Втори юни

На този ден винаги ми е криво. Преди много години си е отишъл човек, когото много ми се искаше да познавам – баба ми по майчина линия. Била съм много малка, тя си е заминала рано. Не сме се засекли задълго, малшанс. Бих дала какво ли не да можех да си поговорим, поне за час. Колкото повече минават годините, толкова повече ми липсва. Помня само силуети, тон на гласа може би, а може би бъркам. Само ми се струва, че са спомени, а всъщност са разкази на други.



„Умираше за тебе“ – винаги казва майка ми. И двете сме тъжни на този ден.

Нося нейното име, имам дребни предмети, които е притежавала. Винаги на втори юни се опитвам да я визуализирам, но извиквам само сюжети от семейни снимки, десени на рокли. Усещам енергията й ежедневно. Нещо, което лети над лявото ми рамо. Постоянно. Пази ме.

Женската линия е много силна. Интуицията. Връзката. Неслучайно исках дъщери.

Миналата година на трети юни ми предстоеше важен ден. Падаше се понеделник. На втори, неделя, разопаковах един багаж, опаковах друг. Пропуснах сирените, защото се връщахме от място, на което тази дата не значи нищо. Но те си звучаха в главата ми. Всичко мина по план, с добър резултат. Мислено й се усмихнах, със сигурност и тя на мен. По някакъв начин сме заедно. Под някаква форма.

Когато по улиците виждам хора, които не спират в 12 на обяд, ми идва  да изкрещя: Ей, малко респект! После се сещам, че е много лично, прекалено лично… Да направиш пауза в нечия чест, да опиташ да си спомниш.

Ако я познавах, бих й споделяла всичко. Със сигурност щяхме да спираме в 12 на обяд на всеки втори юни. В мълчание. Щяхме да имаме достатъчно време за разговори.
/0 Коментари/by

Испанската

Има периоди в живота, които така са те белязали (в добрия смисъл на думата), че носиш част от тях винаги и навсякъде.

В далечната 1991 понятието „езикова гимназия“ беше обвито почти с магическа привлекателност. Някак от само себе си се подразбираше, че след седми клас логично следва някое „елитно училище“ – изпити, вълнения, избор, порастване. Родителите ми никога не са влияели насилствено върху решенията, които взимам, оставиха ме да избера къде да подам документи. Въпреки отличните оценки (чак до абитуриентския бал, ха!), точните науки не бяха my cup of tea, избрах езиците. Основното ми училище, 112-то, беше в една сграда с Първа английска гимназия и тя естествено се яви като опция номер 1 в желанията, за втората се двоумях. Немският ми се струваше грозен, френският прекалено сложен. Испански? Хм, интересно. По онова време малко хора в България го говореха, звучеше почти екзотично. За няколко стотни се разминах с първото си желание, но някак го приех като нещо, което етрябвалозадължителнодасеслучи. И се оказа точно така – един от най-хубавите периоди в съзнателната ми „кариера“ на учащ.  Испанската гимназия е легендарна, могат да го потвърдят всички завършили я. С това си я спомням аз:

*Първата олимпиада по испански – спечелих енциклопедия ESPASA, стои на почетно място в библиотеката, пръсках се от гордост.
 
* Госпожа Чапарова в подготве – подготвителен клас в езиковите гимназии си е пълен стрес. Яко учене на езика, явяваш се някакъв смотан заек, който въобще не знае за какво става въпрос. Сричаш, товарят те с домашни, пишеш тетрадки-речници като луд, общо-взето хамалогия. Нашата класна беше олицетворение на Преподавателя – усмихната, спретната, стегната и мнооого строга! Принуждаваше ни да учим всеки нов урок наизуст, от което всички изпадахме в потрес, тогава не осъзнавайки, че това е един от най-ефикасните начини да навлезеш в материята и да свикнеш със звученето. Беше измислила на всички от класа нови испански имена – друг потрес! За щастие, моето е достатъчно универсално, за да не се налага испански еквивалент, но имаше наистина екстравагантни  попадения като Diosdada (Божана), Trebolina (Детелина), Alegrin (Веселин), т.н Всички „прекръстени“ мразеха новата си самоличност, но тъй като се налагаше да се обръщаме по този начин един към друг, накрая я приеха смирено.

 
* Кафенетата в квартала – след първоначалното окопитване, нещата започват постепенно да се изясняват и започва Великото Висене по Кафенета. Всяко междучасие, всеки свободен час, преди, по време, след часове, практически постоянно. Едни чайове, едни мляко с нес, едни димящи цигари, гъзарска работа. Оттогава изпитвам някаква лека непоносимост към прозрачни пластмасови чаши. Кой ще седне на твоята маса, дали онзикоготохаресвам ще дойде в същото кафене, как ще се разминете на опашката – Радини вълнения колкото щеш. 
 
*Учителката по химия – всички предмети, както е редно за езикова гимназия, се преподаваха на испански. Имахме една мила госпожа, която владееше уникално неправилно произношение, на което всички се присмивахме – оксиГено, идроГено са само някои от попаденията. Химия на испански всъщност си е едно крайно сложно нещо, не е трябвало да сме толкова саркастични.
 
*Гаджетата – откъде да минем, за да ме види, как да се облека, за да ме хареса, кой да накарам да ни запознае. Основна тема на разговорите, несподелени любови, драматични разочарования, истински Шекспирови пиеси live. 
 
*Любовните писма –  все още пазя една кутия. Сантиментално е, знам, но сърце не ми дава да ги изхвърля, достойни са за сериал. Имах гаджета (само на хартия естествено) от Италия, Австрия, Франция. Бяхме се запознавали по разни пътувания и платонически поддържахме „отношения“. Най-интересни бяха обаче спонтанните любовни бележки и писма. „Ти си седеше, а аз не отделях поглед от теб и, ако не се лъжа, ти също ме погледна един път. Ти беше облечена цялата в черно, имаше лачена чантичка, пушеше цигари Royals,  а на лявото ухо имаше три обици. Може да ти прозвучи банално, обаче се влюбих.“. Айде бе, аз ли съм била това?! Цигарите носех само за престиж, предполагам лачената чантичка също.
 
