На този ден винаги ми е криво. Преди много години си е отишъл човек, когото много ми се искаше да познавам – баба ми по майчина линия. Била съм много малка, тя си е заминала рано. Не сме се засекли задълго, малшанс. Бих дала какво ли не да можех да си поговорим, поне за час. Колкото повече минават годините, толкова повече ми липсва. Помня само силуети, тон на гласа може би, а може би бъркам. Само ми се струва, че са спомени, а всъщност са разкази на други.
„Умираше за тебе“ – винаги казва майка ми. И двете сме тъжни на този ден.
Нося нейното име, имам дребни предмети, които е притежавала. Винаги на втори юни се опитвам да я визуализирам, но извиквам само сюжети от семейни снимки, десени на рокли. Усещам енергията й ежедневно. Нещо, което лети над лявото ми рамо. Постоянно. Пази ме.
Женската линия е много силна. Интуицията. Връзката. Неслучайно исках дъщери.
Миналата година на трети юни ми предстоеше важен ден. Падаше се понеделник. На втори, неделя, разопаковах един багаж, опаковах друг. Пропуснах сирените, защото се връщахме от място, на което тази дата не значи нищо. Но те си звучаха в главата ми. Всичко мина по план, с добър резултат. Мислено й се усмихнах, със сигурност и тя на мен. По някакъв начин сме заедно. Под някаква форма.
Когато по улиците виждам хора, които не спират в 12 на обяд, ми идва да изкрещя: Ей, малко респект! После се сещам, че е много лично, прекалено лично… Да направиш пауза в нечия чест, да опиташ да си спомниш.
Ако я познавах, бих й споделяла всичко. Със сигурност щяхме да спираме в 12 на обяд на всеки втори юни. В мълчание. Щяхме да имаме достатъчно време за разговори.
Това, което си споделила е много лично. През мен минаха твоите усещания. И на мен по същиян начин ми липсват свидни за мене хора и понякога им благодаря, че са около мен по някакъв начин. Знам, че винаги са ми желали най-доброото и макар и от небето, те отново ме подкрепят и напътстват (предполагам).
Странно е, но и през мен преминаха вълни. Много дълбочина. Тук бих казал в един предишен миг – рядко срещано, но може би всички хора сме дълбоки. Просто някои са забравили и ако в нас стои думата *респект* по напред в репертоара ни – трябва да се позамислим. Може би тези, които не спират не са имали хората около себе си, които да ги възпитат как да уважават самия *респект*.