Положителните и отрицателните емоции са като новинарска емисия директно от дълбините психиката, изпращат ни информация какво се случва във всеки един от нас, в резултат на вътрешните и външните ни преживявания.

През изминалата година на много от нас се наложи да излязат от зоната си на комфорт, да пречупят през чужда призма собствените си опорни точки и да се обърнат към себе си.

Съжалявам, че нямам категория за веган предложение и нещо с квас, но семейно сме големи любители на дюнерите.

кога превърнахме тези великолепни, знакови и приказно красиви места във…фототапет? Защо искаме да ги посетим – за да ги видим или по-скоро те да видят нас? Кое ни е по-важно – да присъстваме пълнокръвно или да запечатаме себе си с ефектен VSCO филтър?

Като бебе дъщеря ми плачеше много през нощта. Будеше се на всеки два часа, търсеше единствено мен и силно озвучаваше целия блок.

Колики, рефлукс, зъби – кой знае. Имаше и безутешни моменти, в които бях на края на силите си, сценарий, познат на много жени по света.

В цялата тази какофония, се намесваше съседката ми отгоре. Възрастна жена е, даже не знаех, че точно тя живее над нас, не я познавах въобще. В тези силно обтегнати моменти през нощта, в които Мария ревеше, тя започваше да чука отривисто, явно заради шума, който бебето създаваше. Не знам как и с какво, но чукаше силно, със сигурност изнервена, че нарушаваме съня ѝ. Бях ядосана и объркана. Всеки удар отгоре сякаш идваше в отговор на страха ми, че не се справям. Подхранваше чувството ми за вина, че не мога да успокоя детето си. Чувствах се така, сякаш тя знае някаква наша семейна тайна, като че ли е станала свидетел на нещо интимно, което трябва да си остане само между стените на апартамента. Имах усещането, че някой – точно тя, е разбрала, че не съм перфектната майка, която ѝ се усмихва по стълбите. Чувствах се уязвима, трудно ми беше да я поздравявам, когато се разминаваме. Тя никога не каза и дума, беше сърдечна и мила, сякаш нищо не се е случило.

Мария спря да плаче, защото всичко тече и минава. Съседката започна да ми носи пасирана супа за детето, добре ухаеща, в красива купичка. ‘‘Навън вали, сигурно не можете да излезете за кухнята, моето момиче‘‘. Разкошно приготвена супа, подходяща съвсем, която изхвърлях. Сладкиши за Мимчето, цялата се озаряваше, като я види. Много приличала на внучка ѝ, говореше тя, а аз мълчах. Не ѝ вярвах. Мислех си, че е просто гузна за това, което ми беше причинила с чукането отгоре.

Минаха години, ние се завърнахме от София, тя си беше на старото място. Все така сладка и мила. Обича и харесва съпруга ми, търси го понякога, явно усетила моята враждебност.

Настъпи карантината и се затворихме вкъщи. Един ден позвъни на вратата, търсеше мъжа ми пак. Хлопнах вратата за момент под носа ѝ: ‘‘Чакай да си сложа маската!‘‘. Нещо се появило на телефона ѝ, съобщение някакво, което ѝ пречело да спи, не знаела какво да направи. Премахнах го незабавно, затворих вратата светкавично и потънах в сигурността на дома си. Ама че работа, какво ли иска всъщност… След това уцелва съпруга ми всеки път, за неин късмет.

Няколко седмици по-късно отново звъни на вратата, попада на мен – пак съобщение някакво. От внучката е, в чужбина е, няма да се видим по Великден, не може да си дойде сега, обяснява ми. Поглеждам  – нещо по вайбър. ‘‘Пратила ми е нещо, но не го разбирам даже, и пак ми свети в червено…‘‘. Преди да го изтрия, да не ѝ пречи, виждам какво е – статия за емпатията.  Побиват ме тръпки, както всеки път, когато усетя как облаците отгоре се раздвижват предупредително.

Този път я заговарям. Разбирам от нея, че е съвсем сама заради карантината. Пак ме побиват тръпки, нещо преминава през мен и ми идва да заплача. Затварям вратата. Една дума – самотна, самотна, самотна, самотна, тя е самотна, чувам само тази дума в главата си.

