Гастрол: Амрита Георгиева

Години: 40

Професия или занимание: в момента съм основно отдадена да пресъздавам себе си чрез нишки, или иначе казано – бродирам.

Хоби: Обичам да се потапям и разтварям в природата, да отглеждам растения, се разхождам насам-натам, да опознавам уличната и дворна фауна…. ей такива простички удоволствия.

Уебсайт: Amrita by Nature и IG: Amrita by heart

Какво според теб се случва през последните месеци?

Ами те, китайците, са го казали, пък и го показаха – заживяхме в интересни времена. Икономическия и политически аспект на събитията не бих коментирала, защото не съм специалист в тези области. Има достатъчно такива, които го правят, но някак остават нечути и недоразбрани, и множество набедени „корифеи“, които са в апогея на славата си в момента.

За мен по-интересен е психологическият, чисто човешкият аспект, символичната/метафорична страна на случващото се, защото, все пак всички знаем, че совите не са това, което са. Смятам, че ситуацията ще се превърне в маркер във времето, както Първата и Втората световни война. Повратна точка с всичките последствия от това. Смятам, че човечеството достигна момент на кипене, в който нещо просто трябваше да се случи. Разглеждам кризата от позицията на междуличностните отношения и липсата на връзка между хората, с природата, планетата и с нас самите. Трансформацията е от подмяната и доброволното отказване от Живота, за сметка на ежедневието – две напълно различни за мен неща.

Новият ред е свързан с уеднаквяване, асимилиране и цифри. Много цифри, статистики. Виждаш какво става – отвсякъде се бълва бездушна статистика. Ежедневието е сведено до количествено измерване, числови стойности. Повечето хора се будят с аларма (забележи, че алармата е символ на опасност, проблем) в определен час. Отиват в друг такъв определен час на работа и стоят там до трети определен час. Накрая на месеца усилият им биват оценявани в заплата, която отново е цифри. Гледаме колко лайка сме събрали, колко хора ни следват, колко коктейла сме изпили, колко пъти ни се е обадил любимият човек, колко шестици има в бележника, колко лицеви опори сме направили, до колко държави сме пътували, колко дни отпуска ни остават, колко чифта обувки притежаваме, колко деца имаме, списъкът е безкраен. Всичко е сведено до количество – още и още цифри.

Именно количественото измерване е истинският вирус.

Неспирното сравняване и измерване. Светът трескаво брои от сутрин до сутрин: калории, дни от карантината. ВСИЧКО. А качеството се превърна в отживелица, ненужно усилие, беше избутано, стъпкано, забравено. Консуматорът не се интересува „какво/как/защо“, той се вълнува от „колко“. Короната просто беше спусъкът, който  натиснахме сами, в опит да си дадем сигнал, че нещата отиват на зле. Нашият „коронен“ номер.

Какво ни носи това постоянно съревнование и съпоставяне? Каква роля имат социалните мрежи?

Ще започна отзад напред.

Ражда се дете. Първото, което се прави, е да бъде измерено: тегло, дължина и вписано под номер. Още с първото проплакване животът му започва да бъде остойностяван. После продължаваме с това колко зъба има и кога са му пораснали, кога е проходило, кога е проговорило. Започва едно мерена на, нека кажем, постижения. Моето започна да казва непротивоконституциоснователствувайте още на 3 месеца, 7 дни и 19 минути, а твоето? Ама как така още не може да рецитира „Война и мир”?! Като майка със сигурност си го изпитвала на собствен гръб. Все едно, ако не отговаря на стандартите за наличен брой зъби/думи и т.н. за дадената възраст, няма право да си играе на детската площадка.

После, същото това измерено и претеглено дете с еди колко си зъба и прочее, тръгва на училище. Където стойността му се определя от оценките в бележника. Никой не го е грижа какво му е интересно, какво го вълнува или отегчава, къде има нужда от помощ, и къде да бъде оставено да се развихри само, защо с едни неща се справя, а с други – не. Важни са оценките. Родители и учители масово набиват в главите как, ако нямаш високи оценки, от теб нищо няма да стане. Няма да имаш стойност. Никой няма да те иска. Това да паснеш на зададения шаблон е по-важно и определящо, от качествата, които притежаваш и/или би могъл да развиеш. Нишката продължава с университет, работа, заплата. Хаха, сега се сещам, как на абитуриентските балове всички крещят 1-2-3… в пълно умопомрачение. Есенцията на 12-годишното им обучение.

Дотук всичко върви по план. Обаче в картинката липсва един ключов елемент. Въображението. Най-съвършеният инструмент за изследване и опознаване на света и самия себе си. Най-великото средство за развиване и развихряне на качества, с които да се заявим и изявим.

Въображението създава реалности. Въображение е да (си) зададеш въпрос. Въображение е да (си) отговориш на въпрос.

Въображение е да подходиш критично, ако нещо не ти пасва съвсем; да провериш сам; да изследваш; да падаш и да се научиш как да ставаш; да си буден и любопитен; да направиш крачка напред, въпреки че те е страх. Въображение е да приемаш различна от твоята позиция. Въображение е да може да обясниш твоята – обосновано и адекватно, без да я налагаш. Децата боравят с него с лекота. За тях е…еми, детска игра.

Но с всяко следващо измерване, претегляне и остойностяване, то губи от силата си, бива избутано назад, избледнява, потъва толкова надълбоко, че в един момент изобщо не можем да си спомним за него и ако го видим, не бихме го разпознали. И дори бихме го дефинирали като „отклонение от нормата”.

И тук щафетата се поема свирепо от непрекъснатата нужда да се сравняваме, за да видим дали сме като другите. Защото идея нямаме как да бъдем (като) себе си. Трябва да имаме пропорциите, да караме колата, да взимаме заплатата, да притежаваме телефона, дрехите,  дома… като на еди кой си. За да се сдобием със стойност. Защото нашето истинско Аз е било смачкано под непосилната тежест на „стига летя из облаците”, „от теб нищо няма да стане”, „ако изкараш шестица, ще ти купя..”, „ако донесеш още една двойка ще те спукам от бой”, „яж, че на нищо не приличаш/всеки ще те бие/никой няма да те хареса”, „ти не си нормален”, „никой не прави така”.

Сега се сещам и за още нещо забавно. Двете с теб сме на една възраст и сме запознати с максимата „Учи, мама, за да не работиш.“ Аз си я интерпретирам по следния начин: пълни си главата с безполезна фактология, рецитирай заучени дати и т.н., защото иначе може да ти се наложи да проявиш въображение и да поработиш за сътворяването на собствения си живот. А този, който е наясно със себе си, какво може и иска, къде е силен и не се страхува от собствената си сянка, той има и мнение, често доста различно от общоналоженото такова. А тези хора не са много… приятни.

И така, когато си празен и не си в състояние да работиш със собственото си въображение/искра, се налага да ползваш чужди такива. И тук социалните мрежи се оказват много богата на хумус почва. Защото, за да си успешен в тях, трябва да пасваш на наложените шаблони за актуално, правилно и стойностно в дадения момент. Трябва да си като другите. Ама че това те превръща от индивидуалност в един от многото, абе кой го интересува, глей колко лайка имам! Ти имаш ли толкова? Което е доста тъжно, защото могат да бъдат и едно много полезно пространство. Място, в което човек да се себеизяви, сподели и обмени знания, опит и умения, да научи нови неща, да почерпи вдъхновение, да се ориентира къде се намира в собственото си израстване, да отсее това, което не е точно неговото, да разшири мирогледа си.

Социалните мрежи, както и всичко в живота, са неутрални. Наша е отговорността от избора как да ги използваме и преживяваме.

