Дивите думи на Светла: Повикай хетъра

Струва ми се понякога, че течението „положително мислене“, проповядвано в най-крайната му форма – извън останалите му негативи в психологически план, създава сред нас хора без ясен глас и позиция.

Сякаш съществува антагонизъм в това да бъдем положително гледащи на живота оптимисти, и същевременно хора, отбелязаващи проблемните точки.

За мен няма никакво противоречие, човек никога не е само едно нещо – нито е нужно да бъдем единствено ведри, нито е здравословно. Нормално е да бъдем адекватни обаче – повече, отколкото непременно най-усмихнатите, най-приятелски настроените индивиди, най-лесните за общуване хора – винаги.

Уж всички знаем, че хейтът по дефиниция е език на омразата, но понякога сякаш се боим да не ни обвинят в него. И какво, ако се случи това? Всъщност, съвсем нищо, трудни разговори и коментари с отрицателен знак не са лъжица за всяка уста, без опозиция, няма и друга гледна точка, няма и развитие.

Вътрешният „хейтър“ е супер ценен и интуитивен критик. Ако не го викаме, когато трябва, рискуваме да преглъщаме и да останат неизказани:

–  ценни забележки при недобре свършена работа от някого, на когото срещу заплащане сме възложили определена задача;

–  критика на обществени събития и личности, които впрочем имат постоянна нужда от обратна връзка, за да видят къде се намират;

–  формиране на лични граници, поставяне на точка и край, или просто временно ‘’не’’;

–  отстояване на собствени ценности, позиции и мнение;

–  изразяване на несъгласие с нещо или някого, което е естествено състояние, точно толкова, колкото и съгласието.

Няма никакъв казус в това да бъдем супер благодарни на Вселената, силите на природата и звездите, усмихнати и позитивни личности изначално, и едновременно с това разумни същества, които изразяват гласно нещата, които им се струват нередни, в прав текст, но на точното място – в ‘’окото на бурята’’ (не по-късно, под друга, трансформирана и зловредна вече форма).

Струваше ми се, че този текст е излишен, защото сякаш е пределно ясна темата, дъвкана многократно, но явно не е – „хейтъри“ продължават да са всички питащи, неудобни, изразяващи нуждите си хора, които умеят да използват „сянката си“ и акълa си много уместно, когато е нужно. Викат онзи вътрешен глас на собствената истина, без който биха се чувствали някакси не съвсем в кожата си, ако срещнат личен или обществен проблем.

Залитането в крайности – от ‘’всичко е прекрасно и наред’’ (философски погледнато, то наистина винаги Е),  до животът е ‘’низ от несгоди и и всеки гледа да ме прецака’’, не развива едно супер ценно за мен качество: обективност. То няма нищо общо с обидите, безсмислената, непровокирана с нищо конфронтация и персонална атака, в дъното на която стои лична неудовлетвореност/нерви/тежък момент/натрупани емоции и негативи, останали неизразени именно в точния момент.

Вътрешният ‘’хейтър’’, който се обажда на точното място и в точното време, и който резонира с нас самите, е израз на добре развита емоционална интелигентност и баланс – уча се колко е важно да не го карам да мълчи от страх, смитане под килима, замазване на положението, инерция. На този глас все още се намира по някой грубо бъркащ понятията, който да се провикне в свое удобство и защита „Егати хейтъра!“, вместо да се огледа в очите на злия „демон“, което не е лесно, факт, но пък изключително градивно.