До какви хранителни смущения води тази родителска свръхпротекция или пък нейната противоположност – неглижирането. Какво най-често заместват децата с храната? 

Свръхпротекцията приспива любопитството и инициативността на децата, прави ги пасивни, приемащи и съгласяващи се с това, което им се предложи. Те се отказват да правят избори и се научават да следват тези, на майката, както по отношение на интереси и занимания, така и към храната. Свръхпротективността поставя детето в клетката на мамините желания и стремежи. Когато порасне, стане тийнейджър и младеж, такова дете или продължава безропотно да се съобразява с тази грижа, която се стреми да го обгърне като одеяло и да го предпази, но и изолира от света, или започва да се ѝ се противопоставя, но по един неопитен, незрял начин, като прави напук – ако майката следва здравословен модел на хранене, то тайничко се тъпче с джънк фууд, шоколад.

Защото от момента, в който пуснеш ръката на детето си, т.е. то се е научило да ходи стабилно само (което се случва около 1,5 – 2 години), ти като родител вече нямаш пълния контрол над неговите действия и над храненето му.

Когато майката, говорим основно за майката, защото обичайно тя се грижи за детето през първите и най-важни години от живота му и е основен фактор във формирането на всички навици и предпочитания, та, когато майката неглижира храненето на детето, това за него се превръща в знак, че неговите нужди не са от значение, което в по-късна възраст е основата на усещането за малоценност и ниското самочувствие. Споменах вече, че за бебето храната и отношението на майката са слети в едно – ако тя дава храна е добра майка, ако отказва е лоша.

Психоаналитикът Мелани Клайн изследва и описва много детайлно това какво се случва във въображението на кърмачето – то влиза в отношение с майчината гърда и се разполага спрямо нея, проектирайки собствените си импулси. Казано по-ясно, за да се справи със силните си вътрешни импулси, които понякога са твърде силни,  детето ги пренася/проектира върху майката, определяйки я като добър и лош обект, съответно носеща удоволствие (храна) или фрустрация (отказваща или отлагаща храненето). Около шестия месец от своето развитие, бебето разбира, че добрата и лошата майка са една цялост, един обект, който е способен ту да носи наслада, то да ни фрустрира и затова може едновременно да бъде обичана и мразена. Преживяването „МРАЗИЧАМ“ (едновременно мразя и обичам) е източник на чувство за вина у детето и точно това чувство е използвано от много родители за манипулация и въздействие. Чрез чувството ни за вина могат да ни накарат да направим всичко – „хайде, още едно залъче за мама, за баба, за дядо“. Хранили ли сте така децата си? Както е посланието – изяж още една хапка, защото обичаш най-близки хора и искаш те да те обичат?! Съвършената манипулация!

Ако детето се откаже от собствените си желания, за да угоди на възрастните, те ще го обичат и няма да го изоставят. Във всяко малко дете живее страха да не бъде изоставено, тъй като е твърде зависимо от възрастните, и това послание оживява точно този страх.

Храната запълва липси, празнота.  Френският психоаналитик Лакан казва, че животът сам по себе си няма смисъл и ние самите запълваме тази празнота с различни смисли. Та, храната за някои хора се превръща в смисъл, в източник на удоволствие. Когато съм тъжен, самотен, отхвърлен, храната може да заглуши кънтежа на тази емоция в душата ми. Ако едно дете се чувства тъжно, тревожно, преминава през труден период в живота си, то може да потърси храната като спасение, като малко радост в живота ми.

Моят син, например, напълня в периода на развода ни с баща му, защото буквално затъпкваше емоциите си с храна, за да не ни натоварва допълнително с тревогите си. За едно самотно дете, неприемано от връстниците си, храната може да се превърне във верен приятел.  Тя е винаги около нас, най-много на една ръка разстояние. Огледайте се по улиците почти на всяка крачка има закусвални, пицарии, ресторанти. Тези заведения се превръщат в заместител на добрата майчина гърда – хранят ни непрестанно,  24/7 и ние непрестанно живеем в удоволствие, а непрестанното удоволствие е равносилно на смърт, защото изчезват всичките ни желания. А срещаме ли толкова често така наречената  „храна за душата“ – книгата, например?

Повечето родители всъщност приемаме, че задълженията и отговорностите ни са да осигурим прехраната и безопасността на детето, че с това се изчерпва нашата роля и сме си свършили работата. Как да разпознаваме знаците, че нещо не е наред, че то изпитва тревога, несигурност и неразбиране? Ти как улови тези знаци?