* Размяната на дрехи – мда, великото разнасяне на чужди дрехи. Обикновено връхни – пуловери, карирани бархетни ризи (ойе!), фанелки с принтове, дънкови гащеризони – все базови елементи от тогавашния гардероб. 90-те беше ерата на грънджа и всичо живо късаше и разбридаше каквото и където успее. Скоро намерих писмо от моята скъпа приятелка С., която деликатно ми обяснява как е не е успяла да ми върне белия пуловер (от Кореком, естествено), защото бил изпран и тежал няколко килограма, завършвайки: „Надявам се, че отсъствието на тази дреха не е фатално за теб. Много е горещо.“ :-)) Обичам те, С!♥ 
 
* „Singles“/ „Любовни квартири“ – този филм беше не култов, ами олицетворение на самия култ. Китари, мъже с дълги коси, съквартиранти, любов, Pearl Jam, карирани ризи, кубинки, кожени якета, купони – велики неща! Знаех го на-и-зуст!
 
*Сезонната работа – в онези години бригади все още нямаше. В десети клас проглуших ушите на нашите, че ми се работи. Майка ми чрез познати ми намери отговорна позиция на магазинерка, срещу парка Заимов, на две минути от вкъщи. Истинска бакалия, с мерене на сирене и кашкавал в дебела амбалажна хартия. Изкарах два месеца през лятото. Със заплата си купих дънки Mason`s и дълга прилепнала трикотажна рокля с копчета. Трябваха ми за Париж, голяма гордост, голяма работа.
 
* Зеленото училище – паметно събитие, мисля в десети клас. На Ковачевци, в една епична станция, която приличаше на комбинация от военна база и санаториум – безкрайни коридори, легла с метални рамки и ниски парапети на балконите. Велик момент – всички сме готини, големи, самостоятелни почти, цепим се на групи, компании, лобита. Знаменателната реплика оттогава е на моя суъченик Г., който по това време ми се явяваше нещокатогадже: „Айде бе, Мария, ще сложим табуретката!“ – на вратата, за да не влиза никой, някакви плахи опити за секс, на които надменно се присмивах. На същото това зелено училище от София пристигна друг младеж, който също се явяваше нещокатогадже, просто за да ме види и да декларира присъствие. Епичен период, казвам ви.
 
*Купоните – о, Боже, купоните! Провлачени във времето преговори с родителите от типа „Айде да отидете някъде за една вечер“. Моля?! За да нахлуят вкъщи около 30 пубера с цигари и алкохол? Е, съгласяваха се, нямаше как. Някои родители се изнасяха, други стояха в кухнята дискретно (моите). После се брояха пораженията – три прогорени пердета, осем счупени чаши, един направен на парчета стол, три повръщания в тоалетната, т.н Ако някое от децата ми повдигне темата, бих му наела хамбар с добро озвучаване, все още не съм приела идеята, че това може да се случи у нас.
 
* Чужбина – границите тъкмо се бяха отворили, с визи, но все пак. Събираха се пари, организираха се екскурзии, емоции, вълнения. Противно на очакванията, посетих Франция, не Испания. Купих си дантелено бельо и отидох в Дисниленд – пуберска му работа.
 
* Касетките – скоро из Фейсбук се разпространяваше шега за касетите с лента „Нещото, което вашите деца няма да знаят за какво служи“. Мда, факт. Презаписване, разменяне, издирване на еди кой си албум, страхотия. Тогава слушах/ме Metallica, Pearl Jam, Ugly Kid Joe, Guns, Alice in Chains, Nirvana, etc. Плакати по стените, трепети в сърцата, ех.
 
*Балът – не съм от типа „бални хора“. Не ме вълнуваше особено далидасикупямодернарокляотталия, просто ми трябваше нещо, което да облека. И до ден днешен не разбирам манията по това събитие. Тогава имаше около 5 бутика на кръст и изборът най-често се свеждаше до малко ателие на старомодна шивачка. Бяха препоръчали на майка ми една жена, която след десетки проби обърка най-важната част от роклята – деколтето. Направи го толкова затворено, че първата работа щом се прибрахме, беше да разпорим ритуално още няколко сантиметра за уау ефект. Още една от причините да обожавам мама♥ Взе ме моят добър приятел и другар по чин М. Седях на редицата с момчетата и това беше логичен избор. От самата вечер нямам особен спомен – соц ресторант, танци, манци, алкохол и две-три дръпвания трева накрая (символично просто) и обратно вкъщи с подути от токове крака. Не беше лошо.
 
*Каланетика – тогава каланетиката беше в апогея си. Ходехме с няколко съученички в Биологическия факултет (до Националното радио). Не съм го посещавала скоро, но сградата и особено физкултурният салон са изключително запомнящи се, от сегашна гледна точка бих казала и фотогенични. Клинове и трика, разтягане, медитация със затворени очи. Не успях да стана гъвкава, уви.
 
*Блусовете – колко балади и блусове са минали през ръцете ми/ни. Кахърни песни в бавен ритъм, на които се опитвахме да достигнем почти неприлична близост. Рядко ни се получаваше. Имаше и компилации от: метал балади, рок балади, поп балади. Поклащане с часове, размяна на погледи и партньори, настръхване на косми по ръцете и срамежливи непохватни жестове – всичко в реда на нещата, когато си на 16.

*Испанският език – естествено. Любов за цял живот♥
 
Със сигурност има и много други неща, но спомените ми избледняват, почти 20 години не са малко. Най-хубавото е, че благодарение на Фейсбук успях да се свържа с повечето съученици и редовно организираме срещи. Не сме се променили много, все така неотразими сме, мда.
 