На Великден ѝ занасяме козунак с червено яйце. Показва ни снимки на внучката си – наистина са като близначки с дъщеря ми. Хубаво е у тях, чисто, просторно, подредено, отбелязвам с изненада. Разказва ни за семейството си, говори неспирно и се радва на компанията ни. Предлага ми да гледа детето, ако се наложи да отида на работа, нали сега няма детска градина. Чувствам се неловко, объркана съм, но ми олеква някакси. Усещам, че нещо пада от мен – като тежък товар, който си носил дълго, с който си свикнал, но който не спира да ти убива. Като стар зъл дух, който започва да се смалява, смалява, смалява – а може би винаги е бил точно толкова малък,  и усещаш проясняване на картината. Вземам решение и изричам:

‘‘Някой ден, заповядай да пием заедно чай…‘‘

 

Автор: Скот Беринато
Източник:  Harvard Business Review/hbr.org
Превод: Христина Борисова

Онзи ден част от редакторите на HBR си направихме виртуална среща – екран, пълен с лица – сцена, която става все по-често срещана навсякъде. Разговаряхме за съдържанието, което публикуваме в този тежък период на пандемия, и как бихме могли да помогнем на хората. Но си говорихме и как се чувстваме. Една колежка спомена, че това, което усеща, е тъга. Всички на екрана кимнахме в знак на съгласие. 

Ако можем да назовем това чувство, вероятно можем и да го овладеем. Обърнахме се към Дейвид Кеслър за идеи. Кеслър е най-изявеният експерт по тъгата в света. Той пише в съавторство с Елизабет Кюблер-Рос „За тъгата и тъгуването: В търсене на смисъла на тъгата през петте етапа на загубата“. Новата му книга добавя още един етап към процеса: „Намиране на смисъл: Шестият етап на тъгата“. Кеслър също така е работил в продължение на години в болничната система в Лос Анджелис, бил е част от екипа по биологичен риск. Бил е и доброволец в специализирания отдел за травматични събития към полицията на Лос Анджелис, както и част от екипа за реакция при бедствия към Червения кръст. Създател е на www.grief.com, с над 5 милиона посещения годишно от 167 страни.

Кеслър сподели разсъжденията си относно това защо е важно да признаем тъгата, която е възможно да изпитваме в този период, как да я овладеем и как според него да намерим смисъл в нея. Разговорът е с лека редакция, за по-голяма яснота.

HBR: Хората усещат какви ли не неща в момента. Правилно ли е да наричаме част от онова, което изпитват, тъга?

Кеслър: Да, при това ние изпитваме различни видове тъга. Чувстваме, че светът се е променил – и това е така. Подозираме, че е временно, но не го вярваме съвсем и си даваме сметка, че нещата ще бъдат различни. Точно както ходенето на летището завинаги ще бъде различно в сравнение с това преди 11 септември, нещата се промениха. Загубата на нормалност; страхът от икономическия ефект; липсата на връзка помежду ни. Това ни връхлетя изневиделица и тъгуваме. Колективно. Не сме свикнали на такъв тип състояние.

Казвате, че чувстваме повече от един вид тъга?

Да, изпитваме и предварителна тъга. Онова чувство към неясното бъдеще, когато не сме сигурни какво следва. Обикновено е с фокус върху смъртта. Усещаме го, когато някой около нас чуе тежка диагноза или когато се замисляме, че някой ден ще изгубим родителите си. Предварителна тъга е и бъдещето в по-широк аспект. Идва буря. Нещо лошо, там някъде. Като добавим и вируса, този тип тъга много обърква хората. Знаем, че се случва нещо лошо, но не можем да го визуализираме. Нарушена е нашата сигурност и безопасност. Индивидуално или на по-малки групи хората са го усещали и преди, но всички заедно – това е новост. Тъгуваме на микро и макро ниво.

Какво да направят хората, за да овладеят цялата тази тъга?

Да разбираме етапите на тъгата е началото. Но винаги когато говоря за тези етапи, се налага да напомням на хората, че те не са линейни и може да не се случват в този ред. Това не е твърда схема, но предлага някои опорни точки. Има го отричането, което се повтаря в началото: Този вирус няма да ни засегне. Има го гнева: Принуждавате ме да си остана вкъщи и ми отнемате навиците. Има го и пазаренето: Добре, ако за две седмици се самоизолирам, нещата ще се подобрят, нали? Има я тъгата: Не знам кога ще свърши това. И накрая идва приемането: Това е факт, трябва да измисля как да продължа нататък.

В приемането, както можете да предположите, се крие силата. Приемането е контрол. Мога да си измия ръцете. Мога да спазвам безопасно разстояние. Мога да се науча да работя дистанционно.

Когато изпитваме тъга, има я и физическата болка. И тревожният ум. Има ли техники за намаляване интензитета на тези усещания?

Нека се върнем към предварителната тъга. Нездравословната предварителна тъга всъщност е безпокойство и това е усещането, за което говорите. Умът ни започва да ни показва образи. Виждаме най-лошите сценарии. Умът ни е в режим на защита. Нашата цел не е да игнорираме тези образи или да се опитаме да ги накараме да изчезнат – имайте предвид, че умът няма да ви позволи да направите това и опитите да си го наложите може да са болезнени. Целта е да намерите баланс. Ако чувствате, че най-лошият образ се надига, постарайте се да мислите за нещо хубаво. Всички понякога боледуваме, но въпреки това светът продължава да съществува. Не всички, които обичам, ще умрат. А може би никой няма да умре, защото всички спазваме мерките. Нито един от сценариите не трябва да се игнорира, но и нито един от тях не трябва да доминира.