Децата, за разлика от възрастните, поради все още небогатия си житейски опит и развити психични процеси се затрудняват да вербализират емоциите си, трудно ги описват с думи и ги символизират.

Символизацията е важен процес, който ни помага да разбираме и контролираме преживяванията си – описвайки ги чрез езика, асоциирайки ги метафори, художествени или анимационни герои, иронизирайки ги чрез хумора и случки превръщаме иначе бушуващите в нас стихии гняв, тревога, любов, радост, тъга, в обозрими, овладяеми и не толкова плашещи емоции.

Неслучайно имаме поговорка „тихите води са най-дълбоки“.  Когато децата са тихи, мълчаливи, затворени, то те преживяват неща, за които им е трудно да говорят. Оттеглят се от света навътре в себе си. Ако детето е общително, палаво, игриво и изведнъж стане тихо и мълчаливо, родителите веднага ще забележат разликата. Но, ако детето ни е по-вглъбено в себе си, премислящо, интересуващо се повече от случващото се вътре в него, отколкото от света навън, т.е. е интровертирано, трудно ще открием разликата.  Оттеглянето и затварянето в себе си е опит детето да се справи с бушуващите в него силни и саморазрушителни емоции като тревога, страх, вина. То се опитва да ги потисне, да се защити от тяхната разрушителна сила и ги заглуши.

Всеки от нас дълбоко в себе си иска да се преживява като добър човек,  успешен в собствените си представи. Това е изконна наша потребност, даваща ни възможност да развием положителен образ за себе си, върху който да градим самочувствие.

Но, ситуациите в живота ни не винаги приключват с успех за нас. Понякога се справяме с тях частично или, пък, се проваляме. И тогава, за да не изгубим собствения си добър Аз-образ за себе си, започваме да игнорираме своите провали, грешки, пропуски, опитвайки се да защитим своето психично от раните на провала. Тази защита, от една страна,  ни помага да съхраним самооценката си и да продължим напред, но от друга – не ни позволява да се вгледаме и анализираме провала си и да го интегрираме в себе си като полезен опит. Ето как нашата съзнателна  личност престава да бъде цялостна, в нея се появяват „тъмни петна“ – онова, което нашето съзнавано Аз отказва да забележи и изтласква в несъзнаваното.

Тревогата е сигнал, че нещата, които крием от себе си, започват да пропукват защитите ни, да проникват в съзнанието и да ни вълнуват. Тя е интензивно преживяване, в което имаме усещането, че „не можем да си намерим място“, изпитваме нервност, притеснение, необясним страх,  а тялото ни реагира с физически дискомфорт, задух и стягане в гърдите, изпотяване на ръцете и учестен пулс и т.н. Движението и повишената активност спомагат за освобождаване на това значително вътрешно напрежение. Ето защо някои деца могат да станат прекомерно активни, динамични, нетърпеливи, дори трескави, агресивни. Те не успяват да се съсредоточат върху една дейност и са склонни са привличат вниманието на възрастните предимно с пакости, противопоставяне или регрес към по-ранни, „бебешки“ поведения.

Сензитивните родители, които са в добър контакт със своите деца, ще забележат промените в поведението и храненето им. Това е показателното – промяна, дали към оттегляне от света и затваряне или към прекомерна активност, дали нещо друго, промяната е знак, че нещо се случва с детето и е важно родителят да бъде бдителен и да прояви интерес.

Ако родителите са прекалено заети със себе си и собствените си емоции и решения, могат да пропуснат  какво се случва с детето им. Така се случи с мен – потънала в емоции около развода си, наранена, объркана, уплашена, оставих детето ми да се оттегли във виртуалния свят на интернета и там да се самолекува. В трудни и емоционално изчерпващи моменти, какъвто е един развод, родителите не съумяват да се справят едновременно и със собствените си преживявания, и с тези на детето си, затова е важно да потърсят помощ. Може би ще си кажете, както и една моя приятелка реагира, уж си психолог, пък ходиш на терапия?!

Не можеш да бъдеш психолог на себе си, както не е по силите и на хирурга сам да се оперира, или на зъболекаря да си извади зъб.