 
 
/0 Коментари/by

Толерантността, Санчо…

Налага се с Мартина да прекараме няколко дни в болница. Усилваща се на пристъпи кашлица, която е необходимо да бъде следена, впоследствие доказан остър ларингит. Отхвърляме идеята за частна болница и домашни процедури, предпочитаме да сме сигурни и под надзор, избираме препоръчана държавна детска клиника с добри специалисти, за щастие на 100 метра от вкъщи. Бързо разпределение на ангажиментите, отменено пътуване, отложени работни задачи, събран набързо багаж. Приемат ни в началото на седмицата, първоначален стрес, никога не сме стъпвали в детско болнично заведение, аз – нито като дете, нито като родител. Обстановката няма да коментирам, оказва се обаче, че тя е най-малкият проблем. Великолепни автентични керамични плочки и четириметрови тавани, останалото е спартанско и вехто, ще го понесем, не сме на хотел все пак. Парното работи на макс и в стаите е около 50 градуса, идеално за кашлящи деца. „Знаете, живеем в абсурдна държава“ – казва ми една от сестрите. Персоналът – безупречен, компетентен, реагира адекватно и на място, любезни, обясняват подробно, с търпение в големи дози.
На втория или третия ден от престоя ни седим под пролетното слънце на детската площадка пред клиниката. Обяснила съм на Мартина да не се завира в другите деца, всички кашлят сериозно, за нейна сигурност и тяхна. Помолила съм баща ми да ми донесе неангажиращо четиво, защото моите свършиха. Една от книгите е „Гняв“ на Стивън Кинг, а първото изречение: „Утрото, когато превъртях, беше прекрасно – една прекрасна майска утрин.“ Едва април сме, спокойно. Говоря по телефона, в съседство седят други майки, едната чопли семки, другата опушва нервно и методично седящото до нея дете, малки пациенти завират мръсни ръце в пликчета със Зайо-Байо, черпят се весело с прокашляния  – предболнична идилия. Пързалките са два броя. Виждам Мартина, която стои на върха на едната, заедно с куклата си и друго момиченце, говорят си нещо, конфликт не се забелязва. В следващия момент майката със семките изкрещява с дрезгав глас, очевидно по адрес на М.:
– Аре, ако обичаш да се мръднеш, че пречиш на мойто дете да се пуска!
Обръщам се усмихнато към съседната пейка и питам:
– Някакъв проблем ли има?
– Ми да, ИМА! – изкрещява отново тя – Мойто дете беше първо на пързалката, твойто го избута, за да си пусне куклата. Аре ако обичаш да си контролираш детето!
– Не знаех, че има някакъв ред, пързалките така или иначе са две.
– Ми точно на тази иска. ВалЪри, пускай се мамо! 
Моля Мартина да се премести на другата пързалка, за да не пречи, тя слиза и се свива в единия ъгъл с куклата. С абокат на ръката, недоспала, уморена и кашляща, не си я представям как се сбива да се пусне първа. Както и да е. По принцип избягвам да влизам в подобни спорове, още по-малко с майки, още по-малко по площадки, обикновено са безсмислени и обречени на неуспех. Все пак държа да обясня, с този мой вечен стремеж към изясняване:
– Може да не съм видяла, но конфликт между децата нямаше.
– Ми кат си кьорава… гледай си детето, не ми обяснявай! – оставя семките и пали нервно цигара. Тънка, естествено – жена със стил.
Идва ми да стана и да й загася фаса между очите, но запазвам самообладание и само отбелязвам:
– Ако става въпрос за правила, на детска площадка, в болница при това, не се пуши.
И това ми беше грешката. В този момент майката и седящата до нея кръстоска между сумо борец и състезателен питбул се обръщат към мен и започват да бълват. Ако беше комикс, над главите им щеше да има голям балон с несвързани символи.
– А МА, коя си ти, че да правиш забележка! Тука сме на открито, кво те интересува, че пушиме? Като не искаш да ти пушат, марш в частна болница, тука се ПУ-ШИ, ясно ли е?!
– Но Вие пушите на една крачка от собствените си деца, които кашлят сериозно. Тук всички деца са с подобни проблеми и е недопустимо да дишат цигарен дим.
Следват още куп излияния, аргументи няма, само агресия.
– Абе мани я беее, списание „Овча мисъл“, знаеш ли го, нЕма връзка с главния.
Сумо госпожата приглася, тупайки се по главата с показалец:
– Тъпа глАва, сещаш ли се, нЕма никой тука!
И двете са по джапанки,  вече са зарязали семките и пушат сигурно пета цигара от началото на грандиозния казус с пързалката. 
Започвам да броя наум и млъквам. Двете продължават:
– Как ми е писнАло, каам ти, стаам и почвам НА-РЕД!
Приемам за напълно възможно да ме смачкат от бой, така както си седя прилично на пейката и се правя на интересна, пред детето ми. В този момент идва Т., имаме предварителна уговорка да ни донесе багаж. Чакаме се пред двора, за да не влиза с бебето в болницата. Пристигам аз навъсена, оплаквам се на две, на три, Т. скача и тръгва да се разправя. Моля го да не се намесва и му препречвам пътя. Той само успява да изкрещи на двете госпожи:
– Ей, ще ви скъсам ушите!
Някакъв евфемизъм на „ще ви … ……..“, в детска клиника сме все пак, нещо като репликата „по дяволите“ във филмите, на мястото на сочна псувня. Чак се учудвам колко е мек. Чувайки това, двете хвърлят цигарите, скачат от пейката и тръгват да се бият с Т. 
– Кой си ти беее! На жени ще вика, че ще им скъса ушите, на къв се правиш бе, ей! (Жени?Seriously?)
С периферното зрение забелязвам сериозен брой мамешки анцузи, накацали по прозорците на клиниката. Всеки скандал в тази скучна болнична обстановка се приема с овации. Моля учтиво госпожите да се успокоят, взимам си багажчето и Мартина, изпращам афектирания Т. и влизам в сградата. Отвътре излиза едната госпожа и изсъсква покрай мен:
– Ще видите вие как се отвинтват глави…
– ?!
– Не аз, мъжа ми. – как не се сетих, Великия Отвинтвач на Глави. С големи космати ръце и по джапанки.
– Така като гледам, и Вие бихте се справили успешно с отвинтването. – казвам й.
Госпожата ме поглежда презрително от глава до пети, спира се на домашния ми клин с петно от току-що разлято кафе и процежда през зъби:
– По-добре да съм дебела и с нещо в главата, отколкото слаба и куха като тебе!
– Не разбирам защо се налага да арбитрираме несъществуващи конфликти между деца, които се справят чудесно с комуникацията помежду си. – продължавам тъпо и упорито аз.
Твърде дълго и сложно изречение, сумистката ме поглежда:
– Е мноо си тъпа, заклеам се!
Преценявам наум кое повече ме е възмутило – че най-накрая ми казаха в очите, че съм тъпа или че напълно непознати ми говорят на ти. Все пак се спирам на второто:
– Говоря Ви на Вие, ще помоля за същото.
Удостояват ме само със сумтене и като по чудо отново се разминавам без шамар. Всичко щеше да е много смешно, ако беше само виц. Уви, не е.
Влизаме в стаята и по новините съобщават за тийнейджър, наръгал и убил непознато момче, само защото е минало преди него. Реввам, естествено. Не от страх или гняв, а от голямо, кухо и тъпо безсилие…
 