Предварителната тъга е умът, който препуска към бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите трябва да се върнете в настоящето. Този съвет ще се стори познат на всеки практикувал медитация, но хората винаги се изненадват колко просто за изпълнение се оказва това. Назовете пет неща в стаята. Компютър, стол, снимка на кучето, стар килим и чаша кафе. Точно толкова просто е. Дишайте. Осъзнайте, че в настоящия момент не се е случило нищо от това, което сте предвиждали. В този момент вие сте добре. Имате храна. Не сте болни. Използвайте сетивата си и помислете какво усещат те. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как вдишвам през носа си. Това наистина работи за облекчаване на част от болката.

Можете също да помислите как да се освободите от онова, което не можете да контролирате. Какво прави съседът ви е извън вашия контрол. Във ваш контрол е да стоите на два метра от него и да си миете ръцете. Съсредоточете се върху това.

И накрая, сега е подходящ момент да проявим емпатия. Всеки ще има различни нива на страх и тъга и това се проявява по различни начини. Колегата ми се озъби онзи ден и си помислих, Той не е такъв; това е неговият начин да се справи със ситуацията. Виждам страха и безпокойството му. Затова бъдете търпеливи. Помислете какъв обичайно е някой, а не как изглежда в този момент.

Един особено тревожен аспект на тази пандемия е, че не знаем как и кога ще приключи.

Това е временно състояние. Хубаво е да си го припомняме. Работих 10 години в болничната система. Обучаван съм за подобни ситуации. Изучавал съм и испанския грип от началото на 20 век. Предпазните мерки, които предприемаме, са правилните. Историята ни го показва. Преодолимо е. Ще оцелеем. Сега е моментът да вземем допълнителни мерки, но да не прекаляваме в реакциите.

И вярвам, че ще намерим смисъл в това. За мен беше чест, че семейството на Елизабет Кюблер-Рос ми разреши да добавя шести етап на тъгата: смисъл. Разговарял съм с Елизабет доста за това, което идва след приемането. Не исках да спирам до приемането, когато изпитвах някаква лична тъга. Исках смисъл в онези мрачни часове. И наистина вярвам, че намираме светлината в такива времена. Дори сега хората осъзнаваме, че можем да се свързваме чрез технологиите. Ние не сме толкова дистанцирани всъщност. Осъзнаваме, че приятелите ни имат телефони и водим дълги разговори с тях. Оценяваме разходките. Вярвам, че ще продължим да намираме смисъл сега, както и в момента, когато това ще приключи.

Какво ще кажете на хората, които четат всичко това и все още се чувстват обзети от тъга?

Продължавайте да опитвате. Има нещо могъщо в назоваването на това чувство – тъгата. Помага ни да усетим какво е вътре в нас. Толкова много хора ми споделиха през изминалата седмица: „Признавам пред колегите си, че ми е трудно“ или „Снощи плаках.“ Когато назовете чувството, усещате неговата динамика. Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме. Страничен ефект  на self-help течението e, че ние сме едва първото поколение, което изпитва чувства по отношение на своите чувства. Ние си казваме неща от рода на: „Чувствам се тъжен, но не бива, на другите им е по-зле.“ Може би трябва да спрем до първото усещане – чувствам се тъжен. Нека за пет минути сме тъжни. Важното е да почувстваме своите тъга и страх и гняв, независимо дали някой друг се чувства така, или не. Борбата на разума над чувството не помага, защото тялото го произвежда на физиологично ниво. Ако позволим на чувствата да ни завладеят, те ще го направят в определена последователност и това ще ни даде сили. Тогава няма да бъдем в ролята на жертви.

В определена последователност?

Да. Понякога се опитваме да избягаме от чувствата си, да не би да ни завладеят и да останат завинаги в нас. „Бандата на лошите чувства“ ще ме съсипе. Важното е да изпитаме чувството. То си отива и идва следващото. Няма лоша банда на лошите чувства, която може да ни победи. Абсурдно е да мислим, че не трябва да изпитваме тъга в момента. Позволете си да почувствате тъга и продължете напред.

Скот Беринато е старши редактор в Harvard Business Review и автор на „Работна книга с добри диаграми: Инструменти, съвети и упражнения за по-добра визуализацията на данните и добри диаграми: Ръководството на HBR за създаване на по-интелигентни и по-убедителни визуализации на данни“.

Заглавна снимка: Adrien Olichon from Pexels

В късния следобед слънцето се беше изпружило точно над спирката на трамваите и слизайки, всички опъвахме длан над челото, заслепени от нахалната му светлина. Всички, освен възрастен мъж с бял бастун. Мернах го в движение, но по инерция продължих към подлеза, бързайки за детската градина. Напреднала възраст, бастун, изпочупен подлез – за части от секундата си представих как минава всичко това сам и се върнах. Само ние на опразнената спирка, с профучаващи коли от двете ни страни. И слънцето – като прожектор в очите.

– Имате ли нужда от помощ? – попитах.

– О, много сте мила, не искам да Ви задържам.

– Няма проблем, в една посока сме, ще Ви придружа. 

Елегантна шапка, перфектно поставен шал, лъснати обувки, изгладен панталон, изпънат и напет като струна. Хвана ме здраво под лакът, все едно отдавна е чакал да се срещнем, и тръгнахме надолу.

– На 87 съм. По принцип имам придружител, но е болен в момента, затова се наложи сам. – сякаш ми дължеше обяснение.

Няколко пъти попита дали не ме затруднява. Сред всичките тия шахти, счупени стълби, дупки и локви… По принцип вървя много бързо, но някак с неговия ритъм всичко изглеждаше различно.

– Аз веднъж като уцеля широчината на стълбите, успявам нататък. Но с чужда помощ е по-леко. Студентка ли сте? Гласът Ви е много отривист, младежки.

Засмях се звучно и му казах, че отдавна не съм.

– Значи сте в разцвета на силите си, така ми се струва.

– Вероятно вярно. – отговорих с усмивка.

За краткото разстояние ми разказа за семейството си,  кариерата, сина, съпругата – цял един живот в 200 метра бавно ходене. 

– Много бяхме щастливи, отиде си преди 20 години. Без нея ми беше много трудно в началото, жените трябва да са по-сурови с мъжете си, да не ги разглезват. Но свикнах. Останахме с едно дете, тя имаше здравословни проблеми и решихме, че така е най-добре. Аз съм математик, инженер, професор. Синът ми е много ангажиран и избрах преди пет години да живея тук. Нали не Ви бавя много?

Попитах го как е в дома, добре ли се чувства. Усмихна се.

– Животът е като улей за бобслей, тези сините, нали ги знаете, не е ясно накъде ще завие и къде ще те заведе. Човек трябва да умее да се адаптира и да се чувства добре навсякъде. Там не казвам, че съм професор, нивото е друго и предпочитам да съм Бай Иван. В двора има едно коте, което всеки път идва в скута ми, като домашно е. Някой път ще дойдете и ще Ви водя на кафе. Пиете кафе, нали?

Обещавам му, че ще минем с момичетата – за разходка и кафе. Целува ми ръка.

– Простете, но аз по немски обичай – целувам ръка на дамите.

Не знам защо, но го прегръщам, сякаш се познаваме отдавна.

– Донесохте светлина в деня ми. – усмихва се преди да влезе.

„И Вие в моя“, исках да му кажа, но само смотолевих:

– Няма проблем, бяхме в една посока.

И наистина бяхме, всеки със своята скорост.

 

Декември може да е един от най-вълшебните и красиви месеци, но има опасност и да се превърне в истински ужасяващ кошмар, ако трябва да бъдат изпълнени всички „повели“, писани и неписани, задължителни и недотам, креативни и административни, семейни и работни, кулинарни и социални.

Никога не съм била върл почитател на Коледа и прилежащите ѝ ритуали, нямам конкретна причина и обяснение защо, но и не ми е неудобно да си го призная. Може би е заради цялата тази задължителност и „трябва“ елемент; може би заради грандиозното пазаруване на вещи, храни, мебели и какво ли още не (никога не съм разбирала шопинга като приятно и релаксиращо занимание, за мен е обратното); може би просто заради лудницата, трафика и цялото бързане, сякаш свършва светът.

В нашето семейство тези празници са кулминация след рождените дни на трима от нас и през декември сме буквално изпразнени от идеи за интересни и вълнуващи подаръци, което още повече подсилва коледното менгеме. Няколко тържества в детската градина, парти в танците, размяна на подаръци в училище, базари на няколко места, концентрация на рождени дни на приятелчета, изработване на коледни играчки, почерпки и изненади, украси тук-там – само част от всичко през декември – все неща приятни, но консумиращи време и енергия.

Затова от няколко години, може би след като Матеа се роди, решихме, че ще изчистим от този месец всичко, което ни се струва излишно, прекалено натоварващо и изпиващо и останалите ни сили, пък каквото ще да става, кой каквото иска да казва, декември си е наш и не дължим обяснение никому.

А именно:

  • Избягваме да празнуваме навън – правили сме няколко опита за Нова година навън, весело е било, но като цяло преживяването не си заслужава. Кофти храна, отегчен персонал, опашки, разнообразни опити да те прецакат, супер завишени цени, лудница навсякъде. Защо да си го причиняваме, като можем просто да се спречкаме в хола, вместо в някое лоби; да хапнем каквото сме си приготвили, вместо да ядем студени пържоли и замразени десерти; да си легнем, когато си искаме, а не когато на останалите им се спи; да поканим гости, вместо да висим в някой ресторант като на сватба през 80-те.

В семейните архиви пазим скъпи малки скандалчета от Немския коледен базар, например. Не е имало случай, в който да отидем и да не се изпокараме. На един му е студено, на друг му се пишка, на трети му е скъпо, на четвърти скучно – един куп причини да си повикаме малко на площада, да подзиндзирикаме празнично и да се приберем унили, скарани и изморени. Затова вече при изречението „Ей, отворили са немския базар!“, отговорът е „А, супер, не сме се карали тая година там.“

  • Не пътуваме по Нова година – може би за много хора да посрещнат новата година по джапанки с коктейл е велика работа, но не е за нас. Висене по летища, тройни цени, изкуствена еуфория за туристи и празнуване на групи по команда – мне. Където и да му се ходи на човек, може спокойно да го направи през следващите месеци – цените на билетите падат, празнуващите са се върнали уморено по домовете, моретата и океаните са си там, всичко е точно.

Нямаме и роднини в провинцията, които задължително трябва да посетим в този период, така че и това отпада. Ако ни се ходи някъде, независимо дали е край морето или в планината – правим го или в началото на декември, или чак януари. Нищо няма да пропуснем, най-много да си спестим хаоса, трафика и нервите.

  • Най-важно ни е да сме заедно, ние си – гостита, партита, банкети, веселби – подминаваме ги умишлено, особено през декември. Не, че се изолираме, но в пъти предпочитам спокойна вечер у дома с децата, например, отколкото някое модерно парти. Нищо не може да замени моментите заедно, дори да си съскаме през зъби, да се сдърпаме за някоя глупост или да сме в една стая и всеки да си прави неговото нещо.

 

  • Не прекаляваме с покупките – подаръците са страхотен жест и внимание към другия, но да се зариваме с ненужни вещи няма нито смисъл, нито особен чар.

Тази година пропуснахме всякакви адвент календари – с храни, козметика или дребни предмети, но пък си направихме импровизиран календар с коледни истории от Storytel – всяка вечер отваряме по една „кутийка“ , може да е само откъс, и слушаме преди лягане заедно трите. И да няма сняг навън, коледният дух навлиза стремително чрез думите. Кратката ни тематична селекция:

Заведи ме вкъщи, Михаил Вешим – няма да преразказвам тази книга, само ще кажа, че е много увлекателна, страшно поучителна и съвсем коледна. А и с гласа на Ицко Финци!

Дядо Коледа и седемте разбойници, Братя Мормареви – любопитна коледна история за един ограбен Дядо Коледа и едно момче, което иска да остане дете.

Коледни вълнения в света на мотовете, Радостина Николова – тук Дядо Коледа за разнообразие е сърдит, елените разсеяни, а мотовете забъркват поредното си приключение, този път коледно.

Дядовата ръкавичка, селекция от български и световни приказки – не конкретно коледна, но тези класически приказки ми навяват зимни и празнични асоциации.

Снежната царица, Ханс Кристиян Андерсен – как без нея, тъкмо ще си я припомним и ще направим паралели към наскоро излязлата втора част на Замръзналото кралство.

Коледна песен, Чарлз Дикенс – една от класическите коледни истории, припомняща ни уж неща, които знаем, но често забравяме. Любов, грижа, мисъл за другия – ей такива основни работи.

Разкази за Коледа, О`Хенри – разказите му са чудесни за слушане, не само по Коледа.

Коледен експрес, Дейвид Балдачи – не е детска книга, а роман, разказва за едно неочаквано пътуване по Коледа с влак из Щатите.

  • Прекарваме минимално време в търговски центрове – да не ги посещаваме изобщо, не ни се получава, признавам. В студено време тези места са най-бързият и ефикасен начин да купиш необходимото.

Никога не съм разбирала любовта към този тип пространства, още по-малко за прекарване на свободното време в пикови часове. За мен да обикаляш из коридорите с магазини е прекалено горещо, шумно, невротично и създаващо тревожност. Веднага ти светва една измамна лампичка как нямаш дрехи, обувки, чаршафи, чаши, чанти, тигани, чорапи – абе, нищо нямаш, и трябва да го придобиеш веднага. Имам чувството, че пускат някакъв специален газ във въздухопроводите, който така ти замайва главата, че правиш ненужни, безсмислени, даже глупави покупки.

Моловете са другото място, на което задължително се изпокарваме. Ако искате да ни причините двудневни разправии, поканете ни на мол + коледен базар, lol.

