Налага се с Мартина да прекараме няколко дни в болница. Усилваща се на пристъпи кашлица, която е необходимо да бъде следена, впоследствие доказан остър ларингит. Отхвърляме идеята за частна болница и домашни процедури, предпочитаме да сме сигурни и под надзор, избираме препоръчана държавна детска клиника с добри специалисти, за щастие на 100 метра от вкъщи. Бързо разпределение на ангажиментите, отменено пътуване, отложени работни задачи, събран набързо багаж. Приемат ни в началото на седмицата, първоначален стрес, никога не сме стъпвали в детско болнично заведение, аз – нито като дете, нито като родител. Обстановката няма да коментирам, оказва се обаче, че тя е най-малкият проблем. Великолепни автентични керамични плочки и четириметрови тавани, останалото е спартанско и вехто, ще го понесем, не сме на хотел все пак. Парното работи на макс и в стаите е около 50 градуса, идеално за кашлящи деца. „Знаете, живеем в абсурдна държава“ – казва ми една от сестрите. Персоналът – безупречен, компетентен, реагира адекватно и на място, любезни, обясняват подробно, с търпение в големи дози.
На втория или третия ден от престоя ни седим под пролетното слънце на детската площадка пред клиниката. Обяснила съм на Мартина да не се завира в другите деца, всички кашлят сериозно, за нейна сигурност и тяхна. Помолила съм баща ми да ми донесе неангажиращо четиво, защото моите свършиха. Една от книгите е „Гняв“ на Стивън Кинг, а първото изречение: „Утрото, когато превъртях, беше прекрасно – една прекрасна майска утрин.“ Едва април сме, спокойно. Говоря по телефона, в съседство седят други майки, едната чопли семки, другата опушва нервно и методично седящото до нея дете, малки пациенти завират мръсни ръце в пликчета със Зайо-Байо, черпят се весело с прокашляния – предболнична идилия. Пързалките са два броя. Виждам Мартина, която стои на върха на едната, заедно с куклата си и друго момиченце, говорят си нещо, конфликт не се забелязва. В следващия момент майката със семките изкрещява с дрезгав глас, очевидно по адрес на М.:
– Аре, ако обичаш да се мръднеш, че пречиш на мойто дете да се пуска!
Обръщам се усмихнато към съседната пейка и питам:
– Някакъв проблем ли има?
– Ми да, ИМА! – изкрещява отново тя – Мойто дете беше първо на пързалката, твойто го избута, за да си пусне куклата. Аре ако обичаш да си контролираш детето!
– Не знаех, че има някакъв ред, пързалките така или иначе са две.
– Ми точно на тази иска. ВалЪри, пускай се мамо!
Моля Мартина да се премести на другата пързалка, за да не пречи, тя слиза и се свива в единия ъгъл с куклата. С абокат на ръката, недоспала, уморена и кашляща, не си я представям как се сбива да се пусне първа. Както и да е. По принцип избягвам да влизам в подобни спорове, още по-малко с майки, още по-малко по площадки, обикновено са безсмислени и обречени на неуспех. Все пак държа да обясня, с този мой вечен стремеж към изясняване:
– Може да не съм видяла, но конфликт между децата нямаше.
– Ми кат си кьорава… гледай си детето, не ми обяснявай! – оставя семките и пали нервно цигара. Тънка, естествено – жена със стил.
Идва ми да стана и да й загася фаса между очите, но запазвам самообладание и само отбелязвам:
– Ако става въпрос за правила, на детска площадка, в болница при това, не се пуши.
И това ми беше грешката. В този момент майката и седящата до нея кръстоска между сумо борец и състезателен питбул се обръщат към мен и започват да бълват. Ако беше комикс, над главите им щеше да има голям балон с несвързани символи.
– А МА, коя си ти, че да правиш забележка! Тука сме на открито, кво те интересува, че пушиме? Като не искаш да ти пушат, марш в частна болница, тука се ПУ-ШИ, ясно ли е?!
– Но Вие пушите на една крачка от собствените си деца, които кашлят сериозно. Тук всички деца са с подобни проблеми и е недопустимо да дишат цигарен дим.
Следват още куп излияния, аргументи няма, само агресия.
– Абе мани я беее, списание „Овча мисъл“, знаеш ли го, нЕма връзка с главния.