В момента на раздялата аз съм в ролите си на разделяща се жена и несигурна майка, опитваща се да намали щетите и травмите от случващото се, както в себе си, така и в детето си. Аз съм кълбо от тревоги и страхове за това, което предстои и доколко ще съм способна да се справя с бъдещето. Когато емоциите в нас вземат връх, не е възможно да се анализира и оценява случващото се. Затова е нужен човек, който не е емоционално обвързан със ситуацията и участниците в нея, който може да я погледне непредубедено и да подпомогне процеса на нейното разбиране и осъзнаване, терапевт.

Вие как преодоляхте тази буря?

Разводът ми се случи точно когато синът ми влизаше в пубертета. Това също е символично – порастването на детето и превръщането му във възрастен е криза. Тийнейджърът преживява физиологичното промени, свързани с половото съзряване и стихийно  хормонално развитие, но и сериозна личностна криза.

Немският психоаналитик  Ерик Ериксон счита, че човек в своя живот преминава през 8 етапа, като успехът на всеки етап зависи от това, как сме се справили с предходния.

Всеки житейски етап от нашето развитие поставя пред нас определена дихотомна задача, успешното разрешаване на която ни носи позитивни личностни качества и развива нашия капацитет, а неуспешното – ни прави неадаптивни и ни носи психосоциални проблеми.

Та, задачата на юношеството, според Ериксън, е „идентичност срещу объркване/дифузия“. Тоест, през пубертета основната задача на тийнеджъра е да си отговори на въпроса „Кой съм аз?“, да открие себе си, да стане самостоятелен и да намери своя път в живота. Търсенето на идентичност е процес, свързан с експериментиране,  с изпробване на граници,  с рискуване и противопоставяне на авторитети. Това е период изпитание както за децата, така и за техните родители.

Опитите да преодолеем емоционалните бури и хранителните проблеми се оказаха с променлив ефект – тийнеджърът приемаше родителската грижа като опит да се намесваме в изборите и решенията му и отказваше да следва препоръки. Използвахме програми от диетолог, от персонален треньор, консултиране с психолог, но най-вече разговори. Опитвах се да давам възможност на сина ми да говори за преживяванията си, въпреки че не обича да споделя, да отделям време всеки ден, в което да говорим за това, което е важно за него, за приятелите, за интересите и проблемите, да го слушам. Много трудно е да се намери баланса, тъй като е важно в този период родителят хем да бъде в роля близка до приятелската, хем да стои в ролята на родителски авторитет, който налага граници и правила. Това е от значение и за самия тийнейджър, за неговото самоутвърждаване. Но е от изключително значение родителите да не се отказват, колкото и трудно да е. Скоро попаднах на снимка от неговия 20-ти рожден ден, над която съм написала „Само да ви кажа, рано или късно пубертетът свършва!“

Преминахме през една буря, но скоро ни връхлетя нова, отново свързана с храненето – по време на пандемия и онлайн следване, синът ми разви автоимунно заболяване „улцерозен колит“, в което е жизнено важно как се храни. Разбира се, преминахме през всички етапи на приемане на това страдание – първо отричане, след това тъгуване, разделяне с представата за най-съвършения живот без страдания, който няма да има, и приемане на състоянието му, което е свързано с определен начин на хранене и живот.

Никога не знаеш какво ще ти поднесе животът, но е важно да не го отхвърляш и да се съпротивляваш.

Както казвам понякога в обученията за социални компетенции, които водя, „50% от решаването на един проблем е да признаеш, че имаш проблем“.  Едва след това признание започваш за се справяш и да търсиш възможности за решение. Важно е да разбереш какво послание носи този проблем за теб – защо точно сега се появява и точно при теб. Осмислянето вече е справяне.

Защо според теб толкова родители се отдалечаваме, нерядко късаме връзката с децата си в тази възраст? Какви грешки допускаме и как можем да ги избегнем?

Пубертетът е една от най-сериозните кризи в живота на семейството. Превръщането на детето в млад човек е драматично преживяване за всички. Защо ли? Защото юношата е в състояние в рамките на няколко минути да премине през всички нюанси на емоционалния спектър от гняв и отхвърляне до обич и прегръдка. Той може да ти се разсърди, че си влизал в стаята му и след това внезапно да те прегърне, може да обяви на всеослушание, че родителите му са лузъри и нищо не разбират, а след това кротко да попита „какъв е смисълът да се живее?“ или пък „мамо, какво те е накарало да се влюбиш в татко?“.

Това е период на бурно физическо, психично и социално развитие, на полово съзряване, пред който детето се учи как да бъде възрастен, зрял мъж или жена. Тийнейджърът се чувства твърде некомфортно в своето променящо се тяло, с мутиралия глас и променящи се форми, усеща се тромав, объркан, опитва се да открие своята идентичност. За него става все по-важно какво място ще заеме сред връстниците си, сравнява се, конкурира се да впечатли другия пол и се опитва да заеме значимо място в приятелската среда.

