Дивите думи на Светла: Вместо досадно съвършените образи

Вместо съвършените образи. Но далеч по-интригуващи:

• Стара чиния с чукнато ръбче, пожълтяла, захабена от времето, мита хиляди пъти от всички жени във фамилията. Непригодна за снимки, нищо че ровим в старите скринове, като златотърсачи на винтидж. Но пък е родна, свързана с корена, твоя си.

• Износена чанта от истинска кожа, надраскана и измачкана външно, с аромат на стар парфюм, случайно разлят. Ухаеща, лична, без повторение. Със следи от мастило, солети и руж. Не можеш да я изхвърлиш, не можеш да отговориш и на въпроса дали ти носи радост. Носи ти повече – минало, връзка с места, хора, предмети.

• Кривото зъбче в усмивка на момиче с лунички… Дали е носила шини? Дали е пропуснала този съвет? Дали е била обект на шеги в клас, работа, някъде? Откъде идва тази девойка, любопитна за мен повече от всички останали, еднакви лица. Красотата има несиметрично лице, понякога има точно такова.

• Книги отвъд модата, с може би скучна, изподрана корица. От тези, за които не говориш с приятелки, не преписваш сентенции, не цитираш. За билки, космос, почва и друго – всичко останало, не на фокус в социална мрежа и медии. Ценни, интересни само за теб.

• Олющен лак на девойка с детско лице, поставен лично от нея самата, първи стъпки в огромно модно море. Май било тренд някакъв, кой знае – свързвам го само и единствено с детството – първи опити с неиздържан маникюр, с право на грешка. Толкова ведър и чист в тази си семпла олющеност.

• Хора на снимки, които живеят. Неподредени, разбъркани, без лустро и филтър. Непродаващи нищо. Създаващи само и единствено спомен – за себе си.

И още – всичко, което носи история, съдържание, опит, старание, порив, ново начало и действие. Не съвършенство, еднаквост, преуспяваща визия, а искреност. И човешко лице.