Фотография: Снежана Онова

Забелязваш ли едно своеобразно раздвояване на личността – онлайн сме много ангажирани, толерантни, активни, а пък реално не е съвсем така. Трябва ли да има съответствие, или е хубаво да сме в някакви роли, за да не скучаем?

Когато преди години се запознахме с партньора ми, един ден, докато дрънках някакви неща и се хилех шумно, той се подсмихна и каза следното: „Много ми е интересно какво наистина се крие зад този смях?” Нервно се изсмях и обявих, че е точно това, което вижда. Мхм. Той отново се подсмихна и не каза нищо. Но в този момент се образува една микроскопична пукнатина в маската, която носех откакто се помня и бях приела за моя същност. Чрез която бивах разпознавана от околните. И тази малка дупчица предизвика истинска лавина от събития, които пометоха безмилостно преструването, фалша и позьорщината – вярната свита на така наречения мой живот.

Но да се върна на въпроса ти. Какво раздвоение, то си е направо разслоение на личността! Онлайн винаги е много по-лесно да бъдем „…“ (всеки да попълни за себе се). Защото не участваме от първо лице. Нещата не се случват на четири очи. Там се представяме чрез избраните от нас аватари. Чрез режисирани снимки, постове, истории. Всичко може да бъде преправено, нагласено, лустросано и да ни представя в най-блестяща светлина. Там изразяваме емоциите си чрез рисувани човечета, палци и за тяхната поява е нужен един клик. Нищо повече. Предаване или концерт на живо са мааалко по-различни от такива на запис и плейбек, нали?

Дори и това, което правим с теб сега, би звучало по друг начин, ако седяхме една срещу друга. От една страна, защото времето за реакция е много по-малко. Сега и двете имаме възможността да обмислим въпросите и отговорите си, но на живо всичко се случва много динамично. От друга – ако си говорехме tête à tête, щеше да се появят толкова много странични пътечки, приточета и идеи, които да обогатят неимоверно разговора. Които, ако трябва да бъдат описани тук, интернетът няма да ни стигне.

На живо може да проследиш езика на тялото, да гледаш в очите, да усетиш кога някой шикалкави и кога е искрен, да му усетиш енергията, вибрацията, звученето и трептенето на гласа, да видиш зараждането и разгръщането или потискането на емоциите му. Онлайн всичко това бива заменено от стилизирани и опростени емотикони, гифчета, стикери, които имат за цел да разиграят собствените ни мисли, чувства, но това ограбва от палитра на изживяването. Да не говорим, че те са доста ограничен брой, а диапазонът на човешките емоции няма граници. Което по още един начин окастря нашите вълнения и преживявания. Защото трябва да ги напаснем към наличния брой и вид човечета. Онлайн е лесно да сложим сърчице или палец под някой зов за помощ и да продължим да скролваме гордо. Но това помага ли наистина на изпадналия в беда или нужда?

Другият важен момент при онлайн образите ни е, че там оставяме видими, материални следи – публикации, снимки, коментари. Следи, които можем да покажем, да използваме за доказателство, да сравним. И с тяхното натрупване сглобяваме търсения от нас образ. Превръщат ни в това, което искаме да сме или по-скоро в това, което искаме хората да си мислят, че сме. Там можем да сме активни по 24 часа (и се сещам за поне трима човека, които имам чувството че никога не спят и висят нон стоп в социалните мрежи). Но такива няма как да бъдем в живия живот. Защото в него нещата се случват бавно, отнемат време, изискват усилие.

В живия живот казаната дума е хвърлен камък, предприетото действие или бездействие има последствия, в живия живот вариантите за редактиране или „изтриване” са в най-добрия случай нищожно малки и изискват доста сериозен напън.

В онлайн пространството, когато един образ спре да ни върши работа, просто изтриваме профила и създаваме нов. В живия живот това е невъзможно. В него трябва да трансформиране – онзи така дълъг и не много красив за външния наблюдател процес. Абе все сложни работи. И пак се стига до масово онлайн предозиране.

Забелязала съм, че колкото по-активни, ангажирани, толерантни и бляскави са някои хора онлайн, толкова по-пасивни и безотговорни са спрямо себе си. И много често животът им зад кадър е пълен хаос и душевна нищета. Което е съвсем закономерно, именно заради нуждата да положиш реални усилия, които може и никой да не забележи, докато не доведат да някакво структурно изменение. А това е гадничко усещане. Никой да не види и оцени старанието ти, да не удари един лайк и едно сърце. Както се пееше в една песен „България не ме обича, а аз съм ебати пича”.

