Гастрол: Тея/Heartbeats

И аз забелязвам този състезателен елемент – броят се книгите за година, споделят се списъци, постоянно се визуализира четенето, аранжират се кориците в натюрморти с букети и кафета. Имаше дори кампания „Модерно е да се чете“, в която хората биваха призовавани да снимат себе си с книга на красиво място. Можеш ли да вдъхновиш и мотивираш по този начин някого да чете повече?

Красиво аранжираната снимка със сигурност влияе положително, както помага и красивата корица. Мнозина се вдъхновяват да зачетат нещо, защото им се е сторило привлекателно курирано в нечий книжен фийд. Външният вид на нещата определено привлича вниманието, но в един момент липсата на оригиналност почва да се усеща: навсякъде клонки, светлинки, кафета и чайове, цветово координирани дрехи, обичайната параферналия… Дотяга ти. 

Мога да споделя мен какво ме хваща. Неминуемо това са оформлението и шрифтът, оценявам, когато не са спестени средства за труда на художника и за качествена хартия. Но се чувствам истински зарибена, когато някой обговори книгата, както например прави Севда Семер в блога си за книги (отскоро списва и рубриката „На второ четене“ в Тоест заедно със Стефан Иванов). Харесвам начина, по който разказва за преживяванията си от дадена книга. По сходен начин ми допада и Антония от thoughttourist. Друг начин да стигна до хубава книга е с препратките в тази, която чета в момента. Чета с молив, подчертавам много (зная, че ще има ужасени), но записките в полето ме подсещат какво друго би ми било интересно да погледна. И така, останалото е пътуване. 

Като цяло любовта както към книгите, така и към други активности, може и да припламне заради хубава композиция или заради ехото на нечие уау по социалките, но се задържа само ако вътре ти е уютно и близко, ако можеш истински да се свържеш. 

Наскоро в една група дискутирахме дали изкуството има конкретен адресат – дали се създава, за да се хареса на някого, или е просто е порив, който  трябва да бъде изразен. При теб как е, на/за кого пишеш? Има ли в поезията суета? Защо все така я хокаме тая суета, не е ли съвсем човешко желанието да сме приети, одобрени, харесани?

Как да няма суета! Разбира се, във всеки творец има нарцисизъм, всяко изкуство е по някакъв начин сублимация. Намирам, че е излишно да отричаме, че всеки, който създава, го прави първо от могъща вътрешна потребност да се изразява, да остави следа, и после – за да я сподели с хората. Поезията не е изключение.

Много често мисля по този въпрос, неведнъж съм променяла мнението си. Когато започнах преди години, мислех, че пиша за и на съпруга си. Той обаче не е от хората, които се вълнуват от такъв тип писане, а още по-малко от онлайн персоната ми. С годините се уморих от желанието си да му привличам вниманието, защото имам най-ценното – неговото присъствие, благородство и щедрост в живия живот.

Със собственото си порастване започнах да се вълнувам много повече какво аз самата имам да си кажа. Как ми се отразява общуването с другите, защо ми се отразява по определен начин.

Блогът се превърна в пътя, по който се движи енергията ми и затова толкова държа на него (първо написах себе си). Той е регистрирал всичките размествания и дерайлирания, всяка искра, всяко огорчение, всяка любов.

Но на въпроса за суетата – моята Фейсбук страница е много точен пример колко суетна съм и как това е варирало във времето. Зимата я затворих за няколко месеца, но откакто я върнах отново, загубих много от посетителите ѝ. Фейсбук алгоритмите вече не смятат, че имам нещо значимо за споделяне и са я позатрили от потоците на хората. Затова пък всеки ден по няколко пъти получавам окуражителни напомняния как трябва да я промотирам, за да вдигна reach-a. Тази идея ми е забавна и безкрайно далечна. Не виждам защо трябва да промотирам каквото и да било, защото неорганичните сърца не значат нищичко за мен. Щастлива съм, че тези, които четат блога ми, го четат от години и го правят и без наличието на Фейсбук страница.

