Преди няколко седмици на село, малко след големите дъждове, Матеа прибира от циментовата пътека всеки изпречил се охлюв.
Говори му малко, погалва го по черупката и го пуска на поляната или върху цветето с огромни зелени листа – за да е на сигурно и никой да не го смачка. Охлювите всъщност се хранят точно с тези листа и ги правят на дупки, сякаш с перфоратор. Всяка сутрин проверява как са, дали има някой в нужда и в беда. Намира съвсем малки, разглежда ги отблизо, носи ги надалече в двора и разказва спокойно колко са сладки и каква ципа образуват. Спорят със сестра си дали е за залепване или за защита, нещо като перде на черупката.
Днес ядем охлюви. Подканваме Матеа да си вземе. Пробвала е и преди , но не си спомня. Бърчи нос, но е любопитна. Първоначално не прави връзка между онези, нейните на село, и тези. Накрая се решава, пробва, харесва ѝ.
– Оу, много са вкусни!
Взима втори. Покапва по масата масло, избърсва го със салфетка. И преди да извади от черупката третия, се сепва:
– Добре де, аз ги спасявам на село, а някой ги убива…и ги ядем…
Мисли малко, нищо не пита, просто констатация. Дояжда охлюва и излиза от кухнята.
Понякога няма какво да кажем. И по-добре да си мълчим.
Понякога просто се получава така.
Остави коментар
Споделете мнението си!Влезте в профила си, за да оставите коментар.