Гастрол: Августина

Име: Августина 
Години: 38
Занимание: всичко, което обича да прави и е свързано с езици, пътешествия, изкуство
Хоби: ветроходство, пътешествия, изкуство, кулинария
Семейно положение: влюбена бяла жена
Откога я познавам: 1993 г.
Как се срещнахме: в Испанската гимназия, съученички сме от различни випуски
Защо я харесвам: изненадваща, смела, многопластова, директна; харесва себе си; не се стеснява; не ѝ пука какво ще кажат хората; женствеността ѝ бушува по много специфичен и атрактивен начин; обича думите и те я обичат; стихия; бохем
Общото: родени сме на една дата (17 август) в различни години; испански възпитаници
Фокус на разговора: вятър в платната
Темите: корени, свобода, промяна, другите, любов, женственост, сетивност, море, посоки, комфорт със себе си
Снимките: снимките тук са част от една смела фотосесия, която Августина искаше да подари на  любим човек. Въпреки че не снимам за клиенти, а и подобен тип будоарни кадри не бях правила никога, не можах да ѝ откажа и приех предизвикателство. Августина е свободна от комплекси и задръжки относно тялото, визията, женствеността и сексуалния си заряд жена, която  не се притеснява да изразява себе си, да бъде дръзка и смела във всичко, което прави.

Къде са корените ти? Колко често и в какви моменти се връщаш към тях?

Някога имах корени. Здраво впити в сухите баири на детството. Корените и стъблата на всички плодни дървета, по които съм се катерила. Корени, хрупкави като кюстендилски череши, пълни с лепкав тръпчив сок. С годините те изтъняха много и се превърнах в щастлив номад. Еднакво добре се чувствам в Прага и в Сапарева баня. Както се пее в любима песен: I’m a rolling stone. Wherever I lay my hat is home. Ноооо… мога да кажа със сигурност къде държа сърцето си на котва – в древен Одесос, между 3-та буна и Галата.

Защо, какво има там? Котвите не взимат ли от свободата и размаха?

 Там са любовта на живота ми, морето и екипажите, с които плавам. За мен това са компонентите sine qua non за онзи ежедневен щрак, когато внезапно ти става нежно под лъжичката и усещаш солта по устните. Иначе смятам, че свободата е присъщо състояние на човека. Ние сами си я ограничаваме. Сами си се обезличаваме или си я закичваме на ревера. Сега е модерно да казваш, че си свободен. Котвата е могъщ символ. Понякога е основа на дом, друг път ненужен товар, но необходимост. Котвата е също свобода. Избор. Капитанът решава, но морето и ветровете позволяват къде да останеш. Като се замислиш, така е и с житейските обстоятелства. Свобода, ама не съвсем. Като няма дъно… За мен свободата е да бъдеш себе си, без да трябва да преиграваш и да я размахваш като пръст. Тук и сега е всичко, което имаш.

Това прословуто “да бъдеш себе си” всъщност какво точно означава. Ти как си себе си? Кое те идентифицира и кога казваш “Не, това не е за мен…”?

Да правя нещата както ги разбирам и да не давам обяснения. Да бъда оставена на собствените си разбирания. Вече не търпя консултанти-всичколози, нито непоискани съвети. Към другите съм по Хипократовата клетва. Първо – не вреди. После, кот такоз, както казват варненските ми приятели. Слушам си интуицията за другото. Ако нещо не е за мен, вътрешният ми глас крещи: „Густе, не!“ Слушам си го този глас. Докато разумът ми е един дървен философ. Не съм аз, когато разсъждавам дълго. Не е моето да стоя на едно място. Не мога повече да пребивавам в офис. Хоризонтът трябва да се движи бързо като влаков прозорец, а пътят да се гъне като шарена черга. Една права линия признавам – тази на килватера – като легнеш на курса, да го гониш и стигаш.

Кога усещаш, че е време за промяна, за нов курс? Защо хората толкова се страхуват от това и предпочитат коловоза пред хоризонта?

Когато вятърът завърти или когато нещо ново ми привлече вниманието, винаги избирам предизвикателството. Да ми е трудно, да уча нови неща – това ме държи във форма. Любопитството ми е безгранично. Като 5-годишно момиченце съм. Не мирясвам, докато не получа отговор от живота. Не знам защо повечето хора държат на статуквото. Плашат ме човеците, които в този постоянно променящ се свят и при неизброимите възможности, които ни дава шантавото време, което ни се е паднало за живот, не искат да развият пълния си потенциал. Не ги оправдавам, въпреки че знам защо го правят – измамната зона на комфорт + ленив мозък = илюзорна сигурност. Основният ми страх е от това. Да не остарея дотолкова, че да спра да опитвам.

