Като бебе дъщеря ми плачеше много през нощта. Будеше се на всеки два часа, търсеше единствено мен и силно озвучаваше целия блок.

Колики, рефлукс, зъби – кой знае. Имаше и безутешни моменти, в които бях на края на силите си, сценарий, познат на много жени по света.

В цялата тази какофония, се намесваше съседката ми отгоре. Възрастна жена е, даже не знаех, че точно тя живее над нас, не я познавах въобще. В тези силно обтегнати моменти през нощта, в които Мария ревеше, тя започваше да чука отривисто, явно заради шума, който бебето създаваше. Не знам как и с какво, но чукаше силно, със сигурност изнервена, че нарушаваме съня ѝ. Бях ядосана и объркана. Всеки удар отгоре сякаш идваше в отговор на страха ми, че не се справям. Подхранваше чувството ми за вина, че не мога да успокоя детето си. Чувствах се така, сякаш тя знае някаква наша семейна тайна, като че ли е станала свидетел на нещо интимно, което трябва да си остане само между стените на апартамента. Имах усещането, че някой – точно тя, е разбрала, че не съм перфектната майка, която ѝ се усмихва по стълбите. Чувствах се уязвима, трудно ми беше да я поздравявам, когато се разминаваме. Тя никога не каза и дума, беше сърдечна и мила, сякаш нищо не се е случило.

Мария спря да плаче, защото всичко тече и минава. Съседката започна да ми носи пасирана супа за детето, добре ухаеща, в красива купичка. ‘‘Навън вали, сигурно не можете да излезете за кухнята, моето момиче‘‘. Разкошно приготвена супа, подходяща съвсем, която изхвърлях. Сладкиши за Мимчето, цялата се озаряваше, като я види. Много приличала на внучка ѝ, говореше тя, а аз мълчах. Не ѝ вярвах. Мислех си, че е просто гузна за това, което ми беше причинила с чукането отгоре.

Минаха години, ние се завърнахме от София, тя си беше на старото място. Все така сладка и мила. Обича и харесва съпруга ми, търси го понякога, явно усетила моята враждебност.

Настъпи карантината и се затворихме вкъщи. Един ден позвъни на вратата, търсеше мъжа ми пак. Хлопнах вратата за момент под носа ѝ: ‘‘Чакай да си сложа маската!‘‘. Нещо се появило на телефона ѝ, съобщение някакво, което ѝ пречело да спи, не знаела какво да направи. Премахнах го незабавно, затворих вратата светкавично и потънах в сигурността на дома си. Ама че работа, какво ли иска всъщност… След това уцелва съпруга ми всеки път, за неин късмет.

Няколко седмици по-късно отново звъни на вратата, попада на мен – пак съобщение някакво. От внучката е, в чужбина е, няма да се видим по Великден, не може да си дойде сега, обяснява ми. Поглеждам  – нещо по вайбър. ‘‘Пратила ми е нещо, но не го разбирам даже, и пак ми свети в червено…‘‘. Преди да го изтрия, да не ѝ пречи, виждам какво е – статия за емпатията.  Побиват ме тръпки, както всеки път, когато усетя как облаците отгоре се раздвижват предупредително.

Този път я заговарям. Разбирам от нея, че е съвсем сама заради карантината. Пак ме побиват тръпки, нещо преминава през мен и ми идва да заплача. Затварям вратата. Една дума – самотна, самотна, самотна, самотна, тя е самотна, чувам само тази дума в главата си.

На Великден ѝ занасяме козунак с червено яйце. Показва ни снимки на внучката си – наистина са като близначки с дъщеря ми. Хубаво е у тях, чисто, просторно, подредено, отбелязвам с изненада. Разказва ни за семейството си, говори неспирно и се радва на компанията ни. Предлага ми да гледа детето, ако се наложи да отида на работа, нали сега няма детска градина. Чувствам се неловко, объркана съм, но ми олеква някакси. Усещам, че нещо пада от мен – като тежък товар, който си носил дълго, с който си свикнал, но който не спира да ти убива. Като стар зъл дух, който започва да се смалява, смалява, смалява – а може би винаги е бил точно толкова малък,  и усещаш проясняване на картината. Вземам решение и изричам:

‘‘Някой ден, заповядай да пием заедно чай…‘‘

 

Avatar
Author

Любител на разнообразието и отрицател на скуката; с изменчиви хобита, но постоянно желание за създаване на нови неща; генератор на идеи и несигурен техен реализатор; самоиронична и създаваща впечатление за намерила баланс – всъщност, в търсене точно на него. Автор на блога Share-Dish-Stories - истории за живота, храната и щастието.

2 Comments

  1. Avatar

    Толкова познато ми прозвуча тази история…Когато дъщеря ми беше на 6-7месеца беше ужасно болна, с висока Т и плачеше непрекъснато без да спре. Адът се беше изсипал на главата ми, и точно тогава съседката отляво започна да чука по тръбите и да вика през стената да спрем с този шум. И до ден.днешен се разтрепервам като се сетя за този кошмарен момент – взех дъщеря ми на ръце и хукнах да и звъня. Исках да и връча бебето и да питам кое е копчето с което се спира рева на болно дете. И за разлика от вашата мила бабка, ние с нашата съседка не си говорим и до ден днешен, въпреки че аз тайничко я съжалявам – очевидно нямат деца със съпруга си….изпуснали са толкова хубави моменти наред с драмите и ревовете.

    • Avatar

      Кати, понякога да нямаш деца е осъзнат избор, понякога пък се дължи на здравословен проблем, невъзможност или стечение на обстоятелствата. Не е задължително човек да бъде родител, ако тази роля не му се струва присъща или ако не му е отредено. Съжаление мисля не е нужно, и в двете посоки. Поздрави!

Write A Comment