Защо ползваш услугите на терапевт, какво ти дават тези срещи?

Преди 4 години изпаднах в период, в който не се чувствах на мястото си нито в личен, нито в професионален план. Не бих го нарекла депресия, но беше срив. Бях откровено отчаяна, не знаех как да се справя. Постоянно избухвах за какво ли не, не намирах радост в семейството, исках още и още, мрънках, обвинявах всекиго, бях толкова изгубена, че сега ми домъчнява, като се сетя. Очаквах, че другите ми дължат разбиране, докато през цялото време е трябвало да осъзная, че съм абдикирала от отговорност първо към себе си, после към най-свидното ми.

Тогава започнах терапия и смея да твърдя, че това е най-доброто решение, което съм вземала някога. Колкото и ужасяващ да е процесът понякога, аз все пак получавам „механизмите за справяне“. Получавам език, с който да обговоря раната си. Уча се на свързване.

Какво мислиш за ролята на жертва – вечно да обвиняваш всичко и всички, познаваме такива хора или самите ние сме били в подобна ситуация. Минала си през това, преодоляла си го, повечето дори не осъзнават, че са в тази позиция. Кое те сепва и те кара да се заемеш със себе си?

Ролята на жертва е самосаботажът, който ти вързва ръцете и ти дава измамно усещане за ексклузивност. Далеч не мисля, че съм приключила с това, но вече имам много по-добър радар да се улавям, когато тръгвам натам. Разбира се, терапевтът ми е до мен и не ми позволява да стоя дълго със затворени очи.

Режимът на жертвата се включва, когато не можем да се справим със ситуация, подобна на нещо в миналото ни, ситуация, в която сме били без глас, без сила да противодействаме. Със сигурност всеки от нас има такива моменти, малко или повече травмиращи. Ключовото е да осъзнаеш, че реалността на настоящето няма общо с миналото, тя е нова, различна, и имаме огромния шанс да реагираме в своя полза. Това прави терапията за мен с особена сила – тя ми дава чувството, че мога да възстановя контрола върху случващото се и да живея пълноценно в настоящето. Някои от най-разтърсващите моменти досега са били свързани с разбирането, че губя времето си в жалване и обвинения към хора и случки в миналото, вместо да се помъча да трансформирам опита си в нещо полезно. Именно в опит всъщност, а не в кошмарно повтаряща се реалност. 

Сега ме връщаш в доста ситуации, в които откровено съм се държала като жертва. „Всички са настроени срещу мен. Никой не ме разбира. Ще ме изоставят/ забравят/ осъждат.“ Материализират се най-големите ти страхове, чувстваш, че сякаш нищо не зависи от теб. Но от дистанцията на времето виждам колко гладна за внимание съм била и как съм очаквала не аз, а някой друг, да ме нахрани.

По-лесно е да стоиш и да чакаш да ти се даде, отколкото да заявиш свободата си, много по-лесно е. Човек така неусетно се интегрира в тази роля, че забравя да се слуша, забравя или, по-страшното, осъзнава, че не знае кой е.

При мен децата ми бяха също много голяма мотивация да продължа дренажа на раната, защото не можех да понеса, че ще бъда майката, жената, която вечно се оплаква. Грижата за тях минава през грижата за мен самата.

Ако трябва да обединим всичко дотук – блоговете, споделянето, книгите, поезията, социалните мрежи, писането, изкуството, комуникацията – кои са нишките, които свързват всички ни?

Щеше да е много хубаво да завърша с нещо мъдро и нечувано, но в най-значимите житейски реалии боравим с клишета. Нишките са в историите, които носим и които много приличат на историите на други хора. Всичко, което изброяваш ни свързва, слава Богу. Аз се чувствам най-добре общувайки писмено, ти разказваш обаятелно и докосващо, трети свири, четвърти пее, рисува… Замислям се за думата feed, която използваме в социалните мрежи, за нашия поток. Чувстваме се най-пълноводни, когато живеем в потока си с всичките непрестанни вълнения от избори, метаморфози, пропадания и пр. Нищо не е статично, променяме се и ние, и преживяванията ни, и отношението към преживяванията ни. Пожелавам на всички ни да се наслаждаваме по-пълноценно на потока!

 

*Фотографии: Alex Orange Photography личен архив

*Интервюто е част от поредица разговори със създатели и автори на лични онлайн проекти, които се отличават в блогосферата и които следя с удоволствие. Мисля, че е крайно време за дискусия по редица теми – за качественото съдържание, критичното мислене, критериите, отговорността, онлайн посланията, личния почерк, автентичното присъствие и идентичността.

1 Коментар

Trackbacks & Pingbacks

  1. […] са адски тъпи и нелепи, но животът е този. Вчера покрай интервюто на Тея се замислих защо пиша в блог. Защо не в дневник. […]

Остави коментар

Споделете мнението си!
Влезте в профила си, за да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *