*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.
Години: 35
Професия или занимание: PR специалист в бижутерийния сектор
Хоби: поддържам личен блог; иначе намирам радост в (и време за) тичането и четенето
Уебсайт: heartbeats. FB страница. Instagram
Какви бяха блоговете преди години? Какво означаваше споделянето тогава?
Моята блог биография започна съвсем банално – бях се върнала от година учене в Англия и търсех работа. Започнах да лекувам напрежението, самотата, шока от новото с писане, макар че тогава, преди повече от 10 години, със сигурност не съм гледала на това като на вид терапия, по-скоро е било зов за внимание. Ако не ме лъже паметта, първият блог, от който бях силно впечатлена, беше на оперната певица Мила Михова. Той вече не съществува, Мила отдавна не е блогър, но остана човек с ярък, неподражаем стил и куп интересни истории. Вероятно благодарение на този блог аз избрах и своята платформа за изразяване.
Да ти кажа, не изпитвам носталгия към каквото е било преди. Имам приятни спомени от хора, споделящи щурия си живот, обвити в доза виртуална анонимност, но и доза градска клюка. Струва ми се, че това бяха блогъри, израснали с “Егоист“ – Мартин Карбовски, Тома Марков… Ина Григорова беше институция.
За мен истинското приключение започна с откритието, че поезията ме вълнува повече от читателски и академично. С осмеляването да напиша сама текст в свободен стих. Това беше същинското споделяне, защото именно с опитите си да намеря фОрмата, се чувствах истински уязвима пред читателите на блога. До ден днешен радостта е примесена с ужас, защото когато пиша в стих, съм най-близо до автентичността си.
Разбира се, блоговете сега са на светлинни години от тези навремето, съвсем нормално и съвсем логично. Ако видим блог с малко картинки и много текст, почти веднага ще го сметнем за ретро, за некрасив, за скучен. Читателят иска най-доброто съдържание в най-красивата опаковка. На днешния блогър никак не му е лесно и живее в доста голямо напрежение от това, още повече, че мнозинството изкарват пари от въпросното съдържание.
Слава Богу, аз се чувствам освободена от отговорността да курирам съдържанието си – при мен нещата са черно на бяло и нямам потребност да бъдат другояче. Имам фейсбук страница, в която мога да споделям и музиката, която ме вълнува, нещо фундаментално при общуването ми с другите.
Интересен е въпросът за споделянето, защото аз го интерпретирам повече като споделеност. За възможността да бъдеш чут и приет какъвто си. Бих могла да споделя няколко семейни снимки, седмичното си меню в красив флатлей или рецензия на последния филм, който съм гледала, бих могла да получа много хубави коментари и вдигнати палци, но това да не ме накара да се чувствам приобщена или разбрана. Чувството за споделеност обаче може да дойде само от близостта и живата връзка с някого, разбирам го всекидневно, ежечасно. А и ти самата веднъж ми го каза – „Не е важно да покажем, а да споделим“.
Спомена „да бъдеш приет какъвто си“. Какво смяташ за автентичността, среща ли се все още онлайн или беше пометена от споделянето по заявка, от задоволяване на очакванията според интересното в момента?
Не зная, Мария, някак встрани съм от тренда. Често да останеш верен на себе си, да имаш богат обмен с аудиторията си, носи и своите рискове. Изключително трудно е, например, да опазиш частния си живот неприкосновен. Друг риск е хората да те усетят прекалено близък и изведнъж да се окажеш жертва на stalking или на обикновени слухове и дребнотемия…
Единствено убедена съм обаче, че истината винаги излиза наяве. Винаги проличава, когато някой говори честно и открито за нещата, които го вълнуват. Ако по този начин може да докосне голям кръг от хора, чудесно. (Да не се смесва с инфлуенсър маркетинга, за който не искам да говоря). Та, синтетичното никога не провокира желание за близост, комуникация и дълбочина, то е там, за да афишира нещо, да го демонстрира, без да заговори на емоциите. В Homo Deus Ювал Ноа Харари пише, че знанието е равно на опита, умножен по чувствителността (приблизителен цитат). Ако приложим цитата върху онлайн идентичността, няма как да си автентичен, да те опоЗНАЯТ, без да свържеш опита с чувствата си спрямо този опит. Има хора, които говорят умело и интригуващо в сферата си на компетентност, но всичко сякаш секва с точката в последното изречение. Там няма нищо освен добре подредени думи, които не въздействат. Като инстаграм фийд, излят в един и същ филтър.
Това е неавтентичността – изложба на предмети, които се гледат през предварително избран филтър.