Ясно е, че всички ползваме социалните мрежи и това е ок. Ясно е, че на всички ни се иска да сме харесвани. В този ред на мисли, мога да ти споделя как аз смених подхода си. Старая се да ползвам емотикони и символи само когато са провокирани от истинска емоция, родена в сърцето ми. Когато сложа сърчице, значи даденото нещо наистина ме е докоснало, когато сложа плачещо човече, зад екрана има истински сълзи и т.н. Старая се, когато мога да помогна с нещо, когато видя старание и положен труд, когато видя гняв/безсилие, когато нещо много ми хареса, просто да пиша лично на човека. Супер странно е в началото, но определено си струва. Не че е нещо кой знае какво и това не ме превръща в някаква много важна персона, просто ми е една идея по-искрено и честно – спрямо мен и отсрещната страна. Защото на всички ни се иска да сме по-добри версии на себе си. Но това става на първо място като си признаем, че …еми не сме чак пък толкова благородни светци, каквито се опитваме да се изкараме. И е хубаво, че не сме, защото имаме поле за развитие, приключенстване, експериментиране. И да, това вече може да ни подобри трайно. Защото ще сме преминали лично през процеса, ще сме усетили и болката, но и сладостта.

Иначе влизането в различни роли си е супер полезна опитност. Най-пряката полза е да се научим да се поставяме в обувките на другите. Да сменяме фокуса и ъгъла на наблюдение. Да натрупваме знание за нас и света. Да изследваме реакциите и поведението си в нетипични за нас условия. Или просто да разтоварваме напрежението и да се забавляваме. Тънкият момент тук е да сме осъзнати през цялото време за процеса, да не губим връзка с центъра си и да знаем, че това е роля. Ако актьор изиграе една роля и не успее да я пусне, да излезе от нея, ами… с кариерата му е свършено. Неслучайно имаме актьорска игра, актьорско превъплъщение. Ако кажем актьорски живот обаче, смисълът става тотално различен, нали?

Проблемът не е в това, че влизаме в различни роли. Проблемът е, че го правим именно от скука. А скука има, когато няма въображение.

А въображение няма, когато не знаеш кой си и не искаш и да разбереш. Дали е случайно, че едни от най-разпространените тагове са beyourself, loveyourself, selflove. Интересно е как сами непрекъснато си подаваме сигнали къде се коренят проблемите ни и как сами не успяваме да разчетем собствения си почерк.

Amrita between the threads

А какво за теб самата значи да се обичаш, да се харесваш? Толкова ли е трудно и защо на много хора им коства години да приемат себе си? Защо стана актуално напоследък?

Наложително е да е актуално. Количественото натрупване води до качествено изменение. Един балон не може да бъде надуван до безкрай. Както казах – ние си даваме сигнали непрекъснато. И смятам, че създалата се ситуация може да бъде пречупена и през тази призма. Даваме си знак, че трябва да забавим темпото, да останем насаме, да оставим за момент всички разсейващи ни неща, да покажем лицата си, да си обърнем внимание. И естествено даваме този сигнал посредством… вирусна пандемия. Колко по-буквално може да бъде? Защото сме „болни” – като общество, като човешки същества – буквално и преносно. Защото предпочитаме да потискаме симптомите, вместо да лекуваме причината за появата на болестта/проблема. И си го казваме всеки ден в прав текст дори посредством рекламите, особено тези на лекарства и козметика. Предпочитаме да преяждаме и да вземем „вълшебно” хапче, което да облекчи мъките ни, вместо да помислим как да се храним нормално, без да се лишаваме от нищо, но и без да прекаляваме. Ама това отнема време, опити-грешки. А хапчето действа сега и веднага, до следващото хранене…

Актуално е, защото както споменах, сме достигнали критична точка на натрупване. И то в глобален мащаб, в един и същи момент. Това не е неприятният главобол на Лили от втория етаж, не е локалният проблем на Перник с водата, не дори това, че сме скапана държава. Проблемът е световен. Цялата планета и ние сме болни. И семпли подсказки и намеци вече не работят. Защото това е световна пандемия. И тази е много по-страшна от изфабрикуваната и рекламирана по медиите такава. На карта са заложени собствените животи, същности, души ако искаш, колкото и библейски-патетично да звучи.

Проваляме се като хора, затова е тази паника, страх и истерия. Защото всички, съзнателно или не, знаем, че проблемът е вътре в нас. Вирусът сме ние самите.

И никоя ваксина и маска няма да ни помогнат. Ще ни помогне запретването на ръкави и бръкването в гнойната рана. А тя боли ужасно и не просто мирише, ами смърди.

Но! Нещата са много тежки, но не са непоправими. Защото всяка врата е едновременно и вход и изход. И да, може да обърнем всичко на 180°. Все пак всяка монета има винаги две страни. Можем да си останем вкъщи и добре да огледаме този дом. Какво казва той за нас. Как се чувстваме в него. По мярка ли ни е? Докато си мием ръцете, да се погледнем в огледалото. Ама не просто да проверим колко големи са ни станали мустаците (абе хората пинсети нямат ли?), а да се вгледаме в очите си. 1-2-10 минути. Доста интересно упражнение е, препоръчвам го. Да започнем да си задаваме неудобни въпроси. Ако има още някой с нас вкъщи – още по-добре. Направо групова терапия може да си сформираме, и да спестим немалко пари, при това. И освен неудобни въпроси е добре да започнем да се опитваме да даваме и искрени отговори. Да поплачем. Да бръкнем възможно най-навътре, за да извадим плявата, баласта, шлаката, но и да открием съкровищата. Защото тях ги има, ама сме ги скрили от себе си и сме изгорили картата, водеща към тях. Но тя не може да бъде премахната от сърцето ни. Да си спомним какви сме били като деца. Кое ни е вълнувало и вдъхновявало. От какво ни е било страх. Кои аспекти от детето в нас сме принесли в жертва на по-възвишени цели. Тая работа дето я имаме и този човек до нас – наистина ли са за нас? И да почнем да разчовъркваме, кое откъде е дошло, къде е отишло.

Не искам да звуча като някой наръчник по самоусъвършенстване от типа „7 лесни стъпки да открием себе си”. В това няма лесни стъпки Има много и упорит труд. И да, трудно е. Не защото реално е такова, а защото такова сме си го направили. Трудно е заради всички норми и ограничения, които от ранна детска възраст трябва да спазваме, за да паснем и останем в обществото. За да не се превърнем в аутсайдери. Трудно е, защото да си различен е недопустимо. Дори може да е наказуемо. Да си различен е направо предателство срещу социума. И той не прощава. Всеки от нас го е усетил поне веднъж в живота си. И чувството да си отритнат е мноого гадно. Цвят на кожата, сексуална/религиозна ориентация – те са само връхчето на върха на айсберга. Родителите учат децата си, че трябва да уважават другите, но те самите се мразят и не се свенят да го покажат. Въвеждат се правила, които важат за останалите, но не и за този, който ги е измислил. Примерите са милиарди. Това създава дисонанс. Казват се и се вършат взаимно противоречащи си неща и това малко по малко чупи съзнанието, Оруел и неговата „1984“ звучат все по-стряскащо актуални по всички направления.

Любимо ми е следното: майки, извели децата си да играят навън, за да не седят непрекъснато пред таблети и телевизори, които непрекъснато крещят по тях да не тичат, да не се катерят, да не правят не знам какво си, защото ще паднат или ще се изцапат. И „виж как Иванчо кротко си седи там, а ти не се спираш“. Не знам защо не ги държат вързани за радиатора вкъщи и тва е. И децата постепенно започват да спират, да се пазят от падане, цапане. Гледат да са като Иванчо, защото явно майка им го предпочита пред тях, да си мълчат, защото са малки и не разбират, та да се обаждат, да внимават кое не дразни родителите им и да се опитват да го повтарят, за да бъдат обичани от тях. И това потискане/цензура/сравняване…упс!, исках да кажа възпитание, произвежда едни чудесни, добре шлифовани кубчета, без собствено мнение, желания, мечти. Едни изпълнителни послушници, които не задават излишни въпроси, камо ли на себе си. Животът им е превзет от непрекъснатите опити да се движат в коловозите. Защото, а се оставиш малко без контрол, и току виж онзи глас, дето ти крещи от години, а ти заглушаваш с алкохол, хапчета, дискотеки, безброй връзки, наркотици, мемета, току виж може да го чуеш. А чуеш ли го веднъж, връщането в коловоза става все по-трудно.

