нас. И имат нужда от някой, който ще се грижи добре и отговорно за тях.
  11. Помислете добре дали можете да поемете тази грижа преди да направите решителната стъпка. За доброто на всички.

А на Ерик тепърва му предстоят много неща – пътувания, разходки, игри, приятели. Предстои му и кастрация, което смятаме за задължителна и разумна мярка. Вяваме, че ще се възстанови бързо и неусетно и след нея, само както той си знае. Много често напоследък ни питат: „Ама как се навихте, с две деца, пък и куче, голямо при това!“. Същия въпрос ни задаваха докато бях бременна с Матеа… Ами то това е животът, дами и господа, не е нужно да се навиваме и да изчакваме до безкрай за перфектния момент.

Продължаваме да му измисляме десетки галени имена, да му се радваме ежеминутно и да сме благодарни, че го срещнахме. Че ни показа на какво сме способни в критични ситуации, че се обичаме повече, отколкото сме подозирали и че да бъдем заедно с него е невероятно приключение.


Посещения и разходки на кучетата във Фермата/Animal Rescie Sofia се организират всяка събота и неделя след 11 ч. (тази седмица само в събота – 05 май!), а при желание можете да помогнете на дейността им и със средства, сега имат нужда от това повече отвсякога=> 


Съществува и специална група за разходките, в която можете да зададете въпрос или да се комбинирате с някой, който има нужда от транспорт до Долни Богров. Уверявам ви, че ще бъде емоционален и запомнящ се момент – и за вас, и за децата около вас, най-вече за кучетата от приюта. А и кой знае, напълно възможно е след някое посещение да се приберете с нов член на семейството.

Юли 2005. В петък трябва да сляза на Кингс Крос, после да се придвижа до Хийтроу, сама съм.

Ден преди това, на 7 юли, четвъртък, избухват бомбите. В метрото, на гарата, в автобуса. Всичко е блокирано – хаос и паника, ранени, убити. Можеше да съм сред тях. Същото място, един ден разлика. Пренасочват полета от Манчестър и се прибирам. Невредима.

***
Юни 2015. Закъснявам за концерта. Мислех да сложа ток, но обувам кецовете и се изстрелвам към метрото. Слизам на Мадлен и почти тичам до залата. Заковавам се точно в осем без пет пред гишето. Симпатичен мъж разпечатва билета и пожелава приятно гледане. Втори балкон, червена завеса, американско семейство мърмори отзад, французойка вдясно разглежда на телефона си обяви за къщи. Такова щастие ме е обзело, че ми идва да се смея истерично и да целувам всички.

Излиза непознат мъж с китара и подгряваща певица. Боса, къдрава, движи се като котка по сцената. Пее добре, но нетърпеливи я изпращаме, за да се  появи Мелъди. С първия тон ни помита. В далечината е дребна, но сякаш се извисява три метра над мен. Цялата в черно, коса на кок, кожен прилепнал панталон, висок ток и късо сако с перфектна кройка. Гласът, движенията, жестовете, начинът, по който свири на китара и докосва пианото – божествени.

В антракта си взимам чаша бяло вино от бара и се настанявам върху облечените в килим вътрешни стълби. Приятни непознати хора седят около мен, усмихват ми се, усмихвам се и аз. Запътвам се за втора чаша вино (с големината на напръстник са), но решавам, че няма време. Сигнал ни изпраща обратно в залата за още час пълно удоволствие – абсолютен музикален оргазъм.

Вървя към метрото, педя над земята. Обаждам се вкъщи, всичко ли е наред, след малко се прибирам. Взела съм грешните билети, дори не забелязвам, че са вече използвани и пробвам тъпо и упорито около 3 пъти да мина. Гледат ме възмутено. Късно е, гишето е затворено, нямам монети за автомата. Качвам се обратно и от павилиона купувам Оранжина, за да разваля банкнота. Метрото е полупразно, рея се с лека усмивка извън вагона. Завивам по нашата улица, набирам набързо кода и се шмугвам в синята врата. Някой готви риба на фурна, може би с доматен сос. 5 етажа скърцащи вити стълби. Вкъщи ме чака телешки стек със салата, приготвен от Т., две боси танцуващи деца и бутилка ледено розе. Не съм сама. Хубаво ли беше? Иска ли питане, но по-хубаво е да се прибера при вас.
***
Суетя се как да кача бебешката количка по безкрайните стълби. Голяма цветнокожа жена я грабва и понася като перце до горе. Шарена роба, широка усмивка, искрящо бели зъби.  Прибираме се.
***
Петък вечер, бистрото на ъгъла, пълно е с хора с чаши в ръце, едвам намираме малка свободна маса. Смях, разговори, шум, изгладени ризи, парфюми на талази и флирт във въздуха. Паркираме количката встрани и поръчваме разни неща. Водата е в красива стъклена бутилка, храната е вкусна, не знам дали защото сме гладни или просто е приготвена добре. След малко се прибираме и това е важното.
***
Мила жена на спешното гише се опитва да ни чекира в последния момент. Светнете ли в жълто, качваме ви. Ние светваме, но багажът ни не. Бих го зарязала на летището, ако не арестуваха за такива неща. Съжалявам, поглежда към децата служителката, ще трябва да намерите друг вариант. Прибираме се чак след 12 вместо след 2 чáса, но все пак сме у дома.
***
Ноември, петък 13. Убиват хора в бистрото, в концертната зала, пред дома им. Докато се смеят, хранят, разговарят, слушат музика, докато са щастливи заедно и се обичат. Докато са най-уязвими и спокойни. Там, където можеше да бъдеш и ти. И  ние.
***
Филмът от онзи ден. Не изключителен, но добър, много човешки, уютен. Самба. Филм за това колко е важно да се чувстваш у дома, да те приемат, някой да те чака. Шарлот Генсбур е великолепна както винаги – плавна, крехка, почти без грим, на ток, с чудесно палто. Излизам от Люмиер  и вървя до вкъщи пеша. Качвам за четвърти път от сутринта деветте етажа. Единият асансьор не работи, другият е опасен. Прибирам се. Невредима.
Всяка история е лична.
Всеки детайл и спомен са важни.
Всяка петък вечер е съдба.
И всяко прибиране е от значение.
Всяко.