Аз самата намирам темата за автентичността за изключително важна и доста проблемна в личния си живот. Не твърдя, че винаги съм била истинска и честна, а и откровено казано, повдига ми се от употребата на фрази като „толкова си истински“ и „да бъда себе си“. Да си истински означава да си приел и светлите, и тъмните си страни. Значи да живееш в настоящето и да поемаш отговорности в битов и философски план. Значи да не мрънкаш и да не обвиняваш миналото си (или пък другия!) за това, което ти се случва в момента. Това са само някои от нещата, но кой е достатъчно смел да бъде истински себе си? Все още се улавям да се сравнявам и оглеждам в други, все още се боя да изразявам мнението си от страх да не бъда възприета не както ми се иска. Все още имам вътрешен арбитър, който коли и беси безпощадно, който трудно прощава.
Връзката със себе си е труден, непостоянен и бавен процес доживот. Но дали се чувствам приета каквато съм? Да, имам хора в живота си, които ме познават и приемат безусловно, окриляващо чувство! Рискът е да не се подлъжеш и сметнеш одобрението и харесването на околните за приемане. Мисля, че Инстаграм ярко демонстрира тази човешка склонност, особено у нас, жените. Уви, живеем в такова време, в което животът ни е част от социалната мрежа и запазването на истинското аз е неимоверно трудно. Затова и истината лъсва толкова лесно.
А задължително ли трябва да има дълбочина? Не е ли чудесно да си разменяме красиви картинки с еднакъв филтър, лайк за лайк, да се носим в розовите балони и всичко да е наред, без да гледаме какво има под повърхността? Често срещам аргумента, че така или иначе животът е труден, защо да се затормозяваме със сложни теми и онлайн. В какво се превърнаха социалните мрежи през последните години?
Не е задължително, естествено, но по-смущаващо е когато някой претендира, че милее за някакви важни въпроси, че е активист за еди какво си и после убие всичко с противоречив коментар или постъпка. Екотемата и тази за психичното здраве са точно такива благодатни области, в които много хора обилно и повсеместно се изказват, но винаги се стига до пробойна, в която проличава непоследователността.
Сложните, неудобни теми трудно се предават и смилат в Инстаграм общността. Има например една много бойна дама, Джамийла Джамил, която следвам. Тя е основател на движението i_weigh, борещо се срещу предразсъдъците към форма на тялото, пол, раса. Слоганът им е radical inclusivity. Та тя е абсолютно непреклонна в дейността и коментарите си, на моменти е влудяващо крайна и „шумна“, но именно такива силни характери могат и трябва да вдигат розовото перде пред очите ни. И да си го кажем, гледането под повърхността е за здрави стомаси. Аз лично имам необходимост да се вслушвам в хора, които имат смелостта да артикулират своята „битка“ или разкажат своята история по автентичен, истинен начин. Иначе далеч не е нужно всички да сме дълбоки, мъдри и революционно настроени.
Важно е само да не се правим на каквито не сме, а когато радеем за нещо, да сме постоянни в принципността си.
В Инстаграм няма толкова джафкане като във Фейсбук, но пък се стеле подмолна търговия, неуморно рисуване на имидж и понякога тотално несъответствие между снимка и текст, между ракурс и дискурс. Често се шегуваме с приятелка, че след премъдри описания под снимка и/ или откровени напъни за екзистенциално послание, някой в коментарите отдолу пита ни в клин, ни в ръкав „А роклята откъде е?“ Не завиждам на нито една от двете страни. Уважавам хора и профили, в които сериозни теми се подават по находчив и изобретателен начин, с чувство за хумор най-добре. Бягам далеч от размахването на пръст и ригидното, назидателно четене на лекции.
Напоследък много се забавлявам с профила на Sarah Cooper, която прави Тръмп на две стотинки с превъплъщенията си. И да ти кажа, успявам да вземам най-доброто от Инстаграм, харесвам го – нещо, което не успях да постигна с Фейсбук. Да, функцията му за споделяне на спомени и снимки беше изместена от осребряването на инфлуенсърска дейност, но гледам да не обръщам внимание. От-следвам и mute-вам всеки, който ме подразни сериозно, радвам се на приятелите си и на любими артисти и спазвам базова виртуална хигиена.
Trackbacks & Pingbacks
[…] са адски тъпи и нелепи, но животът е този. Вчера покрай интервюто на Тея се замислих защо пиша в блог. Защо не в дневник. […]
Остави коментар
Споделете мнението си!Влезте в профила си, за да оставите коментар.