Колко са ти важни човеците? На чие мнение и одобрение държиш? Кой и какво ти е барометър, че се справяш добре; че си на прав път и на точното място?

Вече съм силен индивидуалист. Бях дълги години в окото на купонджийската буря. Нощният живот и арт средите ми бяха вкусни. Някак с времето и с ветроходството се  заобиколих с морски хора. Бохемският живот под ветрила и партитата в кокпита – това е качественото време за мен. Екипажите, с които плавам и мечтая, се превърнаха в новите близки приятели.

А барометър от една година ми е мъжът, когото обичам. Той ми е и компас, и коректор, и единственият, който с един поглед променя властния ми дълбок алт в кротко мъркане. С много любов и търпение успява да ми покаже света от друг ъгъл. Допитвам се често до него. Той ми е сродната душа. И приятелка една си имам. Мъдра и красива. Тя ми отваря очите, когато залитам в адреналинна несъстоятелност.

Очакваш ли от любимия човек да те напътства, критикува и коригира, или просто да те приема такава, каквато си? Трябва ли единият във връзката да доминира?

При нас няма правила. Нещата се случват естествено. От първия ни ден танцуваме. Всякакви стилове и коктейли забъркваме. И двамата решихме да сме без маски и откровени. Допитваме се един до друг, ако така го почувстваме. Диалог е. И двамата уважаваме личното пространство на другия. При нас има любов. А когато я има, ролите се сменят. Тя е диктаторът. И суверенът. Ние живеем стихийно. Има страст. Романтика. Нежност. Приятелство. Пиратлък. Напълно луда история. Добре че се случи.

В какво влагаш страст? Не е ли изтощително човек да прави всичко с толкова много енергия?

Правя всичко със страст. Или просто не го правя. Въображението ми е мощно. Свръхенергична съм. Колкото повече енергия давам, толкова повече имам. Перпетуум мобиле. Имам си зарядно, което се захранва с вятър, солена вода, крен и шоколад. Когато се почувствам изтощена, пътувам или бягам при морето. Спя. Мечтая. Правя любов. И се раждам отново.

Кои са любимите ти персонажи, които олицетворяват страстта? Непременно унищожителна ли е тя, когато е в големи дози?

Флорентино Ариса ми е на първо място. Флорентино – чакащият по свои правила. Дочакалият. Вечният карибски любовник. И после задължително и като алманах на страстта всички до един полковници, диктатори, фигури на властта на Маркес. Те водят войните си с неподозирана страст на ръба на омразата и огромна липса на стратегия.

Кармен със сигурност – тази на Калас – даже лятото в Севиля си я представях точно нея там – как броди гласът й, мощно рисува непокорни птици в жаркото андалусийско небе. И към Итака беше такова.

Дейв Геън и Аксел Роуз. Керуак. Де Ниро и Пачино в „Жега“.

Моите хора все са на ръба на свръхдозата от страст. Те са стихийни и мощни. Страстта не може да има други носители.

Какво място заемат Испания и Латинска Америка в живота ти?

Избрах си испанския език и съдбата още на 13. Беше детска прищявка. Заявих отговорно, че отивам в Испанската, независимо от това, че балът ми стигаше и за всички останали места. В 8-ми клас прочетох Сто години самота и сама се обрекох на въображаеми пътешествия из онзи континент. Стои на важно място в списъка с мечтите. Искам всичко да му изживея. Джунглата. Островите. Патагония. Карнавалите.

После избрах испанската филология, като заместител на актьорството. Напуснах университета. Кандидатствах втори път филология и ми се получи. Живеех в библиотеките сред испански барокови фантазии, латиноамерикански модернизъм. Оттогава ми остана вкусът към литературата – магически реализъм и метафориката на Лорка и поколението от 27-ма. Даже речникът ми е такъв – умерени дози сарказъм, многопластовост, игра на думи. Даже и стилът ми на обличане го диктува езикът. Осиновената култура. Когато станах филолог, се донамерих. Пиша понякога за себе си. Аз съм си полуиспанка. 25 години сънувам и мечтая на този език. Даже когато се наложи, псувам предимно на него. Когато преподавах в университетите, това им казвах на моите студенти. Испанският е любов. Не ти ли е тръпка, смени го с нещо твое си. Ако не ти идва да пееш и да псуваш на този език, да се обясниш в любов и да вдигнеш шумен скандал, никога няма да звучи добре.