Ако юношата е завладян от усещането, че губи съревнованието с другите, не се чувства обичан и ценен, поради прекомерната си чувствителност, крехка идентичност, нестабилна самооценка и неопитност в справянето с критични забележки и мнения, може да развие и хранително разстройство.

Трябва да се отбележи, че юношеството е криза и за родителите. Тяхното мило и добро детенце внезапно е подменено, да, да, усещането е, че някой ти е сменил доброто дете с едно едро, несъразмерно, „мучащо“ същество, недоволстващо от всичко и всички. Те също като юношата се чувстват объркани и не знаят как да се държат в новата ситуация.

Юношеството е период, в който се променя балансът на отношенията в семейството. От родител-дете, от авторитет/власт-зависимост към възрастен-възрастен, към равнопоставеност по отношение на авторитет и власт.

Родителите трябва да признаят порастването на своето дете – да му гласуват доверие, да допуснат възможността да има мнение, позиция, различна от тяхната, да осъзнаят, че нямат контрол върху неговите решения и избори и да променят подхода си във взаимоотношенията с юношата.

Ако те самите успеят да си припомнят своя юношески период и собствените си преживявания тогава, то това ще ги улесни да „влязат в обувките“ на своя тийнейджър. Отношенията с юношата винаги са проблематични, но е важно родителите да не залитат в крайностите тотален контрол-пълна свобода. В стремежа си да предпазят своето чедо от опасностите, които съществуват в света на възрастните (алкохол, наркотици, неподходящи компании) някои родители налагат прекомерни забрани, които предизвикват или още по-бурна съпротива у тийнейджъра, или, ако детето не се чувства готово да се изправи срещу авторитета им, отказ от желанието да пораснеш.

Има родители, които искат да бъдат възприемани като модерни, либерални, да бъдат харесвани от своя юноша и да минават за „куул“ пред приятелите му, затова и предлагат прекомерна свобода. Такова поведение би могло да бъде възприето от тийнеджъра като незаинтересованост или като неодобряване на това, в което той постепенно се превръща. С юношата успешно може да се разговаря искрено и с аргументи, а не да се заповядва, да се правят конкретни договорки, в които и родители, и тийнеджър да поемат своята част от отговорностите – „добре, ще отидеш на купона, но ще изпратиш съобщение, че всичко е ок“ и т.н.

Много е важно в училищния период преди пубертета младежът или девойката да са се научили как да създават приятелства, да имат свой кръг от доверени връстници, защото именно приятелите по време на юношеството са значимата среда, с която  те ще преминат през този труден процес на съзряване.

Ако родителите са ограничавали контактите на своето дете, има голяма вероятност то да е твърде самотно в своя преход към зрелостта и да не се справи достатъчно успешно. Юношеството е периодът на първите истински любовни трепети, но и разочарования. Важно е родителите да подкрепят и насърчават своя юноша да преживее любовта, да го изслушват, ако споделя, но и да не настояват прекалено за подробности, да му оставят негово лично пространство. Да му показват и казват, че го обичат и го подкрепят, да изтърпят емоционалните му колебания, рисковете и грешките, непостоянството и неувереността, идеализма и хаоса. Да станеш възрастен е болезнено,  губиш безгрижието на детството и се срещаш с несгодите на зрелостта  –  да си самостоятелен означава да правиш избори и да поемаш отговорност, това би могло да бъде и твърде плашещо.

Колкото и да е трудно за родителите, тийнейджърите съзряват правейки своите си собствени грешки и трябва да бъдат оставени да ги направят. Защото не преминат ли през тях сега, ще ги носят със себе си в зрелостта.

Както казва психоаналитикът Франсоаз Долто, работила дълги години с деца и юноши – „Ключовата дума за юношите е напускам семейното гнездо““. Но е важно излитайки, юношите с подкрепата на своите родители да са готови, способни да се справят сами с живота.

Къде в цялата тази картина се намества храненето – като процес, ритуал и начин на комуникация? Каква е ролята на семейството, средата и социалните медии по отношение на външния вид, вкуса и самооценката?