Сумо госпожата приглася, тупайки се по главата с показалец:
– Тъпа глАва, сещаш ли се, нЕма никой тука!
И двете са по джапанки, вече са зарязали семките и пушат сигурно пета цигара от началото на грандиозния казус с пързалката.
Започвам да броя наум и млъквам. Двете продължават:
– Как ми е писнАло, каам ти, стаам и почвам НА-РЕД!
Приемам за напълно възможно да ме смачкат от бой, така както си седя прилично на пейката и се правя на интересна, пред детето ми. В този момент идва Т., имаме предварителна уговорка да ни донесе багаж. Чакаме се пред двора, за да не влиза с бебето в болницата. Пристигам аз навъсена, оплаквам се на две, на три, Т. скача и тръгва да се разправя. Моля го да не се намесва и му препречвам пътя. Той само успява да изкрещи на двете госпожи:
– Ей, ще ви скъсам ушите!
Някакъв евфемизъм на „ще ви … ……..“, в детска клиника сме все пак, нещо като репликата „по дяволите“ във филмите, на мястото на сочна псувня. Чак се учудвам колко е мек. Чувайки това, двете хвърлят цигарите, скачат от пейката и тръгват да се бият с Т.
– Кой си ти беее! На жени ще вика, че ще им скъса ушите, на къв се правиш бе, ей! (Жени?Seriously?)
С периферното зрение забелязвам сериозен брой мамешки анцузи, накацали по прозорците на клиниката. Всеки скандал в тази скучна болнична обстановка се приема с овации. Моля учтиво госпожите да се успокоят, взимам си багажчето и Мартина, изпращам афектирания Т. и влизам в сградата. Отвътре излиза едната госпожа и изсъсква покрай мен:
– Ще видите вие как се отвинтват глави…
– ?!
– Не аз, мъжа ми. – как не се сетих, Великия Отвинтвач на Глави. С големи космати ръце и по джапанки.
– Така като гледам, и Вие бихте се справили успешно с отвинтването. – казвам й.
Госпожата ме поглежда презрително от глава до пети, спира се на домашния ми клин с петно от току-що разлято кафе и процежда през зъби:
– По-добре да съм дебела и с нещо в главата, отколкото слаба и куха като тебе!
– Не разбирам защо се налага да арбитрираме несъществуващи конфликти между деца, които се справят чудесно с комуникацията помежду си. – продължавам тъпо и упорито аз.
Твърде дълго и сложно изречение, сумистката ме поглежда:
– Е мноо си тъпа, заклеам се!
Преценявам наум кое повече ме е възмутило – че най-накрая ми казаха в очите, че съм тъпа или че напълно непознати ми говорят на ти. Все пак се спирам на второто:
– Говоря Ви на Вие, ще помоля за същото.
Удостояват ме само със сумтене и като по чудо отново се разминавам без шамар. Всичко щеше да е много смешно, ако беше само виц. Уви, не е.
Влизаме в стаята и по новините съобщават за тийнейджър, наръгал и убил непознато момче, само защото е минало преди него. Реввам, естествено. Не от страх или гняв, а от голямо, кухо и тъпо безсилие…
И аз наскоро писах за толерантността… за съжаление не мисля, че я има в България. Спорно е доколко изобщо я има, но… май наистина сме безсилни:(
Тези анцуНгно-слимцигарени майки, дори не искам да ги наричам така,защото За мен майката е нещо свято… Дали от наивност или от прекален позитивизъм – моята малка главичка все още не може да приеме, и най-вече преживее, тяхното съществуване… Всели път сблъскването с подобни личности ме остава меко казано безмълвна. Спорът е излишен, боят (за тях) закъснял..