                                        Amrita between the threads

Какво мислиш за реакциите и поведението в социалните мрежи след началото на кризата? Дали внезапно се трансформирахме, какво лъсна в тази „промяна“?

Аз не смятам, че сме се трансформирали. Този процес е много дълъг, бавен, труден, болезнен и свързан с уединение, потъване навътре в нас, мълчание, притихване, пускане на илюзии, пълно излизане от зоната на комфорт. И то по напълно осъзнат и търсен начин, а не натрапено, както е в момента. Ти такава тенденция да си забелязала?

Ситуацията е сложна за всички ни – по един или друг начин. Но отново масовата, стадна реакция е силно реактивна.

Всичко отново бе изнесено и показано в социалното пространство, за да бъде легитимирано и то се превърна в превъзбуден кокошарник.

Колко тона олио и куркума сме си купили, колко шпагата сме направили, колко тутманика сме извъртяли, колко стотин мемета сме пуснали за единица време (честно, започнах да трия и блокирам профили само заради тия мемета), колко пъти сме се оплакали от положението, колко дни са минали от него, колко видеокола сме провели, колко лайва сме изгледали, гивъуеи, анкети, прочувствени слова и призиви, придружени с доста подозрително ехо. Кому е нужно всичко това в такива колосални размери? На мен не ми е. На теб? Но така явно се отстояват и затвърждават позиции, да не би да те забравят. „Сакън, недей!”, както казваше баба ми. Нямам нищо против което и да е от тези неща. Но не и когато се натрапват отвякъде, само и само да се демонстрира ангажираност/активност. Защото качеството леко…олеква. Ама какво разбирам аз – не съм провела нито един лайв в живота си.

Отровата винаги е била в дозата.

Реално не мисля, че нещо се е променило особено. Смениха се само хаштаговете. Моделът на поведение си се запази същият. Хората, които творят заради удоволствието от процеса, тези, които имат изградена връзка със себе си, семейство/деца/партньор, тези, които са споделяли опита си от лично извървяния си път – всички те продължиха да правят тези неща и да ги надграждат. Без излишен шум, помпозност и претенции. Семпло, топло, с човещина. Да, на тях също им е трудно, те също се изчерпват в даден момент, също се уморяват, също са притеснени за бъдещето – близко и далечно, също се отчайват, отегчават, ядосват… и това е нормално. Но не го превръщат в безсолен водевил, в Шекспирова драма, не го крещят от сутрин до вечер в ефир. Защото са заети с нещо по-важно – да продължат да живеят, адаптират и градят живота си. И не, не искат медали за това или да бъдат канонизирани като великомъченици.

Може да звуча като страшен хейтър или черногледец, но всъщност намирам създалата се ситуация за изключително полезна и даваща много възможности за развитие. С голям кеф наблюдавам как доста хора за нула време успяха да се отърсят от шока, да надмогнат непрестанните опити да ни държат в перманентен страх и започнаха да търсят начини за промяна: на подход, работа/бизнес, приоритети.

Имаме чудесна възможност не само да разчистим домовете си, но и да разчистим пространството в по-широк смисъл.

Да се разделим с хора/навици/концепции/нагласи, които вече не работят за нас. Да се запознаем с хората до себе си. Да си простим и да се помирим с нас самите. И да, много хора ще го направят. Но така или иначе те винаги са го правили. Тъжната истина е, че са малцинство.

Маските паднаха, щом ни се наложи да носим реални такива. Но когато натрапените бъдат свалени, метафоричните ще заемат полагащото им се място отново. А масата ще си остане като мазно петно на повърхността, ще се люшка на вълните на тренда и когато всичко премине (защото нищо не е до безкрай), ще навакса за норматив пропуснатото и ще направи и невъзможното, за да съгради отново познатата си зона на комфорт. И ще иска много силно да ѝ аплодираме. Да не забравяме колко лесно забравяме и как историята е доказала, че…историята винаги се повтаря.