Затова отнема години. Защото всичко е чупено и унищожавано с години. А винаги е по-лесно да разрушиш нещо, отколкото да съградиш. Признавам, поразпалих се доста.  Темата ми е много вътрешна, защото преди около 6 години за себе си взех категоричното решение, че аз повече по позната схема не мога и не искам да продължавам. При мен първата стъпка беше да се … изолирам, хахаха. Откъснах се от приятелите и средата си, спрях да излизам, да ходя по барове, купони, издействах си да работя от вкъщи, дори да слушам музика спрях, изтрих си фейсбук профила, в общи линии се поставих под осъзната карантина. Ама напълно буквално го казвам. В този момент се запознах и с партньора ми. Останахме аз и той. Сами. Звучи ли познато? И хората около мен полудяха, каквото и да обяснявах, никой не чуваше. Всички питаха болна ли съм. И когато казвах, че не съм, но имам нужда да остана насаме със себе си никой не разбираше. Ако бях болна, щяха да се чувстват много по-комфортно, убедена съм, защото това звучи като смислена причина, оправдаваща подобно „предателско“ поведение. Малцина проявиха разбиране, предложиха рамо или просто ме оставиха на спокойствие. Средата ми моментално скочи срещу мен, защото усети, че някой се опитва да излезе от рамката. Ама как така?! Скандал!

Подарих си потъване в собствения ми Ад. И тук няма ирония. Колко тиня изринах, колко рев изревах, колко болка изкарах, колко рани отворих, колко маски свалих, само аз и приятелят ми знаем. Често губех пътя, смисъла, всичко, но отново ставах и продължавах.

Колко пъти казах, че ще се метна от 7-мия етаж…абе всеки ден „скачах” по няколко пъти. Но не спрях. И двамата знаехме, че ще е кошмарно, но че ще си струва. Когато си възпитан от хора, които мразят себе си и другия, които не умеят да говорят, да слушат, да чуват и да виждат, които не желаят да се променят за нищо на света…ами и ти ставаш такъв. И тогава слагаш маската на вечното веселие, поне в моя случай. Като Жокера, велик филм, между другото. А отвътре бавно гниеш и умираш. Натрупваните с години вина, срам, агресия бавно те убиват. Затова са толкова важни първите 7 години. Тогава се формираме като индивиди и целият ни живот се обуславя от семейните обременености, които в масовия случай се предават от поколение на поколение.

При мен процесът на лекуване продължава. Имам още много работа за вършене. Но 6 години по-късно мога с чисто сърце да кажа „Заслужаваше си всичко!” И с всеки изминал ден, все повече се харесвам. Защото вече се познавам много по-добре и мога да преценя доста бързо кое ми действие е предизвикано от автентичното ми Аз и кое е на база привнесени и натрапени модели. Това води до много по-осъзнати и отговорни действия. Всъщност най-краткият отговор на въпроса какво значи за мен да се обичаш, е този: да опознаеш тъмната, грозната, скритата си страна, да я прегърнеш и да се влюбиш в нея. Защото нищо не е само черно или бяло. То е едновременно цялата палитра. И това е прекрасно!

Домът, който спомена, е важен център, не като локация и интериор, а като принадлежност и идентичност. Покрай карантината много хора го забелязаха. Липсвало ли ти е нещо в твоя дом като дете и какъв е домът ти сега, кое ти е важно?

В една песен на „Тангра” се пее следното: „у дома да се чувстваш, да се чувстваш бездомен“. Все едно е писано за мен. Сега, тук бих могла да се впусна в патетично обяснение, как семейната атмосфера, в която съм израснала, може да се сведе до 4 прости думи: агресия, страх, вина и срам. И това ще е самата истина, нелицеприятна, но истина. Само че не намирам никакъв смисъл от драматизиране и забиване в такава посока. Много хора живеят по тази схема. Но това, че е масово, не означава, че е нормално и е единственият възможен вариант. Не означава, че трябва да си останем в него и да го предадем на следващото поколение, което да поеме щафетата и да продължи семейната традиция нататък и така до безкрай. Не! Това е една чудесна отправна точка, от която да започнем да се променяме, да градим нова, здрава основа (ако искаме, де). Аз бих могла спокойно да се изкарам окаяна жертва на „лошите“ си родители, да се оправдавам с тях до края на дните си, да доразвия и надградя делото им и да опищя орталъка колко е несправедлив и скапан живота и как нямам грам късмет и „абе аз просто съм си такава бе, така съм научена, не ме занимавайте“. Напълно валиден избор.

