Нашумяла напоследък и болезнена отдавна тема е толерантността. Не само тук, навсякъде. Пише се, бистри се, умува се, ама защо това, защо така, защо не иначе, как да станем по-толерантни и поради какви причини не сме достатъчно. В неделя БНТ излъчи „Животът е прекрасен, нали?“ на документалиста Светослав Драганов. Филм в духа на фотографията, която харесвам – онази наблюдаващата, избягваща поуките и готовите мисли в главата, не нагласената, а гледащата и запомняща, свидетелство без наклон и намеса. Чудесен филм наистина, от тези, които не подлежат на преразказ и нямат нужда от въпроса „А какво е искал да каже авторът?“.
Напоследък, за съжаление, наблюдавам ужасяващи примери за липса на каквато и да било толерантност и не спирам да си задавам въпроса какво трябва да се е случило на човек, за да възпита по подобен начин децата си – в тотално неуважение и неприемане на различните от него. Условно различни, а всъщност съвсем еднакви. Страх, незнание, катаклизми, тесногръдие, притеснение, комбинация от горните плюс още нещо, не знам…
По този повод реших да направя опит за списък на най-честите „табута“, които се внушават на децата. Разбира се, не от всички и не само тук, без претенция за изчерпателност. Велико законспирирани теми от типа „Това е така, защото аз ти го казвам“. Децата, в най-общия случай, възприемат света без натрупаните в главите ни предразсъдъци, но ние се грижим отрано да влязат в нашия шаблон. Предполагам голяма част от проблемите впоследствие водят корена си именно оттук.
Различните
Независимо дали са облечени екстравагантно, или се усмихват без видима причина, дали са по-високи, ниски, едри, слаби, шарени от нас, различните са странни, неприемливи, дори опасни. Това се втълпява, докато детето наистина не започне да се дистанцира. Или да сочи с пръст и да шушука. Точно както е наблюдавало да правят хората около него.
Талантът
На децата от малки се внушава, че трябва да са талантливи, ако може във всичко. Непременно да притежават някаква дарба, най-добре за изпълнение пред публика. Посещават всякакви курсове, мероприятия, занятия, дори в почивните дни. Трябва да изпъкват, да ги хвалят, да бъдат звезди, да демонстрират знания, умения, интелектуални потребности, далеч надвишаващи характерните за възрастта им (почти задължително), да са заети (обикновено допълнението е „за да не мислят за глупости“). Кварталното училище никога не е достатъчно добро, защото СРЕДАТА определяла. Резултатa са уморени, отегчени, напрегнати, прекалено мъдри и тъжни същества, които освен тежките си чанти, носят на гърба си и 100 кила родителски очаквания.
Различната сексуалност
В Берлин, в парка Tiergarten, пред паметника на убитите от нацистите хомосексуалисти, където на екран се целуват двойка мъже, с Мартина проведохме следния разговор:
– Защо тези двама мъже се целуват?
– Ами…. защото се обичат.
– А, така ли, добре.
В такива моменти осъзнаваш, че изобщо няма нужда от уклончиви отговори и ненужни обяснения. За едно дете на нейната възраст това звучи напълно логично и нормално. Обичат се, това е.
Барби
Струва ми се, че Барби и нейната пластмасова личност са по-скоро проблем и трън в очите на майките. Не съм забелязала да озадачава, депресира, обременява или възмущава децата, още по-малко техните татковци. Пропорциите й били нереални, била комерсиална, повърхностна, лоша, нелепа, прекалено слаба, прекалено гримирана, прекалено руса. Трябвало да има мазна коса, пъпки, стрии и белези от секцио (?!), да е близо до реалната жена. Нека всички герои от приказките да приличат на съседите от долния етаж, направо най-добре да ги забраним. Приказките, съседите са си чудесни.
Раждането
Измислят се теории за пчели, щъркели, цветя и какво ли още не. На мен, признавам, ми е трудно да поддържам подобни версии, а и не го смятам за нужно. Чудесна книга по темата е „Дете на нулева възраст“ на Мари-Клод Моншо, толкова човешки обяснена, с прекрасни илюстрации, кратки и смислени изречения, приказка за реални красиви събития.
Сексът
Все още си спомням таксиметровия шофьор и разказа между два светофара, че детето му от две (2!) години тайно гледало порно вкъщи без никой да разбере. Сексът е от темите, които колкото повече обвиваш в мистика и забрани пред децата, толкова по-привлекателно сладки стават.
Осиновяването
Не знам защо все още се смята, че осиновяването е някаква тайна, нещо странно, срамно и неудобно, за което не бива да се говори. Ако пък се разбере, започват да се разчоплят причините защо са осиновили, как точно се е случило, от какъв точно произход е детето, ама как са се решили, ама за какво им е трябвало. Тук дори няма нужда от коментар.
Насилието
Може би защото насилието е някаква (илюзорна) форма на контрол, рядко е конкретна тема в разговорите между деца и родители. Бездомното куче е изгонено, защото по подразбиране е нападателно и хапе, детето го бият, защото е непослушно, изобщо като цяло версията е, че някой търпи насилие, защото е бил лош. Дали е точно така, това решение ли е, каква всъщност е поуката и изобщо може ли да има такава от безсмислен акт като агресията, остава подробност.
Със сигурност има още много теми, около които уж се опитваме да предпазим децата си, но постигаме точно обратния ефект. Няма идеални норми за възпитание, всички допускаме грешки, за някои от тях си даваме сметка със закъснение, уви. Но все си мисля, че толерантността и приемането на другите са способности, които се култивират с разговор, разбиране и личен пример, с времето се превръщат в навик, а не в прецедент. Т.нар. среда идва едва после. Мисля си, но може и да греша.