 
/21 Коментари/by

ОКР*

*ОКР 

Вкъщи често се шегуваме, че си имаме по няколко ОКР – хиперболизирано название на дребните ни ежедневни мании, фиксации и непоносимости. И понеже вярвам, че изговарянето и обличането в думи притежава голяма сила, реших да ги систематизирам, с пожелание към себе си: или да ме дразнят по-малко, или да се сблъсквам с тях по-рядко. За да съм честна, изредих и някои мои навици (естествено по-малко на брой), които със сигурност дразнят хората около мен.

Колкото и да съм над нещата, понякога изпитвам непоносимост към: 

– пропаганда от всякакъв вид – политика, суровоядство, био продукти, ваканция на къмпинг, т.н Всеки е достатъчно разумен да избира какво работи добре в неговия случай. Разпалените агитации са ми досадни.
– когато не ми връщат цялото ресто – обичам да оставям бакшиш, но това небрежно закръгляне на суми ме подлудява.
– критикуване на нещо, което другите правят, а ти не – дали ще е спорт, био хранене, вегетарианство, кърмене, вид работа, начин на прекарване на уикенда, диета, т.н. Дразнещо и ненужно.
– непоискани съвети за майчинство и отглеждане на дете – агресивните бг-мами откровено ме плашат, всеки отглежда децата си както сметне за добре, не е нужно постоянно размахване на пръст, опити за упреци и компетентно мнение.
– откровено спортни дрехи по време на празник, театър, опера или друг повод, който изисква уважителен дрескод. Да не се бърка с casual и комбинация на стилове – кецове с костюм, стилето с джинси, т.н Става въпрос за анцуг, маратонки за джогинг, фитнес екип и подобни. Смятам го за крайно неуважително и нелепо.
– чоплене на семки навън – отвратителен навик, който се е превърнал в национален спорт. Имам такава непоносимост към това, че забелязвам дори малката вдлъбнатина от семки на предните зъби на хората 🙂
– някой, който е пред компютър, обсъждате нещо и той ти задава великия въпрос „А какво е това?“, особено когато става въпрос за работа – гугъл е умен, знае почти всичко. Конкретните въпроси са далеч по-информативни, полезни, а и пестят време. Горният е чисто и просто желание някой да ти смели информацията.
– тичащи и крещящи деца в заведение – не понасях преди да имам деца, не понасям и сега. Оправданието „Ама те са деца“ не ме устройва. Постоянно правя забележки на моето, което само по себе си със сигурност е досадно за околните, но не се сещам за по-тактичен начин да намекна културно на другите родители.
– високо говорещи хора, дълги безсмислени разговори по мобилен телефон – особено на съседно бюро, в обществен транспорт, в магазин, ресторант, т.н Просто ме изкарва извън нерви „И квооо…“. В такива моменти ми се иска да забранят безплатните минути.
– силно замърсена коса – знам, знам, страшна глупост, но ме дразни. Когато косата не се мие дълго време, придобива един характерен мирис, който се усеща във въздуха, бррр.
– бутане и блъскане под всякакви форми и на всякакви места  – не разбирам ЗАЩО?!
– критики към Фейсбук – доколкото знам, създаването на профил там не е задължително. Не си правите или изтривате съществуващия. Излишна показност бил, досаден бил, клюкарник бил. Ами, shut down и това е. Вайкането по новия интерфейс също ми е любимо – как може, защо, няма да влизам повече, кофти е, т.н И така до следващата промяна.
– хора, които не обичат да научават нови неща – мързел ли, инертност ли, страх, не мога да си го обясня.
– груби правописни грешки и неправилни ударения – нещо такова е способно да промени цялостното ми мнение за даден човек. Несправедливо, знам, но е факт.
– нови обувки – не харесвам току-що обути нови обувки, забелязвам ги от километри и ме дразнят – такива едни опънати, лъскави, чистички, бррр.
– ласкателство с користна цел – вбесява ме!

Някои от моите досадни навици:

– екселски таблици – обожавам ги! Правя всякакви видове, по всеки повод – от захранване на бебе до работен план.  Таблиците ме улесняват, успокояват, абе страст са ми. Може би е единственото нещо, за което нямам таблица, е този блог.
– подреждане на документи – колкото разхвърляна съм в личните си неща, толкова подредена съм в работата. Обичам да прошнуровам, отделям по групи, редя по азбучен ред, големина, важност, т.н Иначе забравям и бъркам. Ценя собственото си време и това на хората, с които комуникирам. Харесва ми да купувам канцеларски принадлежности и консумативи, обичам аромата на тези магазини.
– обиколки по магазините за дрехи/обувки – НЕ ОБИЧАМ! Когато трябва да си купя нещо, на всички около мен им става лошо – бързам, мразя да пробвам, не намирам това, което търся, изнервям се жестоко, ад!
– страшно небрежна съм към всякакъв вид собствена техника – телефони, компютри, фотоапарат, всичко бива омацано, почупено, занемарено. Вещите ми служат, не аз на тях. Хм.
– винаги закъснявам – може малко да е, но винаги. Сама си се дразня.
– постоянно искам нещо да се прави – да се ходи някъде, да се върши нещо, да има план, идея, цел. Само мога да гадая колко е дразнещо това за някой по-спокоен темперамент.
– понякога прекалявам с Лъвския си егоцентризъм – аз, аз, аз! От зодията е, честно.
– винаги си представям нещата по точно определен начин – и когато не се получат, фрустрацията ме връхлита. Добре поне, че трае кратко.