Аз направих друг обаче. Реших да използвам куция фундамент, в който липсват базови неща, като наръчник как не се правят нещата. Защото каквото и да си говорим, да имаш карта, посочваща ти подводните камъни, плаващите пясъци, скритите капани – еми безценно е. И така, екипирана с тази карта, тръгнах на личното си приключение. И да, думата не може да бъде по-точна.

Та, какво е домът? Това е мястото/точката/центърът/пространството, от което тръгваме на личните си пътешествия и същото място, в които се завръщаме от тях. Ако вземем която и да е приказка, ще се убедим в това. Първата, идваща ми на ума е „Хензел и Гретел”. Но за да не каже някой „абе тва са приказки за деца, не е живият живот, я се стегни, веднага давам друг пример. Приключението ни, наречено живот, тръгва от майчината утроба, първият ни дом, и завършва в земята – утробата на Природата майка.  Затова и казваме, че домът е нашата крепост. Защото цял живот се опитваме да намерим и (пре)създадем сигурността на майчината утроба. Затова и стремежът към сдобиване с дом е сред най-силните. Жените, като носителки на идеята за пространство, на база анатомията ни и това, че сме проводници на Ин аспекта, сме особено чувствителни по темата. Защото ние го носим в себе си, но то е скрито и искаме да го изкараме навън и да го разиграем. Затова и жената се смята за господарка на дома. Защото тя и той са едно и също – пространство. (великолепен филм, засягащ темата е “Mother!”) Но едно пространство само по себе си е пасивно. Защото е Ин (вътре). За да бъде активирано, оживено, трябва мъжка енергия – движеща сила – Ян. Иначе остава студено и празно. Все пак, една утроба, за да даде плод, трябва да се засее семенце в нея, нали?

Моето лично определение за дом: мястото, където можеш да останеш чисто гол и да ходиш по вълнени чорапи, буквално и преносно.

Пространство, в което да можеш да бъдеш напълно уязвим, да се разголиш цялостно, без опасност нещо или някой да те нарани и навреди. Пространство, носещо уют и топлина. Дом е възможността за пълно отваряне, разкриване и активация и пълно притихване и покой. Дом е тишината на другия. Дом е да присъстваш без да (се) натрапваш. Дом е нежна прегръдка, рамо, на което да поплачеш, успокоителна дума. Дом е вълнуваща книга, любима мелодия. Дом е да можеш да се смееш с пълно гърло. Дом е да можеш да плачеш с глас. Дом е да изразиш свободно и спокойно мнението си. Дом е да се вълнуваш. Дом е саксията с току що засадено растение, камъчетата в купичка, разхвърляните по пода чорапи, космите от домашния любимец по дивана и дрехите ти, неизмитите чаши от вино в мивката, носещи отпечатъците на устните. Дом е вятърът в комина, дъждът по покрива, снежната вихрушка в дърветата, песните на птиците, уханието на цветята, пукането на огъня, шума на реката, тишината на нощта, блясъка на звездите, лунната пътека, слънчевите зайчета, тътена на гръмотевиците, аромата на мокра земя. Дом е да можеш да се погледнеш в огледалото и въпреки недостатъците и допуснатите грешки, да се усмихнеш на образа и да му лепнеш една целувка. Дом е мястото, което е винаги в теб и с теб, независимо къде се намираш. Нашето пространство, нашият център, нашата утроба.

Тук ще добавя и един много хубав текст на Антония Антонова, който ми идва много по темата.

И да, много неща са ми липсвали като дете в моя дом. И можех да избера пътя на обвиненията, оправданията, омразата, саморазрушението – все неща, през които съм минала. И щях да си остана с… липсата. Аз избрах да се движа, да се променям, да тръгна на пътешествие. И да, най-голямата ми мечта е да имаме собствена къщичка, сред природа, с двор и градинка, котаракът да броди на воля. Сама можеш да предположиш и колко детайлни са тия картини в главата ми. Но докато (и ако) това се случи, не мога просто да стоя със скръстени ръце и да се вайкам как късметът не ще да спре пред моята врата. През това време съм заета да опознавам, разчиствам и сътворявам вътрешното си пространство, домът в мен, за да ми е приятно, уютно и защитено в него. И да мога с чисто сърце да поканя и гости там.

1 Коментар

Trackbacks & Pingbacks

  1. […] е писан за блога на Мария и публикуван ето тук. Горещо препоръчвам да посетите това място: Мария е […]

Остави коментар

Споделете мнението си!
Влезте в профила си, за да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *