Понеделник . От сутринта тръгва накриво. Не обръщам внимание.
Грешка номер 1: обувам си джапанкоподобни сандали. Много си ги обичам, но не са много надеждни. Не бяха още при покупката, въпреки цената си.
Изкарвам цял ден с тях. Взимам Мартина от детска.
Грешка номер 2: решавам да отидем до Джъмбо.
Грешка номер 3 (основна): заедно с Мартина.
Грешка номер 4: качваме се за няколко спирки на трамвай. Вътре е около 200 градуса, всички се стичат на вадички, включително и ние. Измъкваме се.
На излизане от подлеза ненадеждните сандали се късат. Едната. Вместо да вземем такси и да се приберем, решавам да продължа боса. Кво пък толкова, няма да ми е за първи, нито за последен. Грешка номер 5.
Чувствам се като нестинарка, асфалтът е котлон! Всички зяпат, все едно съм убила човек. Боса е, боса е, ама тя е БОСА! Няколко пътя се чувствам длъжна да обясня, че сандалите са се скъсали. И са в чантата ми. Сигурно ме мислят за дрогирана/пияна/луда/сектантка/хипи/харе кришна. Или по-скоро всичко накуп. Минувачите хвърлят погледи на съчувствие към Мартина. Тя през 3 секунди повтаря „Къде е Джъмбо?” и още повече изнервя обстановката.
Влизаме в магазина. Ококорени татковци и майки ме сочат с пръст, на децата не им правя впечатление, готини са. Поне подът е хладен. Отиваме на щанда за джапанки – имам избор между: златни, прозрачни, с леко токче и сиви с цветя. От по-семплите няма моя номер. 40 нося, не е от най-популярните дамски. Взимам цветята като най-неутрални. Ще ги прибавя към колекцията *евтиниджапанкизаспешнислучаи”. Мартина се радва, че вече си имам обувки. Лукс! Купувам и на нея едни за 3.99, да не е капо. Взимаме водни бои, някаква ножица за хартия, закачалка за дрехи с три маймуни. Спасяваме се от Колите, гумени патета, лаещи плюшени кучета, хартиени въртележки, гумени пояси (всичките „Много ми трябват” – казва Мартина) и се нареждаме на касата. Айде пак: БОСА Е, БОСА Е, ЛЕЛЕ, ТЯ Е БОСА! Вече изобщо не ми пука, нито ми се обуват обувки. Нещо като атракция на магазина съм. Танцуващата боса мечка.
Излизаме, късам ритуално етикетите и о, облекчение, пак съм в тълпата на хоратасобувки. Приемат ме обратно в света на нормалните. Е, с черни пети, но С ПОДМЕТКИ! Пак е около 45 градуса, решаваме да се качим на трамвай . Грешка номер 6. В трамвая има жена с кашон и коте в него. Иска да го подари. Предлага на Мартина. Тя казва „Нямам си такова коте” и посяга да го вземе. Запалвам новите джапанки и изчезваме по най-бързия начин. Около 1 час си говорим за котета и други неща от живота.
Случката е комична, но в крайна сметка тук хич не е лесно дори да вървиш бос. И различен. Независимо от причината, те сочат с пръст.