  • Опитваме се да даваме пример вкъщи – стараем се да внушим на децата, че ако нямат еди какво си „сега и непременно“ или „такова, като на еди кой си“, това няма да ги направи по-нещастни, недооценени или безинтересни. И си мисля, че най-сигурният начин да им го напомняме, е самите ние да го правим – никой от двамата няма да се разсърди на другия, че не е купил грандиозен подарък или че не е намерил от пиле мляко за уау ефект.

Стараем се обаче и да не изпадаме в другата крайност – да превръщаме момичетата в хипита или аскети, само за да сме на актуалната антиконсуматорска вълна. Понякога децата имат нужда просто от играчка, не от образователна игра, умни карти или книга за химията, а от глупава според нас и-г-р-а-ч-к-а. Разбира се, с мярка и мисъл, без да се изпада в угаждане на всеки каприз, но все пак да не забравяме, че са деца и понякога имат нужда просто от игра. Кестените, листата и пръчките са чудесни в тази функция, но все пак сме 21 век, а и много от играчките развиват друг тип въображение и познания.

Още нещо: ако трябва да сме докрай откровени, идеята „слушай, за да те възнаградят“ не е от най-прогресивните, та трябва да внимаваме с прокарването ѝ извън коледните празници.

  • Не спазваме стриктно всяка традиция – може да звучи кофти, но това също е начин да си спестим стрес и нерви. Ако не ни се правят джинджифилови сладки, не правим. Ако не ни се приготвят 137 постни ястия, не приготвяме. Ако не ни се облича официално, оставаме с ежедневните дрехи. Нищо задължително, нищо непременно, както ни хрумне. Ма няма баница – ми няма, здраве да е, правим я по друго време. Ошав липсва – ми липсва, никой не го яде, защо да го похабяваме. Ма не сме украсили масата – ми ще я украсим на пети януари, например, когато ще ни е кеф да го направим.

  • Стараем се да присъстваме – Наскоро посетих на едно много приятно иначе PR събитие, на което наред с другите забавления имаше и щанд за ръчно украсяване на меденки. С какви ли не брокати, красиви декорации, топинги и фондани – разкош! Хората обаче отделяха повече време за селфита със сладките и  флетлей кадри на масата, отколкото за реалното удоволствие от декорирането. 2 минути украсявай, 20 минути снимай – отстрани изглеждаше чак плашещо. Та поне декември можем да пробваме някакъв здравословен онлайн/офлайн баланс.

  • Не драматизираме нещата, които не сме успели да направим – не свършихме онази задача, не бяхме на онова място, не видяхме онзи спектакъл, не разгледахме онзи базар, не опекохме онзи щолен, не изсушихме онези портокали. Какво от това, ще го направим и без повод, просто по вдъхновение и импулс.

По това време на годината се заформя едно своеобразно състезание – кой ще направи по-впечатляващи подаръци, кой ще изпече по-красиви сладки, кой ще украси най-пищно, кой ще пътува най-далече. И всички тези достижения, разбира се, се представят и във виртуалното пространство. Коледни проекти, мероприятия, банкети, вечери, десерти, снимки, тоалети, тагове – в крайна сметка установяваш, че повече си се грижил за виртуалния си коледен образ, отколкото за истински празнични преживявания и емоции.

Това е нашият начин за преплуване на декември, със сигурност не е най-правилният, нито най-готиният, но на нас си ни харесва.

И изобщо, не само по Коледа, ако правим по-често всичко както ни идва от сърцето и според интуицията, ще си дадем сметка, че от един куп неща просто нямаме нужда, нито ние, нито близките ни. И през следващия декември като по чудо може да сме ги изтръскали небрежно от списъка с уж задължителности.

Светли празници!

*Публикацията е в партньорство със STORYTEL. Линк към безплатен 30-дневен тестов абонамент.

 

Новото често е надценявано.

Автор: Лий Феслър
Източник: The New York Times
Превод: Христина Борисова

Преглеждането на постовете в Instagram може бързо да ви убеди, че животът на всички останали е по-интересен от вашия. Наскоро, по време на една особено приключенска седмица в Instagram Stories,станах свидетел на каране на водни ски в Мауи, обиколка на националния парк Йосемити и плуване с диви прасета в Бермуда. Диви прасета!

Импулсивно започнах да търся в Google полети до нови дестинации. След това си поръчах виетнамска супа фъ от същото виетнамско заведение, в което ям всяка седмица и … се почувствах зле от това, че не опитвам някое ново място.

