Гастрол: Тея/Heartbeats

Притеснява ли те критиката – да бъдеш критична и да са критични към теб? Лицемерието и премълчаването на истината подкрепа ли са? 

Притеснява ме повече да бъда критична, защото не обичам да съм „лошата“. Но това е по-скоро в личния живот, а предполагам, че ме питаш за публично изразяване на мнение, обмен на гледни точки, приемане на градивни съвети, с които да подобриш нещо. 

Първо, мисля, че нямаме право да проектираме собствените си представи върху другите, нито да ги съветваме (освен ако не е поискан съвет). За близките си можем да сме опора, подкрепа, безусловна обич, но трябва изключително внимателно да подхождаме към поднасянето на „истината“. Тя е субективна.

Но нека се върнем към критиката. Интересно, в българския език конотациите са по-скоро отрицателни, докато всъщност критиката по същество е единствено градивна. Тя е дискусия, в която се изчистват засечки, споделят се мнения, минава се на следващо ниво, никой не е само прав или само крив.

Критиката е взаимодействие между гъвкави характери, в което всяка страна научава по нещо за себе си (затова е конструктивно занимание).

Всичко, което обижда и очерня, просто не е критика. 

Аз минавам за тих човек, почти никога не скачам в спор, давам мнението си само когато е пожелано. Мисля, че с времето се научих по-хладнокръвно да приемам критика, може би защото взе да ми се случва по-често да я получавам.

Преди време реших да изпратя свои преводи на една от любимите си български преводачки. Исках да разбера как се справям, минавам ли отвъд художествена самодейност. Тя ми върна любезен отговор, в който ми казваше, че имам грешки, че имам неразкрити тайни в езика. Ако това ми се беше случило преди 2-3 години, щях да се чувствам ужасно наранена дни наред, но сега преглътнах моментното разочарование и разбрах, че просто трябва да се старая и да уча повече. Изводът ми от случката е, че много зависи кой какво ти казва, как ти го казва, за да можеш наистина да приложиш поуката в биографията си. Никой няма да ме убие, защото съм сгрешила, отговорът, че имам по какво да работя значи точно това – имам по какво да работя. 

Ние като индивиди и като части от общество имаме нужда от критика, защото така създаваме критичност, а това е абсолютно есенциално качество в наши дни. И както пише Нева Мичева в едно от писмата си в рубриката „Говори с Нева“ – “ Безкритичността не е любезност, сговорчивостта с кривото не е финес.“ 

Допада ли ти това, което се случва с поезията? Не следя процесите внимателно, но ми се струва, че се чете повече, купува се и издава по-активно.

Права си, чете се много повече, защото поезията взе да излиза от класическата традиция и да става по-достъпна. Мисля си дори, че се и купува повече, което е направо революционно, защото знаем колко предразсъдъци има към жанра. 

Мисля, че с бума на социалните мрежи автори като Roopy Kaur и Nayyirah Waheed се обособи и нов поджанр – инстапоезията. На мен не ми е любима, но разбирам защо се случва и защо първата от гореизброените продаде над 2 милиона екземпляра от първата си стихосбирка milk and honey. 2 милиона! Тук 500 бройки са сензация.

Радвам се много, че все повече хора се интересуват от поезия и я четат. Но с това се появи един устойчив слой потребители (не бих ги нарекла читатели), които я консумират, за да са част от вълната, а не защото това значи нещо особено за тях. Разбира се, появяват се и автори, които си служат предимно с клишето и повтарянето на изпитаната тактика, за да очароват.

Притеснително е колко се занижават критериите и как лесно ръкопляскаме на какво да е. 

Ако има нещо хубаво в разцвета на поезията в момента, това е, че ще вероятно ще еволюира и колективният вкус. Дано!

За мен поетът, а и всеки писател и артист, е на първо място читател. Колкото повече четеш, толкова повече узнаваш и толкова повече искаш да знаеш. Става дума за развиването на чувствителността, която е основният инструмент на поета.

Има ли златна среда между елитарното и ширпотребата или просто човек избира едното или другото? Доверяваш ли се на актуалното и популярното в момента?

Ще започнат отзад-напред. Не мога да смогна с всичко, което е актуално и популярно в момента. От скромния ми опит в книжния бранш съм разбрала, че има групи хора (и Фейсбук групи), които се занимават с това да създават hype около някоя книга и да си отглеждат вярно читателско общество. Създават се „лагери“ от писатели, издатели, книгомани, пишман критици и разбирачи и невинни читатели, които просто си търсят следващото четиво. Излишно е да казвам, че никога през живота си не съм участвала в подобни клики и близостта ми с литературата е органична и непревзета. Използвам Goodreads, защото има няколко души, чийто вкус намирам за особено интересен и от тях понякога черпя идеи, но не мога и не искам да чета всяка излюпила се на пазара книга. Имам познати, които успяват, знам и за такива, които буквално се надпреварват да се запасят с всичко, което излиза от по-добрите ни издателства, придружено от задължителната снимка. Броят се прочетени страници, снимат се кули от книги, изобщо – хищно се чете… Ей това ме разсмива много – показването, но в същото време без никакъв опит за коментар, за обмен на реакция, настроения. 

Вероятно вече си ме усетила, аз страня много от категоризацията. Дали някой избира елитарното или ширпотребата няма значение нито за света, нито за мен, нито за когото и да било, защото мотивацията зад тези избори може да е най-разнообразна. Вярвам, че всеки трябва да си чете каквото му допада и не бива да се размахва пръст на никого. Другото, в което съм убедена, е че книгите трябва да те срещнат в правилния момент, а и да имаш в сметката си повече години, опит, познания. Аз не харесвам фентъзи примерно, но това не значи, че фентъзито не е литература. За мен може да има книги, които са безобразно написани, но всяка от тях намира своята публика.

Веднъж на една родителска среща учителката ми по литература, (здравейте, г-жо Шекерлийска!), ме похвалила на майка ми. А мама се учудила, защото като момиче ме виждаше да чета само любовни романи. Прочела съм стотици в тийнейджърска възраст! И учителката ѝ казала: „Тя е като Дон Кихот, няма значение какво е чела, важното е, че не спира да чете.“ Та не съм извънредно горда от основите си, моите „рицарски романи“ са ми напълнили главата с безумно много илюзии и романтизъм, не романтика, затова пък въображението и умът ми са кипели в този период. За щастие продължих да развивам четящото си сетиво, интересите ми също много се развиха, но не гледам твърде високомерно на изборите на хората. Важното е да се чете.