/0 Коментари/by

Корени

Беглеж е селото, в което е роден баща ми. На място с три реки – Вит, Оная река (Катунешка река) и Барата (Змийца). Последната минаваше през задния двор на къщата. Нещо като частен басейн, който не става за плуване, но пък можеш да ловиш риба. В Уикипедия е записано на челно място, че в Беглеж е родена великата прима Гена Димитрова. Факт. С баща ми са учили заедно, познаваха се от малки. Първата му съпруга пък е оперна певица. Някаква оперна нишка в живота му явно. 

Докато бях малка ходехме често. В училище децата „без село“ ми завиждаха – имах цели 2! В Беглеж всичко беше с наклон – улиците, пътеките, дворовете, къщите. Нашата беше на два етажа, като прозорците на първия се изравняваха с нивото на тротоара. Седиш си на масата и наблюдаваш дефиле на обувки. И копита.
Буквално от другата страна започваше баир, който по онова време ми се виждаше огромен, нещо като страховито великанско убежище. След входната врата дворът се скосяваше рязко, зимата се превръщаше в пързалка. Преминаваше през селскостопанската част,  дърводелската работилница на дядо ми и стигаше до Барата. От планина до река за по-малко от минута! На една къща разстояние по улицата пък се намираше Чучура, чешма с изворна вода, която и в най-големите жеги течеше леденостудена.

Баба ми и дядо ми бяха сурови хора, които рядко показваха емоции. Всеотдайни и мили, но някак не успях да ги опозная добре, слагаха неволна бариера, която в детските си представи приемах като студенина. Обикновено ни посрещаше ароматът на ябълки и грозде, баба ми успяваше да ги запази вкусни почти до лятото. В една от стаите на горния етаж винаги имаше килим от сушащи се плодове. Там палехме и бумтящото кюмбе, което правеше зверския студ поносим. Баба ми непрекъснато ни повтаряше да спим с шапки, на което ние леко се подхилквахме, но май беше права жената. Ако не си стовариш тежащия около 20 кг юрган отгоре, сутрин се събуждаш напълно вкочанен. Стълбите бяха стръмни, приятно скърцащи и покрити с черга в червено и черно, десенът мога да разпозная и до днес със затворени очи.

Дядо ми беше талантлив дърводелец, с иновативна за времето си мисъл, например шкаф, който за миг се превръща в маса. Дизайн в действие. За тоалетната, естествено външна, се минаваше през работилницата му. Винаги леко прашна, с аромат на дървени стърготини и машинно масло. Имаше хиляди джаджи, включително и старомодна везна с метални тежести, от най-огромни, до най-малки, по която често се заплесвах и забравях накъде съм тръгнала.

Баба ми имаше стан, тъчеше китеници и други неща. Внезапно го намирахме по средата на някоя от стаите, за мен беше мистериозен уред, който гледах с възхищение. Отглеждаше и много цветя. По цялата фасада на къщата пълзеше красиво растение, което цъфтеше в оранжево. Името и до ден днешен не знам, но придаваше приятен средиземноморски вид на сградата. В двора, освен обичайните чушки и домати, растеше и огромен храст френско грозде, което редовно обирах. Тогава така и не разбрах връзката. Френско?В Беглеж?Хм.

Най-сериозният ритуал в къщата беше коленето на животно – агне, прасе, яре. Ако ме четат вегани, да пропуснат абзаца. Събираха се мъже от съседните къщи, баща ми, чичо ми, дядо ми, двамата ми братя… и аз. В сюблимния момент ме изолираха, но последващите процедури на дране, пърлене, почистване, миене, транжиране, т.н не пропусках. Някакво странно натуралистично детско любопитство. Антъни Бордейн би ме поздравил за дързостта. Помня камъните в селскостопанския двор и процеждащата се около тях кръв. Life, you know. Животното винаги се приготвяше пълнено. Жените в къщата режеха с часове. Купища зелен лук за агнешкото, специална местна рецепта. Вкусът на прясно изпечено в пещ месо, на опърлена свинска кожа, на крочмач от козе мляко с печени червени чушки и сирене. Несравними! 

Баща ми беше напуснал селото, за да следва медицина веднага след завършване на гимназия. В семейство с 2 момчета нямаше много място за лигавене и нежности, така бяха свикнали всички. Майка ми пък, крайно емоционална, усещаше тази суровост чужда и й се налагаше да се нагажда към обстановката. Винаги много се стараеше – помагаше,  шеташе, обръщаше се с почтителното „майко“ и „татко“, за което признавам си, аз не бих могла да се пречупя. Но тя по принцип си е такава – всеотдайна, съобразителна, добра. Каквато аз невинаги съм. Когато с баща ми се оженили, в зрелите трийсет и нещо, двамата ми братя (от първи бракове) били в разгара на пубертета. Посрещнали новината за сватбата им с репликата: „Сега да не вземете да нараждате бебета.“ 🙂 По снимките от тогава и двамата са с девствени мустачки и гледат лошо. После обаче се сприятелили, все още по семейни сбирки се разказват велики техни подвизи. Обичам си ги много, за съжаление единият от години далече, със статут на американски поданик. Братовчедка ми също беше по-голяма. Гледах и тримата с благоговение, нескрит интерес и понякога дразнещо любопитство. В една от стаите имаше стари лексикони, които разглеждах тайно. Братя Аргирови, ФСБ, Duran-Duran – е-хей! В мислите си се проектирах голяма, готина и с лексикон.

