Дискомфортът, който усещаш, е тъга

Автор: Скот Беринато
Източник:  Harvard Business Review/hbr.org
Превод: Христина Борисова

Онзи ден част от редакторите на HBR си направихме виртуална среща – екран, пълен с лица – сцена, която става все по-често срещана навсякъде. Разговаряхме за съдържанието, което публикуваме в този тежък период на пандемия, и как бихме могли да помогнем на хората. Но си говорихме и как се чувстваме. Една колежка спомена, че това, което усеща, е тъга. Всички на екрана кимнахме в знак на съгласие. 

Ако можем да назовем това чувство, вероятно можем и да го овладеем. Обърнахме се към Дейвид Кеслър за идеи. Кеслър е най-изявеният експерт по тъгата в света. Той пише в съавторство с Елизабет Кюблер-Рос „За тъгата и тъгуването: В търсене на смисъла на тъгата през петте етапа на загубата“. Новата му книга добавя още един етап към процеса: „Намиране на смисъл: Шестият етап на тъгата“. Кеслър също така е работил в продължение на години в болничната система в Лос Анджелис, бил е част от екипа по биологичен риск. Бил е и доброволец в специализирания отдел за травматични събития към полицията на Лос Анджелис, както и част от екипа за реакция при бедствия към Червения кръст. Създател е на www.grief.com, с над 5 милиона посещения годишно от 167 страни.

Кеслър сподели разсъжденията си относно това защо е важно да признаем тъгата, която е възможно да изпитваме в този период, как да я овладеем и как според него да намерим смисъл в нея. Разговорът е с лека редакция, за по-голяма яснота.

HBR: Хората усещат какви ли не неща в момента. Правилно ли е да наричаме част от онова, което изпитват, тъга?

Кеслър: Да, при това ние изпитваме различни видове тъга. Чувстваме, че светът се е променил – и това е така. Подозираме, че е временно, но не го вярваме съвсем и си даваме сметка, че нещата ще бъдат различни. Точно както ходенето на летището завинаги ще бъде различно в сравнение с това преди 11 септември, нещата се промениха. Загубата на нормалност; страхът от икономическия ефект; липсата на връзка помежду ни. Това ни връхлетя изневиделица и тъгуваме. Колективно. Не сме свикнали на такъв тип състояние.

Казвате, че чувстваме повече от един вид тъга?

Да, изпитваме и предварителна тъга. Онова чувство към неясното бъдеще, когато не сме сигурни какво следва. Обикновено е с фокус върху смъртта. Усещаме го, когато някой около нас чуе тежка диагноза или когато се замисляме, че някой ден ще изгубим родителите си. Предварителна тъга е и бъдещето в по-широк аспект. Идва буря. Нещо лошо, там някъде. Като добавим и вируса, този тип тъга много обърква хората. Знаем, че се случва нещо лошо, но не можем да го визуализираме. Нарушена е нашата сигурност и безопасност. Индивидуално или на по-малки групи хората са го усещали и преди, но всички заедно – това е новост. Тъгуваме на микро и макро ниво.

Какво да направят хората, за да овладеят цялата тази тъга?

Да разбираме етапите на тъгата е началото. Но винаги когато говоря за тези етапи, се налага да напомням на хората, че те не са линейни и може да не се случват в този ред. Това не е твърда схема, но предлага някои опорни точки. Има го отричането, което се повтаря в началото: Този вирус няма да ни засегне. Има го гнева: Принуждавате ме да си остана вкъщи и ми отнемате навиците. Има го и пазаренето: Добре, ако за две седмици се самоизолирам, нещата ще се подобрят, нали? Има я тъгата: Не знам кога ще свърши това. И накрая идва приемането: Това е факт, трябва да измисля как да продължа нататък.

В приемането, както можете да предположите, се крие силата. Приемането е контрол. Мога да си измия ръцете. Мога да спазвам безопасно разстояние. Мога да се науча да работя дистанционно.

Когато изпитваме тъга, има я и физическата болка. И тревожният ум. Има ли техники за намаляване интензитета на тези усещания?

Нека се върнем към предварителната тъга. Нездравословната предварителна тъга всъщност е безпокойство и това е усещането, за което говорите. Умът ни започва да ни показва образи. Виждаме най-лошите сценарии. Умът ни е в режим на защита. Нашата цел не е да игнорираме тези образи или да се опитаме да ги накараме да изчезнат – имайте предвид, че умът няма да ви позволи да направите това и опитите да си го наложите може да са болезнени. Целта е да намерите баланс. Ако чувствате, че най-лошият образ се надига, постарайте се да мислите за нещо хубаво. Всички понякога боледуваме, но въпреки това светът продължава да съществува. Не всички, които обичам, ще умрат. А може би никой няма да умре, защото всички спазваме мерките. Нито един от сценариите не трябва да се игнорира, но и нито един от тях не трябва да доминира.