Здравей! До сега не съм коментирала в твоя блог, но нямаше как да не го направя сега. Стана ми болно. Защо ли? Ами първо, защото това е една извадка за България. Нашата действителност, родната. Ех, как да не ти е мъчно, че си част от тази нация на непукисти и "компетентни личности". Българинът от всичко разбира, всичко може. Защо тогава не ни е спокойно в нашата България? От месец пребивавам във Франция. Винаги съм смятала, че няма да ми допадне нрава на французите, че те са груби и дръпнати. Стереотипи… Обаче познайте. Тука, аз- тази която се смята за образована и възпитана съм дръпнатата. Тук всеки се поздравява, дори да не се познава, извинява се, дори, когато грешката не е негова… Спокойствие. И никой не нервничи, не обижда. Искам и при нас да е така. Мечти, мечти…
И второ ми стана болно за децата. На какво се учат те? Че да си "гъзар" и да унижаваш е хубаво? Колко жалко е това. Колко назад дърпаме своето си поколение, благодарение на криворазбрани идеали. Аз нямам деца, но един ден се надявам и аз да стана майка и се надявам, че ако тази сценка се разиграе пред мен да има други майка като теб, които да ме подкрепят, когато възроптая срещу тероризма, да тероризма на този тип "майки". Имаше едно изречение – хората се страхуват от това, което не разбират. За жалост явно ние се страхуваме от добрият тон, възпитанието и интелекта. И все пак, аз обичам България…
Леле мале…Първо се смях, после ревах. Поздравления за търпението. Едва ли обаче ще бъде подобаващо оценено от високо габаритните мами с едноклетъчни мозъци. Анцунг и маймунско ръкоделие за чоплене-попаднали сте на класика:-)Ама и Вие сте невероятна-обстрелвате мозъчетата им с думи като "арбитрира":-) Дано изобщо да се разбрали значението на думата. Радвам се, че има родители като вас, за да не се задръстим с нетолерантни простаци. Продължавайте в този дух и бъдете здрави!
В мола преди няколко месеца – имам свободен ден и след приключване на задачите решавам да седна за половин час поне сама, с книга и кафе. В първите три минути мисията е изпълнена, на третата пристига възрастна госпожа с размери на бременна косатка, пита свободно ли е мястото на масата, на която съм седнала, не дочаква отговор и се настанява. След няколко минути пристига друга госпожа, мята се върху първата, вади от чантата си почерпка и започват весело да си бъбрят…Идиличната ми представа как ще си чета на чаша кафе се е разбила на пух и прах, но все пак правя плах опит да променя ситуацията, като предлагам на двете дами да се преместят на съседната, вече свободна маса. Сега е моментът да предупредя: не правете това ако не искате да досъсипете и без това съсипания си ден! Срещу мен се изсипва цялата възможна жлъч на света, събрана в следния монолог: "Ти на каква се правиш точно? Какво си мислиш? Седнала си сама и се оглеждаш за ухажори, ама никога няма да ти се случи, защото (тук вече срещу мен е насочен назидателно пръст!) си ГРОЗНА и ДЕБЕЛА!!!"
Етикетът с който си отбелязала поста е повече от достатъчен за коментар, Мария…Абсурд. По-бързо да оздравява Мартина и да се приберете в къщи. Поздрави
Възхищавам се на търпението Ви, за съжаление аз в подобна ситуация се разтрепервам и започвам да заеквам от обида, яд и безсилие или блокирам. За съжаление, подобни сцени изобщо не са рядкост. Преди време баща ми ми беше подарил книгата "Психологическо айкидо", най-вероятно я знаете, опитвам се да прилагам принципите, но уви- без особен успех.
Поздравления за блога Ви, редовно го следя, след като се запалих по рубриката Ви във в. "168 часа". Дано следват по-усмихнати дни за Вас и семейството Ви.
Деница
Изчетох всичко на един дъх и с всяко изречение гневът ми нарастваше. До скоро и аз се срещах с подобна простащина по детските площадки. За жалост да запазиш самообладание и с насмешка да погледнеш на целия "разговор", би било истински геройство… което не винаги е възможно да се прояви от възпитан и интелигентен човек. Пожелавам ви да срещате все по-рядко подобни "екземпляри" в ежедневието си.
Ех, Мария…
Заради периодичното ми попадане в подобни ситуации, всеки ден се замислям дали да не спра да упорствам в желанието си да живея с детето си в България…
Дано ви се е разминало с Мартина, но какво ли носи утре-то за всички нас, които не носим анцуНг върху душата си? Гняв е меко казано.
Стискам палци бързо да се прибирате вкъщи.
Миналата година една УЧИТЕЛКА ме нападаше половин час заради факта, понеже и направих забележка заради тов,а че пуши на детска площадка. Каза ми че не знаела коя е жаната, която ме търпи, и да ходя в чужбина като искам да се спазват законите. При което жена ми се обърна и ѝ каза, че явно ме търпи… Жената ми вика мнооооооооооооого време. И каза че ще ѝ падне детето ми като иченичка… Попитах я "Ще я научите да пуши ли?!"