Този страх да не пропуснеш се корени в един общ психологически момент: според проучване, публикувано в Journal of Experimental Biology, еволюционно сме предразположени да смятаме новитепреживявания за по-вълнуващи и привличащи вниманието, отколкото повтарящите се такива. По същество това е психологията „бий се или бягай“ – мозъкът ни не може да обработва всички стимули около нас, затова еволюционно сме се развили по начин, по който да обръщаме по-сериозновнимание на нови, блестящи и потенциално опасни неща в сравнение с познатите, които сме виждали достатъчно, за да знаем, че не са опасни. Нещо повече, думи като „повторение“ и „повтаряемост“ – за разлика от „новост“ – сме склонни да свързваме с повече негативни емоции, казва Майкъл Нортън, професор в Харвард.

„Класическите проучвания показват, че когато мислим за предстоящи преживявания, мислим за разнообразие“, казва г-н Нортън, чиято специалност е потребителското поведение. „Ако сега випомоля да си изберете кисело мляко за всеки ден през следващата седмица, ще изберете няколко пъти любимия си аромат – да речем, боровинка, но ще комбинирате и с малко ягоди и праскови. Защото кой иска да яде само кисело мляко с боровинки? В дългосрочен план обаче, тъй като оригиналният опит избледнява във времето и паметта, повторението може да се окаже по-приятно. “

Той добавя: „Ние просто сме по-скучни, отколкото бихме искали да си признаем.“

Нашата мания за новости се подхранва и от влиянието на инфлуенсърите и модата за изпробване на нови преживявания, които придават социален статус въз основа на това, колко нови неща сте в състояние да правите, виждате и купувате, както пояснява Лия Принзивали в неотдавнашна статия, документираща увеличаващите се списъци със задачи в Instagram. Това може да бъде изтощително в емоционален и финансов план: малко от нас имат време или пари редовно да се отдават на нови преживявания, което може да ни накара да се почувстваме зле от монотонността на живота си. Въпреки това, последните проучвания, публикувани в Journal of Personality and Social Psychology относно повторението и новия опит, предполагат, че трябва да преразгледаме как преживяваме тези чувства на монотонност.

Този изследователски център се фокусира върху хедонистичната адаптация – според която идентичен стимул осигурява по-малко удоволствие, колкото повече се консумира.

Някои предишни изследвания рисуват отрицателна картина по отношение на повтарящите се преживявания, като цитират, че правенето на едно и също нещо два пъти може да се възприема като по-малко ценно. Но Ед О’Брайън, професор по поведенческа наука в Booth School of Business към Чикагския университет, се пита дали поведенческата наука погрешно е обяснила хедонистичната адаптация и хората всъщност подценяват колко положително реагират на повтарящите се преживявания. Много от нас с удоволствие слушат любимата си песен повторно, отбелязва той, или отново гледат любими филми и телевизионни предавания. Именно това повторение беше целта на купуването на музика или филми преди ерата на Spotify и Netflix. Този конфликт е причината г-н О‘Брайън да започне поредица от изследвания по темата.

„Има едно всеобщо убеждение, че ако искате да изглеждате интересен, културен човек, най-доброто нещо, което можете да направите, е да покажете, че сте отворени за нови преживявания“, казва той. „Може и така да е, но мисля, че често приемаме за даденост другата стойност – на това наистина да се задълбочиш в дадена област.“

За да тестват тази хипотеза, г-н О’Брайън и неговият екип веднъж излагат всички участници на един и същи стимул изцяло (тествани са различни стимули, включително посещения на музеи, филми и видео игри). На следващо място, някои участници са помолени да си представят повторение на преживяването, докато други действително го повтарят.

Противно на предишните изследвания, г-н О’Брайън открива, че повтарящите се преживявания са много по-приятни, отколкото участниците прогнозират.

„Правенето на нещо веднъж може да породи измамното усещане, че човек вече е видял „това“, като кара хората да подхождат наивно към пропуснатите нюанси, на които да се насладят“, пише той в изследването.

С други думи:  има много по-голяма вероятност, отколкото предполагате, да се насладите на нещо втория път.

Като се има предвид, че участниците преживяват точната ситуация, която са възнамерявали да повторят, прогнозите им трябва да са сравнително точни, обяснява г-н О’Брайън. В действителност участниците, които са изпитали повторно преживяванията, смятат втория път за също толкова приятен, колкото първия.

„Новите преживявания определено са чудесни за доставяне на удоволствие и нашите проучвания не противоречат на тази идея“, казва той. „В много случаи новият вариант е по-добър. Но това, което нашите изследвания подчертават, е, че вариантите за повторение също могат да имат висока хедонистична стойност и могат да доведат и до по-малко разходи, отколкото чисто новата опция, а хората понякога са склонни да пренебрегват това. “

Има определена радост от повторението, отчасти защото човешкият ум блуждае. Следователно, ние пропускаме съществена част от всяко преживяване.

„Докато се наслаждавам на посещението в музей или пия бира, умът ми едновременно мисли за имейли, които трябва да изпращам, телефонни обаждания, които трябва да върна, и името на учителя ми в трети клас“, казва господин Нортън. „Така че повтарянето на нещата наистина може да се разглежда като още една възможност да изживеем нещо цялостно.“

Това е особено вярно, когато опитът е сложен, оставяйки достатъчно място за продължително откриване.

„Когато опитът съдържа много пластове информация, които трябва да се разкрият, вероятно е добре да го повторите“, казва господин О’Брайън. „Проблемът е, че е трудно да се каже кои преживявания ще бъдат подобни, а нашите проучвания показват, че хората твърде бързо приемат, че са „виделивсички пластове“, дори и в онези случаи, в които не са.

Всъщност е безопасно да приемем, че всяко преживяване съдържа множество пластове за проучване, според Елън Лангер, професор по психология в Харвард и т. нар. „майка на осъзнатостта“. Това е така, защото процесът на търсене на нови прозрения във всяко повторно преживяване е пълноценен само по себе си. Това е същността на осъзнатостта.

„Когато забележите нови неща в което и да е преживяване, невроните се задействат и това е начинът да се ангажирате с него“, казва г-жа Лангер. „Много хора искат да почувстват ангажираност към нещо, защото животът им е скучен и не знаят какво да правят. Всъщност всичко, което трябва да направите, е да подходите към която и да е текуща задача като търсите нещата, които не сте забелязали първия път. “

Ако не сте сигурни как да бъдете по-осъзнати при повторни преживявания, г-жа Лангър предлага три съвета:

„Първо, признайте, че всичко винаги се променя, така че вторият опит никога не е съвсем същия като първия“, казва тя.

„Второ, ако търсите нещо ново, това само по себе си е завладяващо и вие се чувствате добре от това.“

И трето, трябва да осъзнаете, че събитията не са нито положителни, нито отрицателни. „Именно начинът, по който ги разбираме, ги видоизменя“, казва тя. „Така че, ако търсим начини, по които преживяването да е възнаграждаващо, вълнуващо, интересно, ще намерим и доказателства за това. Търсете и ще намерите. „

Освен че ни помага да се чувстваме развълнувани от перспективата да останем вкъщи и да се разхождаме из квартала си тази зима, а не да караме джет до тропически плаж, изследванията на г-н О’Брайън предполагат, че трябва да преосмислим манията на нашето общество за постижения отвъд пределите на човешките възможности.

„Кафето никога няма да е толкова вкусно, колкото, ако го откажете за  един месец. Така че, да, вярно е, че новото е забавно, но като си дадете достатъчно почивка между тях, повторните преживявания си възвръщат първоначалната свежест“, казва господин Нортън. „Ето защо хората правят привидно щури неща, като да създават времеви капсули. Ако всеки ден преглеждате бележника си от трети клас, ще ви втръсне – но ако го заровите във времева капсула и я изкопаете 20 години по-късно, би било очарователно. „

 

Събуждам се.

Първият учебен ден. Най-първият. Вече съм на 7. Пеперудите в стомаха, които не спират да пърхат, направо ще се побъркат.

Букети с цветя, ухание на парфюм и червило. Топлите, нежни ръце на мама.

Прибирам се у дома. Целият двор е покрит с паднали есенни листа. Баба мете, а дядо чете вестник. Откакто са започнали да падат листата, тя все мете.

Влизаме вътре, а тя прави билков чай и започваме да решаваме задачи. Аромат на билки.

Татко идва, за да каже, че мама се е прибрала. Нямам търпение да я видя, за да ѝ разкажа как е минал първият учебен ден. Целувка за лека нощ.

Събуждам се, но вече съм на 16.

Отново е септември.

Първата целувка, пеперуди в стомаха. На седмото небе съм.

Прибирам се, а баба е седнала на пейката, защото се е уморила от метенето. Говорят си с дядо.

Не ми се пие билков чай. Затварям се в стаята си. Аромат на пилешка супа.

Мама се е прибрала, но хич не ми се говори с нея. Татко лежи на дивана. Ще си поговорим утре.

Говоря по телефона до 5 сутринта, заспивам.

Събуждам се, вече съм на 20.

Отново е септември. Вече не живея вкъщи.

Прибирам се за кратко. Татко ме чака на вратата. Аромат на тамян.

Баба, дядо и мама вече ги няма. Пеперудите в стомаха отдавна са се спотаили.

Пие ми се билков чай. Татко ми прави. Разказвам му, и той ми разказва. Само двамата сме. Говорим си с часове.

Събуждам се, вече съм на 27.

Сега е октомври, а промените са все повече.

Решила съм, че ще оправя къщата на баба и дядо, за да мога да отсядам там, когато се прибирам.  Аромат на старо дърво.

Татко е тъжен, не иска да се разделя с нищо тяхно. Отлагаме ремонта с месеци. Ще го направим догодина.

Правим си билков чай, но никой не е измел листата на двора.