Здравейте Мария,
Статията ви е по тема, която често (или може би постоянно, в резултат на света днес) безпокои ума ми и поради тази причина реших да споделя мнение тук. Живея в Канада и съм свързана с образователната система тук, която има уважителни постижения (по моя преценка) във внедряването на дествия в учебния план свързани с култивиране на толерантност в това генерални многокултурно общество. Съгласна съм, че началото на всичко се слага в семейството, по начин илюстриран чудесно тук. Но е факт, че не всички деца имат късмета да се родят в добри, разумно функциониращи семейства; та дори и "open-minded" родители имат своите недотам "open-minded" моменти (аз успешно се сгушвам в тази категория). Тогава, очевидно е необходимо влиянието на останалите формиращи фактори -без съмнение училището е сериозен такъв. Тук това става, първо с интегрирането на децата с увреждания и проблеми "children with special needs) в общообразователните училища. Овен че, те са част от живота на всички ученици, те често посещават 'нормалните' класове като демонстрират жестомимичен език докато специалист обяснява причините за техните прояви на аутизъм и други поведенчески 'различности'. Не мога да пропусна и сериозното отношение към насилието в училище с програми като "Anti-Bulling" (вкл. и реклами по телевизията). Това, което мен наѝ-много ме впечатлява обаче e така наречения "Day of Silence", когато никой в училище няма право да говори на глас и материала се преподава писмено от учителя-за да се поставят в ситуация, в която много деца живеят днес по света – Без Глас, незабележими, нечути, невидими, несъществуващи… "Spirit Day" е друга популярня инициатива, особено в гимназиите, когато и учители и ученици се обличат в лилаво и розово в подкрепа на LGBT млади хора… Ако аз, като родител, се провалям с възпитаването на толерантност, то със сигурност училището се старае да компенсира някакси моето неумене. Не във всички случаи успява, за съжаление, но съм сигурна че в повечето повлиява. Искрено се извинявам за дългия коментар. Желая успех и вдъхновение. Всяко мое посещение тук ми носи радост. Keep up the good work!
Силвия, благодаря за коментара! Да, това е следващата стъпка, надявам се след няколко години да допълня статията и с училищни впечатления. Страхотни инициативи, прочетох с голям интерес! И прекрасен блог, поздравления!
Този коментар бе премахнат от автора.
Настръхнах от коментара на Силвия… когато чета как е в чужбина напараво ми се завива свят и започва да ми се гади, защото за съжаление вече съм изгубила надеждата и в нашите училища нещата да стоят така. А нима и ние не заслужаваме… Честно казано аз все още нямам деца, но толкова силно ме вълнуват тези теми, защото в крайна сметка в тях се крие разковничето за по-добро общество и живот като цяло. Споделям напълно написаното в статията, и все по-старателно си взимам бележки, за да мога един ден да бъда добър родител. Каквото и да означава това.
Какво значи да заслужаваме, нима няма родителски съвети. Всичко зависи от нас. Трябва да участвате в подобряването на някаква структура, а не само да се оплаквате от нея!
Браво Мария, засегнала си прекрасна тема. Смятам, че основен проблем е комуникацията, понякога тя просто липсва между родители и деца.
От както станах майка преди 2 години тези теми все повече ме вълнуват.
Една приятна книжка е "Слънчева педагогика" на Петър Дънов, препоръчвам я без да проповядвам нещо, просто като гледна точка. Колкото повече такива има човек, толкова повече му се изяснява неговата.
Поздрави!
Пропастта между това, което аз си мисля, че казвам, и това, което другите си мислят, че съм казала, явно е огромна. Как пък така се намира все някой, който не ме е разбрал. А аз така се старая да се изразя правилно. Но това е основен проблем на комуникацията. Опитвам се да го приема спокойно. Bi, съгласна съм, че всичко зависи от нас и трябва да участвам в някаква структура, за да допринеса за нейното подобрение. И ще го направя, в момента в който имам деца. Коментара ми е всичко друго, но не и оплакване.
Поздрави.
Грешката е моя, не съм искала да нападам никого, използвала съм грешно обръщение. Трябваше да използвам участваме,оплакваме…
Поздрави!
Напълно съм съгласна с тази статия.
Аз съм родител на вече порастнала дъщеря (на 23)и споделям принципите ти, Мария, често чета тук.
Семейството дава основата, но права е и Силвия, ова не винаги е достатъчно, пък и един ден детето попада в друга среда и е необходимо и училището да има възпитателна роля, обществото…
В едно съм сигурна – най-трудното нещо на този свят е да си родител, на каквато и възраст да са децата.
Ласкае ме мисълта, че аз съм възпитала прекрасен човек.
Но не винаги доброто родителско възпитание създава възпитани деца, както и не винаги лошото възпитание прави децата невъзпитани. Имам хиляди примери за подобни изключение.
Все пак – длъжни сме да се опитваме да сме добри родители!
Поздрави!
Прочетох поста отдавна, но едва сега пиша. Само едно – винаги съм казвала, че виновни деца няма, за всичко са виновни родителите… Та каквито родителите, такива са и децата. И явно сме на светлинни години от Канада, на толерантност трябва да учим децата в къщи, а не да обвиняваме учителите или всички институции, които ни хрумнат, че не са свършили нашата работа!
Много тъжен пост, всъщност. Защото нещата са такива, каквито ги описваш, в над 90% от случаите. Социалната и културна тиня е много гъста. Страхувам се, че ако имам дете, ще го възпитам да бъде различно и толерантно, с което направо ще му проваля живота.