Предварителната тъга е умът, който препуска към бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите трябва да се върнете в настоящето. Този съвет ще се стори познат на всеки практикувал медитация, но хората винаги се изненадват колко просто за изпълнение се оказва това. Назовете пет неща в стаята. Компютър, стол, снимка на кучето, стар килим и чаша кафе. Точно толкова просто е. Дишайте. Осъзнайте, че в настоящия момент не се е случило нищо от това, което сте предвиждали. В този момент вие сте добре. Имате храна. Не сте болни. Използвайте сетивата си и помислете какво усещат те. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как вдишвам през носа си. Това наистина работи за облекчаване на част от болката.

Можете също да помислите как да се освободите от онова, което не можете да контролирате. Какво прави съседът ви е извън вашия контрол. Във ваш контрол е да стоите на два метра от него и да си миете ръцете. Съсредоточете се върху това.

И накрая, сега е подходящ момент да проявим емпатия. Всеки ще има различни нива на страх и тъга и това се проявява по различни начини. Колегата ми се озъби онзи ден и си помислих, Той не е такъв; това е неговият начин да се справи със ситуацията. Виждам страха и безпокойството му. Затова бъдете търпеливи. Помислете какъв обичайно е някой, а не как изглежда в този момент.

Един особено тревожен аспект на тази пандемия е, че не знаем как и кога ще приключи.

Това е временно състояние. Хубаво е да си го припомняме. Работих 10 години в болничната система. Обучаван съм за подобни ситуации. Изучавал съм и испанския грип от началото на 20 век. Предпазните мерки, които предприемаме, са правилните. Историята ни го показва. Преодолимо е. Ще оцелеем. Сега е моментът да вземем допълнителни мерки, но да не прекаляваме в реакциите.

И вярвам, че ще намерим смисъл в това. За мен беше чест, че семейството на Елизабет Кюблер-Рос ми разреши да добавя шести етап на тъгата: смисъл. Разговарял съм с Елизабет доста за това, което идва след приемането. Не исках да спирам до приемането, когато изпитвах някаква лична тъга. Исках смисъл в онези мрачни часове. И наистина вярвам, че намираме светлината в такива времена. Дори сега хората осъзнаваме, че можем да се свързваме чрез технологиите. Ние не сме толкова дистанцирани всъщност. Осъзнаваме, че приятелите ни имат телефони и водим дълги разговори с тях. Оценяваме разходките. Вярвам, че ще продължим да намираме смисъл сега, както и в момента, когато това ще приключи.

Какво ще кажете на хората, които четат всичко това и все още се чувстват обзети от тъга?

Продължавайте да опитвате. Има нещо могъщо в назоваването на това чувство – тъгата. Помага ни да усетим какво е вътре в нас. Толкова много хора ми споделиха през изминалата седмица: „Признавам пред колегите си, че ми е трудно“ или „Снощи плаках.“ Когато назовете чувството, усещате неговата динамика. Емоциите се нуждаят от движение. Важно е да признаем през какво преминаваме. Страничен ефект  на self-help течението e, че ние сме едва първото поколение, което изпитва чувства по отношение на своите чувства. Ние си казваме неща от рода на: „Чувствам се тъжен, но не бива, на другите им е по-зле.“ Може би трябва да спрем до първото усещане – чувствам се тъжен. Нека за пет минути сме тъжни. Важното е да почувстваме своите тъга и страх и гняв, независимо дали някой друг се чувства така, или не. Борбата на разума над чувството не помага, защото тялото го произвежда на физиологично ниво. Ако позволим на чувствата да ни завладеят, те ще го направят в определена последователност и това ще ни даде сили. Тогава няма да бъдем в ролята на жертви.

В определена последователност?

Да. Понякога се опитваме да избягаме от чувствата си, да не би да ни завладеят и да останат завинаги в нас. „Бандата на лошите чувства“ ще ме съсипе. Важното е да изпитаме чувството. То си отива и идва следващото. Няма лоша банда на лошите чувства, която може да ни победи. Абсурдно е да мислим, че не трябва да изпитваме тъга в момента. Позволете си да почувствате тъга и продължете напред.

Скот Беринато е старши редактор в Harvard Business Review и автор на „Работна книга с добри диаграми: Инструменти, съвети и упражнения за по-добра визуализацията на данните и добри диаграми: Ръководството на HBR за създаване на по-интелигентни и по-убедителни визуализации на данни“.

Заглавна снимка: Adrien Olichon from Pexels