Едни от най-отчетливите ми спомени по онова време бяха летуванията на Оная река. Пещерата, в която си правехме пикник, а чичо ми паркираше резедавия си Москвич по време на градушка. Там беше и хижата, приличаща на изоставена внезапно лятна къща, т.нар. Колибата  – напълно оборудвана, много уютна, но без домакини. Тогава всичко функционираше на добра воля и чиста съвест, после с годините беше разграбена и унищожена. В ума си имам запечатани картини на някои от стаите, леглата, завивките, палатката наблизо, аромата на току-що запален огън, вкуса на уловени преди малко речни раци, запотените бутилки бира в кристалния поток. Водеха ме навсякъде от съвсем малка, по разкази на очевидци там съм проходила. Хубаво място за първи крачки.

С времето разредихме посещенията. Баба ми, дядо ми и чичо ми вече ги няма, баща ми с годините спря да се връща, може би заради навика, или носталгията…или и двете. Със сигурност всичко си е там – и къщата, и барата, и хълма, и пещерата, и чучура. Някой друг налива вода, някой друг коли прасе, някой друг суши плодове, някой друг изкачва хълмове, някой друг прохожда. Живот.
/9 Коментари/by
2013

2013

2013 беше една от онези пълни, уютни, запомнящи се, важни години. Имаше малки взривове, големи взривове, пътувания, протести, промени, преобръщания, страх, смяна на посоки, притеснения, сбъднати желания, преосмисляне, решения, срещи, фойерверки, пристанища…какво ли не. Щастието беше в израстването, в смисъла, в полезното, в мисълта, в подкрепата, в усещането за справедливост, във взаимността, в адекватната комуникация, в споделянето, в куража, в създаването.
Тази година опознах много хора, преоткрих други и … срещнах един съвсем нов човек. Думите нямат чак такава сила да опишат емоцията. За втори път – вече по-спокойно, осмислено, зряло, плътно усещане за щастие. Да погалиш по главата спящо малко същество, което току-що е пристигнало на този свят, а то да ти се усмихне все едно му разказваш стар глуповат виц – един от моментите, които искаш да хербаризираш, замразиш, отпечаташ, заключиш в дървена кутия. Когато нищо друго няма значение. Наистина.
 


/0 Коментари/by
Код късо

Код късо

 

2012

 

Изключително много харесвам жени с къси коси – обикновено смели, уверени в себе си, рискуващи, интересни, експериментиращи, различни. И преди съм споменавала, че промяната не ме плаши, напротив, с косата си съм правила какво ли не. Последната радикална (преди година и половина) беше от средата на гърба до прическата на снимката. „Оу, ти си луда!“, „Как ти дава сърце да я отрежеш тая коса“, „Ами ако не се харесаш?!“, „После докато ти порасне…“ – това чувах непрекъснато при споменаване на идеята. Един ден просто си запазих час и я отрязах. За щастие имам фризьор, който обича експериментите. След като му показах снимките възкликна „Супер, много обичам да режа, ще ти отива.“. Около мен се бяха събрали 5-6 ужасЕни жени, които при падане на кичурите на пода въздъхваха тъжно „Ох…“. При мен обаче щом една идея се загнезди трайно в съзнанието ми, нищо не може да ме разубеди или разколебае да я осъществя. Само който си го е причинявал знае какво е облекчението и ефектът „от дълга-къса“, направо ти идва да крещиш от радост и да летиш, все едно си нов човек. Е, има и доза напрежение.
 
Покрай промяната установих, че има доста митове за късата коса, ето някои от тях:


1. Ще  изглеждаш като мъж – пълен мит. Женствеността не се дължи единствено на дългата коса или дрехите, тя е в жестовете, погледа, думите, движенията, усмивката, интелекта, ценностите, поведението. Контрастът между ненатрапчива женственост и премерени мъжки елементи винаги ми се е струвала много секси.
 
2. На късата коса не отива грим – точно обратното. Късата коса позволява по-силен и смел грим (естествено добре нанесен), който с букли и дълга прическа би изглеждал двусмислено, дори гротескно. Ярко червило, очна линия, подчертани вежди в комбинация с късата коса изглеждат много приятно.
 
3. Късата коса не изисква поддръжка – ммм, отново грешно. Като изключим съвсем късите варианти, всяка подобна прическа изисква доста грижи – редовно оформяне (на 2 седмици), изсушаване, изправяне, определени чупки, кръгла четка, преса. По-гъстите коси трябва да бъдат усмирявани, за да не изглеждат като каска, чупливите имат нужда от заглаждане и посока, по-тънките и деликатни – от обем и текстура. Ако не ви се занимава поне половин час след душ, по-добре не си го причинявайте. Простодавържанакокдокатоемокра няма как да се получи.
Код късо

Снимка: Ивелина Чолакова

 
4. На късата коса не са й нужни много продукти и стилизанти – броят продукти е същият, просто изразходваното количество е по-малко заради дължината. Шампоан, балсам, маска, балсам без отмиване, олио, кристали – това, което ползвате с дългата си коса, ще прилагате и на късата. Плюс евентуално вакса, гел с различни ефекти, фиксатор.
 
5. Късата коса не подхожда на по-формално облекло – и това не е вярно, всичко зависи от кройката, детайлите, цялостното внушение. Има официални рокли, които стоят прекрасно на къса коса, но е въпрос на баланс – примерно да се съчетаят с ниски обувки и някакъв по-ежедневен елемент (дънково или кожено яке, по-небрежна чанта, якичка, екстравагантни обеци, т.н)
 
6. Мъжете не харесват къса коса – напротив. Смелите и интересни мъже винаги се впечатляват от смели и интересни жени. Феновете на Рапунцел май не спадат към горната категория. Винаги много са ме забавлявали реплики от рода „Мъжът ми не разрешава да си подстригвам косата“ – моля?!
 
7. Докато ми порасне пак дълга трябва да нося шапка или да не излизам сред хора – категорична лъжа. С редовно оформяне и посещения при фризьора порастването може да бъде абсолютно безболезнено и задоволително естетично. Интересното е, че минавате през много прически и начини на стилизиране, които никога иначе не бихте имали възможност да пробвате – всички типове каре например.
 
8. Късата прическа омръзва бързо – да, не можете да я връзвате, но ако имате достатъчно дължина в предната част например можете да я начупвате, разрошвате, накъдряте, зализвате, изправяте, да слагате шноли, гребени, ленти диадеми, да разнообразявате с различни акценти като екстравагантни обеци, шалове, красиви деколтета.
 
9. Късата коса не е секси – грешно. Откритата шия и врат, ключиците, линията не челюстта и раменете са едни от най-интелигентно сексапилните части на женското тяло. Естествено, в случай, че шията, ушите, брадичката и формата на лицето го позволяват.
 
10. Ако нямам чип нос не трябва да се подстригвам късо – спокойно, има варианти и за характерни носове (като моя), просто трябва да изберете заедно с фризьора си най-удачния вариант.
 
11. Каквато и да е, само да е дълга – абсолютно погрешно. Поддържана и свежа къса прическа е къде-къде по-добре от , проскубана, изгоряла, накъсана, занемарена и без блясък дълга. Факт.
 
12. Къса коса не ми отива – няма как да знаете преди да сте опитали. Изберете си форма и се консултирайте с добър фризьор.
 
Е, късата коса има и недостатъци – дълго след като я подстрижете ви идва да отмятате нещо, липсва ви връзването, някои от дрехите, които сте носили преди стоят нелепо и … доста време чакате да възвърне предишната си дължина. За година и половина съм на степен до раменете. Носенето на шапки също е проблем, аз поне не открих модел, който да не ми стои комично.
Най-голямото предимство обаче на късата коса е промяната, все едно се превръщате в друг човек, околните ви възприемат по различен начин, влизате в роля, забавлявате се, виждате се в нова светлина. А и в крайна сметка коса расте, по-важното е какво има под нея.
/0 Коментари/by

Индийски приказки


Тази година бяхме решили да посетим Индия. С нетърпение се освободихме от вече досадни ангажименти, тежащи ни като камък на шиите . Изчетох куп информация за маршрути, храна, храмове, градове, проверявах самолетни билети, начални точки, чертаех линии.
На Нова година пуснахме хартиени фенери. С  желания. Всички полетяха ефирно, с изключение на моя. Сгромоляса се преди да се е издигнал и на метър. Мъждукаше за секунди, после угасна. Предположих, че съм го натоварила с прекалено трудни задачи – здраве за хората, които обичам, бебе и Индия. В този ред  по важност, но не и възможна хронология. Ако второто изпревареше третото, Индия автоматично отпада. Поради хигиенни съображения.
Мина януари. Дойдоха знаците.
Шарката с трите седмици затворени у дома, през които сглобихме картонената къща за кукли.

Стотиците жаби, чифтосващи се като обезумели в езерото.
Зеленият мъх по камъните, който наподобяваше постелка за баня.
Домашното сладко, което никога преди не бях опитвала, а имаше така познат вкус.
Семейството от четирима, което засичахме на всяка закуска.
Осми март в онзи нов ресторант. Когато нямаше достатъчно менюта и когато вече подозирах.
Двете черти, появили се почти по същото време на годината, както миналия път.
Къщичката с пушещ комин, която един мил барман така старателно изрисува върху капучиното ми.
Грозните цифри, които изправиха интуицията ми на нокти.
Гласът, който постоянно ми говореше „Спокойно, всичко е както всъщност трябва да бъде.“
Малката църква с калдъръмения стръмен двор, която вече затваряше и изчака само нас.
Живата бира, която ми миришеше на грейпфрут.
Пастетът от сурово телешко, така апетитен, но забранен.
Корабчето по залез с кръжащите чайки, които нямаше с какво да почерпим.
Двата дървени фотьойла на балкона в розовата сграда.
Същата хотелска стая, в която преди 6 години бяхме двама, а сега вече почти четирима.
Нашият любим малък ресторант с печен октопод, който не работеше. Само той на цялата улица. В събота.
Червената кожена чанта за бърз багаж и кратки отсъствия.
Гълъбът, който влезе три пъти през прозореца на болничната стая.
Изгорелият  телевизор.
Банката, която капеше винаги толкова бавно.
Двамата мили стажант-лекари, които не проявиха интерес към легло номер 3, защото „Там всичко изглежда наред“.
Двете късметчета с надпис *щастие* от кафетата в картонена чаша.
Любимата ми супа от коприва в кутия и плик.
10-те секунди между моя въпрос и отговора на служителката по телефона.
Шестте думи, които ми идва да татуирам на ръката си.
После: „Ама защо плачеш?!“ „От щастие…“.

Покрай плановете за Индия бях чела, че ноември е идеален период за посещения – времето е сухо и целият месец е изпълен с празници и ритуали.

Този ноември няма да бъдем там.


Сега Индия не е важна.


Предстои нещо още по-хубаво.
/0 Коментари/by

За вторачването

Можех да ползвам и някоя по-елегантна дума като „обсесия“ или „мания“, но хубавата българска „вторачване“ е така плътна и красноречива.

Вторачване в работата – случайно запознанство и съвсем различен от служебните отношения повод. На второто или третото изречение сте споменали по няколко пъти думите „колеги“ и „офис“. Във всеки удобен случай подчертавате, че стоите на бюрото след края на работния ден, че бачкате наистина страаааашно много, че последният тийм-билдинг е бил еди-къде си, че често носите работа вкъщи, че изнемогвате, ама нали сте незаменим, няма как. Ако сте жена с деца, естествено нямате НИКАКВО време за себе. Ако пък нямате деца, разпалено ще се ужасявате от стоене вкъщи и о, недай си боже, майчинство! В случай, че положението стане много сериозно, ще прекарвате свободното си време и ваканциите с колегите. Просто са много готини, не за друго. Лампичката трябва да светне, когато започнете да сравнявате шефа си с брат/баща/най-добър приятел/идол и имате желание да се пенсионирате във фирмата.

Вторачване в майчинството – имам приятелка, която след раждането каза „Моят живот свърши.“. Ако задушавате детето си с грижи и внимание и темите ви за разговор се изчерпват само и единствено с него, значи сте от тази категория. Бъркате домашни препарати за чистене, готвите тристепенно меню ежедневно, приятелките ви са само от близкия парк, а личните забавления и удоволствия са потънали необратимо в миналото. Всичко е заради детето, вие сте му освен майка, и гувернантка, дойка, домашна прислужница, довереник, псиохотерапевт, възпитател, гуру, обществен защитник, педагог. То никога не е виновно, винаги е най-талантливото/красивото/възпитаното/умното/съобразителното и сте готови да се лишите от всичко заради него. Ако детето е повече от едно, вторачването съвсем се изостря, чувствате се още по-полезна, значима и важна. Децата не могат да спят и да се хранят без вас, страх ви е да ги оставите с някой друг дори за час, да не би да ви забравят. Изпитвате тих ужас от момента, в който те ще станат самостоятелни и всячески се опитвате да забавите настъпването му. Особено неприятно е, ако става дума за синове. Един ден цялата тази зависимост се стоварва върху крехките плещи на бъдещите приятелки/гаджета/съпруги.

Вторачване в хоби – нещото, което обожавате да правите. Не се съобразявате нито със семейството си, нито със служебните ангажименти, най-важното е да намерите време за тези любими занимания. Независимо дали става дума за спорт, ръкоделие, книги или нещо крайно ексцентрично, в главата ви то е приоритет номер 1. Не ви е интересно нищо друго, не се съобразявате с други планове, освен с вашите. След първоначалния хъс, идва желанието за усъвършенстване. Започвате да ровите и четете, купувате оборудване/екип/аксесоари, контактувате само с хора като вас. Задобрявате, леката неувереност се превръща във вирнат нос, приятели и познати ви потупват поощрително и подпитват няма ли да го направите основно занимание. Тогава в главата ви светва лампата, че освен да влагате средства и време, няма да е лошо да започнете да изкарвате пари от хобито си. Ако разумът надделее, ще отхвърлите тези еретични мисли и ще продължите лежерно да се наслаждавате на приятните занимания. Ако път са ви потупвали прекалено често, ще напуснете стабилната си, но скучна работа и със размах ще се включите в редиците на хората, които си изкарват хляба с това. Ще поставите  след името си  думичка като стилист/журналист/фотограф/инструктор/писател/сватбен агент/ресторантьор/дизайнер/друго  и ще седнете да чакате клиенти. В повечето случаи идеалната арт атмосфера от мечтите ви бързо изчезва и бива заместена от монотонна рутина и глупави занимания, които оправдавате с фразата „Е, все пак пари изкарвам“.<

Вторачване във връзката – ако човекът до вас е единственият ви източник на вдъхновение/забавление/информация/емоции, значи сте от този тип. Така сте обсебени от връзката, че не можете да си представите себе си извън нея. Отдавна сте прекъснали всякакви странични разсейващи контакти и отношения,  нямате хоби, време за/със себе си, за вас съществува само ВРЪЗКАТА. Никога не сте си самодостатъчни, винаги говорите в първо лице множествено число, навсякъде сте заедно и мислите еднакво. Ако този тип вторачване е силно, обикновено води до задушаване, ексцесии, грозни картини и неприятни спомени.

Вторачване в определени периоди от миналото – когато бях в Австралия, когато живеех с М., когато работех в Д., когато бях по-слаб/рус/умен/млад. Някакви приключили розови етапи, които най-вероятно никога няма да се върнат, но успешно се превръщат в причина за фрустрация, дори депресия. Непрекъснатото връщане към тях води до летаргия, тъга, гняв и меланхолия. Не искаш да се случи нищо ново, защото то няма да е толкова чудесно както „онзи период“. Най-често е точно обратното.

Вторачване в живота на другите – изключително неприятно, даже пагубно. Желанието да си на нечие място е едно от най-безсмислените и деградивни. Да хвърляш енергия в това, а не в собствените си занимания е парадоксално и глупаво, за съжаление обаче се случва. Обикновено преминава в нескрита злоба, завист и самоизяждане. Тъжна гледка.

Вторачване в здравословното – био, органик, чисто, домашно, природно, натурално. Да произвеждаме сами всичко – от киселото мляко до електричеството. Да тъчем платове, да ковем сандали, да гледаме крави на балкона и да филтрираме всеки вид течност, който ни попадне. Новите трендове водят до сериозни залитания и патологична био зависимост. През няколко месеца се стряскаме, че еди кое си е отровно, след още няколко месеца забравяме и животът започва да тече по старому.

Вторачване в новите технологии – да закупим машина за рязане на магданоз, за белене на банани, за бъркане на омлет, за смяна на крушка. Да се тагнем от всяко място, на което сме били – летище, тоалетна, бар, парк, подлез, магазин, ресторант, собствениянихол, банка, химическо чистене. Не съм сигурна защо хората го правят – за да знаем къде са, за да знаят те самите къде са, за да помнят къде са били или защото трябва да оправдаят забитата в екрана на смартфона си глава. Апликейшън за пулса, броя на крачките, контракциите, рождените дни, поетите калории, смъкнатите килограми, храчките, бръчките, поникналите косми, температурата, маршрута, ходенето по голяма нужда. Не знам как сме се оправяли преди.

Вторачване в неща, които не разбираме –  независимо дали става въпрос за футбол, политика, изкуство, медицина, наука, музика, телевизия, друго. Всички разбираме от всичко и не се притесняваме да го кажем на висок глас. Или не, по-добре във Фейсбук/форум, там е по-безопасно. Празното говорене понякога е по-страшно дори от погрешното действие.

/0 Коментари/by