Вниманието на юношата е погълнато от промените, които се случват с тялото му, и какво място ще му отредят те сред връстниците му. Дали младежът ще се източи, дали девойката ще се сдобие със съблазнителни форми, такива белези дават предимство, правят те популярен и подсилват самочувствието и самооценката ти. Юношите, оценявайки качествата на своите връстници, могат да бъдат много категорични и безмилостни. Момичета са по-настойчиви в усилията си да изглеждат перфектно, защото са по-сензитивни към впечатлението, което оставят у околните. В тази конкуренция по красота те са способни да проявят жестокост, садистичност дори, към своите съпернички или към онези, които считат за безпомощни.

Активното популяризиране в социалните и електронни медии на образи, които моделират представите ни за красиво и привлекателно, допълнително наелектризира борбата за съвършенство, превръщайки го във фикс идея за много момичета.

Именно такова посвещаване на идеята да изглежда перфектно, като от корицата на списание, може да тласне една девойка към спазване на диети, следене на теглото, фокусиране на вниманието върху храната и развитие на хранително разстройство.

Как функционира тази фиксация? Обичта ни към самите нас, която е в основата на нашата самооценка и самочувствие, е отражение на обичта, която получаваме от своите родители още от раждането си. Ако едно момиче не се чувства достатъчно обичано, ако не получава достатъчно одобрение в семейството, то развива усещане за малоценност и се вкопчва в идеята за съвършената фигура като единствена възможност да получи нужните му любов и харесване. Отношението към храната се превръща в основен смисъл на живота, в единствени начин, чрез който то счита, че може да бъде прието от околните.

Със сигурност  може да се каже, че развитието на хранително разстройство е сигнал за дисфункционалност в семейните отношения.

Например, в много случаи на девойки с анорексия се оказва, че те са отглеждани  в семейство с отсъстващ баща (физически или емоционално, т.е. дори да присъства у дома, той не се ангажира и не се намесва в отглеждането на детето) и, съответно,  свръхпротективна, грижовна, предпазваща, контролираща майка. Майка, която се стреми да изпълнява перфектно своята родителската роля, за която и най-малката грешка е равносилна на провал, за която редът и правилата в семейството тежат със силата на закон, нарушаването който е престъпление.

Такава среда е изключително рестриктивна и травмираща за едно търсещо идентичността си момиче. То е лишено от свобода на избор, от правото да бъде каквото иска, то трябва да бъде перфектно, в противен случай ще наруши семейните закони и ще разруши семейството си. Ето защо момичето избира да разруши себе си, спирайки да се храни, за да съхрани семейството си.

През последните години отново през рекламите, през медиите, в живота ни се появява  нова тенденция – здравословното хранене.  Естествено,  търговците се опитват да отворят нова пазарна ниша за своите продукти, но за някои хора здравословното хранене се превръща в обсесия, в натрапливост, която ги кара постоянно да следят състава на храните, да четат етикетите, да използват все по-натурални и естествени продукти  и т.н. Това е най-новото хранително разстройство, което има също толкова разрушителни последствия за психиката и живота, както анорексията и булимията.

Можем ли да предпазим себе си и децата си от подобни проблеми? Няма рецепта за това.

Важното е да сме любопитни към човека до себе си, към детето си, да се интересуваме от неговите преживявания,  от нещата които го вълнуват, да споделяме както своите успехи, така и своите грешки и провали.

Не сме съвършени, дори сме несиметрични, не можем да очакваме от другия или от детето си да бъде. Да споделяме и радостите и трудните преживянания. Не е лесно да понесеш поведението и реакциите на един тийнейджър, но е важно да го обичаш и да му го казваш, да го прегръщаш и подкрепяш, да бъдеш до него, дори и той да счита, че не му е нужно.

Как се възпитава любопитството?

С обич. Вече стана дума колко важна е за новороденото емоционалната връзката с майката, нейната обич. Когато майката, освен грижите по отглеждането, отделя време и специално внимание да общува със своето бебе – усмихва му се, говори му, пее, люлее го, радва се на времето им заедно, между тях се изгражда привързаност. Това е добра, топла емоционална връзка, която ще предизвика позитивни преживявания на радост и интерес у детето. Благодарение на това отношение то ще се чувства прието, специално и ще формира базисна нагласа към света като едно безопасно и добро място за живеене. Тази емоционална връзка е основата, върху която всеки човек изгражда своята реалност и отношение към живота. Ако бебето е изградило добра емоционална връзка с майка си, то ще се чувства уверено да изследва света, да любопитства и откривателства, ще може да създава успешни емоционални връзки, приятелства, партньорства.