С всичко това искам да кажа, че за мен лично суетата почва и свършва с порива да пиша и с радостта, че имам читатели. Харесвам творци и, прощавай за странния израз, създатели на съдържание, които знаят какво ги води, какви са поривите и подбудите им, и които нямат необходимост непременно да рекламират или, обратното, да се извиняват за труда си. Не бих казала, че аз съм такава, но уважавам хора, които имат тази яснота.

Ако нямаше читатели, щеше ли да пишеш? Какво очакваш от тях? Лирическата героиня и ти самата едно и също ли сте?

Щях да пиша, със сигурност. От 9-годишна си водя дневници и записки и макар блогът да е основният начин да общувам със себе си и с хората, извън него също пиша. 

По-сложен е въпросът защо е толкова важно да имам читатели (за мен очевидно е), защо не мога просто да попълвам тефтери и това да ми е достатъчно. Сложен въпрос, защото е трудно да не се самозалъгвам и да не живея със заблудата, че пиша с идеална цел. Разсъждавам много за това, най-вече защото ми е пределно ясно, че ако се вълнувах единствено от писането per se, публиката изобщо нямаше да ме интересува, нито щях да флиртувам с мисълта някой ден да имам книга.

Предполагам, че гледам на писането не само като на средство за себеизява и източник на така скъпоценното чуждо внимание, но и на начин на общуване. С реакциите си читателите ми ме карат да се замислям за неща, до които няма как да стигна сама. Затова ми е толкова удобен блогът като платформа – има елемент на интерактивност, която би била по-трудна с книжно издание.

Разбира се, валидни са всички гледни точки – как реакциите на околните вдигат или сриват самочувствието ти, как понякога ти е нужно да поговориш с някого и затова го пишеш, как се ласкаеш от хубави отзиви или се боиш от критика, има егоизъм, има себелюбие, има съмнение… Всичко от това може да е истина в определен момент, но най-хубаво е когато някой те спре и ти каже например „толкова се припознах в онзи ти текст“. Значи си дал нещичко на някого. Много е хубаво. 

По въпроса дали аз съм лирическата героиня в текстовете си, мисля, че съм прозрачна. Всичко е лично. Но всичко лично е и общочовешко, не съм открила топлата вода. 

Как ти се отрази изолацията? Въобще, какво мислиш за този период, станахме ли по-добри и готини или сме си пак същите? Какъв беше урокът лично за теб от цялата ситуация? 

Бих казала, че съм добре благодарение на семейството си и на факта, че имах с кого да говоря за преживяванията си – с приятели, съпруга и терапевта си. Зная, че абсолютно всички пострадахме (и страдаме) от ефекта на вируса. Обективните факти са, че никой не разбира какво точно се случва и никой не знае какво точно да прави. Всеки се бори.

За мен беше интересно да видя колко малко действително ми трябва в битов план, как мога с лекота и безяростно да отложа мечтите и плановете и как близостта на децата и мъжа ми е напълно достатъчна. От късметлиите, които не загубиха работата си съм. Приех изолацията като време за смирение и притихване, имала съм нужда от това, мисля, че обстоятелствата ме оставиха с есенциалното. Не минах без отрицание и гняв, разбира се, имах моменти, в които бях много уплашена, предполагам като всички.

Но най-накрая бях принудена да се откажа от късогледството си и да прогледна малко по-далеч от щастливия си балон, може би това е най-важната трансформация, която наблюдавам.  Има толкова смазващо страдание в световен мащаб, че ми изглежда цинично да говоря за себе си. Боли ме за всеки, наистина. Мъчно ми е и съм гневна, защото съм безсилна да помогна дори на приятели. Един го е страх от болестта, друг го е страх за близките му, трети – от самотата, четвърти – от финансовата нестабилност. Живеем страховете си ежеминутно и нямаме миг покой. 

Хора като мен, обаче, които се справят сравнително прилично и не са преживели големи нещастия, имат възможност да поживеят с фрустрациите и да преоценят желанията и приоритетите си. Можем да видим колко малко знаем и да се научим да благодарим от все сърце.