Стана ми много мъчно. Брутална липса на възпитание и нормално човешко отношение! Не виждам по-различно мнение тук. На вън обаче е нещо съвсем различно. Не харесвам детски площадки. Попадала съм в ситуации на агресия към дъщеря ми. Мисля си, защо постоянно ми се манипулира избора? Трябват ни частна кухня, частна ясла, частна детска градина, частни детски центрове, частни училища, частни болници. Ами в тоя ред на мисли да си направим и частна държава? Искам да мога свободно, спокойно, нормално да ползвам всички тези неща, защото всеки месец съм изряден данъкоплатец. Искам детето ми да може толкова щастливо да играе по българските детски площадки, колкото играе по норвежките. Защо тя се чувства щастлива играейки с норвежчета без дори да знае и дума норвежки? Мисля си, защото възпитанието им е различно. Защото тук овен да я свали някой дядо насила от люлката, за да качи внучето си, да я изгонят от пързалката, че не си я донесла от вкъщи или да я блъскат агресивно не знам какво повече може да и се случи? Възмутих се Мария, страшно много. Безсилна съм. Осъзнавам, че човек колкото е по-нормален, толкова е повече раним. Сигурна съм че всички сте го преодолели. Ситуацията просто издига много въпроси.
Звучи ужасно! Пожелавам по-малко срещи с "умни" майки по анцузи, чоплещи семки и наясно с всичко…
Пожелавам бързо оздравяване на малката Мартина и дано огорчението мине бързо и усмивките отново изгреят! Фройдистка работа, всичко е в детството, нужна е отговорност от родителите за възпитанието на децата, но лошите неща се мултиплицират, за съжаление. Дано все пак доброто взема Връх!
Пожелавам бързо оздравяване на малката Мартина и дано огорчението мине бързо и усмивките отново изгреят! Фройдистка работа, всичко е в детството, нужна е отговорност от родителите за възпитанието на децата, но лошите неща се мултиплицират, за съжаление. Дано все пак доброто взема Връх!
Изпростачване Санчо, изпростачване. Толерантността е само следствие от масовото чалгализиране на нацията. Вчера получих имейл от изпълнителен директор в абсолютно същия стил. Не знам дори какво да кажа:( Много е тъжно и ужасно плашещо.
Толерантност, да, интелигентният човек може да прецени кога въобще си струха да хаби енергията си, за да реагира.
Но понякога, мисля си, толкова малоумни хора, като тези "дами", май от добро не разбират. Едва ли ще се замислят за това, което си им казала, Мария. Те дори не са те разбрали. Простотията не ходи по гората – хората са го казали…
Жалко за децата!
Успех и дано скоро сте си вкъщи с малката Мартина!
Тъжно…,много тъжно.Отвсякъде ни залива мръсната вода на боба.
в тия моменти се сещам защо напуснах България ..тъжно, но факт..
чувството на безсилие е най-страшното… каквото и да кажа, малко ще е… бързо възстановяване сега…♥
пс. бутонът ти за споделяне в туитър не работи…
Тооолкова "близко",това със неадекватната агресивна реакция от страна на подобни същества,и с последствията след нея вътре в мен.Само дето, освен сълзите от безсилие,мен ме обзема и тих далечен ужас от това какво го чака, моето дете, тогава когато се срещне с подобно отношение, а аз не съм го научила как да се справя с помията с която ще го залеят.
Бяхме в държавна болница,в стая с високи тавани,слабо работещо парно,груб персонал, и "съквартирантка" която не знаеше изобщо какво значи, поне от части,неприкосновеност на личността, лично пространство и нужда от оздравителна обстановка.
много добре сте описали българската реалност, с която се сблъскваме ежедневно. Мъчно ми е много. И аз много пъти съм реагирала по този начин на майки-пушачки на детски площадки и винаги са били агресивни към мен. Не мислят за децата си, които тровят, а какво остава за останалите деца. 0 % толерантност. Жалко е. И когато сравня с другия, нормалния свят се чудя понякога, правилно ли беше, че се върнахме отново тук. И търся хубавите, стойностните неща, които да ни задържат в държавата. хубав ден!