 Откъде се появи ветроходството? Обикновено за тези неща има някой, който минава и запалва искрата.

Винаги ме е привличало морето. Но му имах страх. А и нали знаеш, има неща, които искаш да ти се случат, но въртопът на ежедневието те вкарва в чужди сметки и планове. На един от острите житейски завои се загубих. Звучи като историите, които пълнят женските списания. Една жена на 33 – останала сама, с кариера, която не е нейната, и перспективи, които я водят до паник атаки често. Но беше така!

На първото ми плаване около Тасос, яхтата Химера оживя, накрени се, полетя, а аз усетих тръпката от адреналина, вятъра, слънцето, солта и онзи прост кеф на Зорбас – тогава скъсах връвта. Нямаше как да не ти кажа за стария Алексис. Дораснах по лодките за неговата философия. Оттогава колекционирам морски изгреви, звезди, удавени в ром и се грижа повече за мазолите, отколкото за маникюра си. После в кокпита имах голямата чест да бъда обучена от най-големите български ветроходци. Да плавам с тях и да имам досег до вселените, които са. Първият ми треньор Явор Колев ми даде азбуката и философията, а Михаил Копанов ме качи на следващото ниво.

Сега чета много, уча се, пробвам нещата на борда. Екипажите ми са моите практически учители. Сред тях има и много опитни момичета, които са мое вдъхновение. Следва капитанското – вече му е време. И да стана самостоятелна в този спорт. Една от големите ми мечти е да имам своя собствена малка яхта. Да е винтидж, с червени ветрила и уютна като дом. Ех, размечтах се…

Къде искаш да стигнеш с тази твоя яхта?

 Искам да обиколя света. Но не тип околосветско. А на етапи. По морета. Още съм в Средиземно. Вече почти преплавах гръцките острови в Егейско и Йонийско. Остават ми Додеканезите и Крит. Мисля скоро да е. Карибите. Френска Полинезия. Австралия и Нова Зеландия. Азия. Днес ме караш да мечтая в дъжда. Да живея на яхтичката си. И това ще стане някой ден. Моите мечти са все големи. Ветроходни. Една от най-големите ми беше да отида на старта на Volvo Ocean Race. Изпълва ме с тръпка да наблюдавам тази регата. Да изживявам екстремното. Любимият ми подари това усещане. Отидохме в Аликанте и аз пробвах всички симулатори, интерактивния музей, лодките. Гледахме старта от плажа. Несравнима емоция. Три от най-щастливите дни в живота ми. 

Морето и любовта – по какво си приличат и различават? Кое какво ти дава и взима?

Любовта ми е безбрежна като океан, а морето е любов към първичното в мен. Докато любовта ме доближава до безсмъртието, слива ме с безкрая, морето ми поставя границите на малка човешка прашинка. Докато плавам усещам това. Колко сме мимолетни. Човешки атоми, а яздим стихиите, играем си с тях. Не знам… Адреналинът е мощна дрога. Любовта към друго човешко същество е най-силният опиат. Сливането с морето и вятъра и любимия за мен са движещите сили. И кариера, и материална сигурност, са нищо пред божиите ръце. Помниш ли този филм? За едни сърфисти. Това е следващата ми ветроходна цел. Забавих се с нея. Втора година не мога да стигна. Животът винаги е прав. Дано ме пусне за 10 дни на Синеморец догодина.

Скучно ли ти е на сушата? С какво компенсираш?

 На сушата не се живее. Особено зимата. Все гледам да измисля да правя нещо ново и различно. Все си търся приключения. Така открих poledance и въздушен обръч. Въздушната акробатика е спортът, който най-добре ме натоварва. Пак ми се танцува. От театралните години ми остана любовта към джаз танците. „ALL THAT JAZZ“ – настолен и насъщен филм. Боб Фос. Гледам и ми се иска да танцувам. Често и дълго.

Какво разбираш под женственост? Не се ли разми това понятие с еманципацията и смяната на роли? Нужни ли са изобщо ролите и кое в стереотипите по отношение на жената/женствеността/женската природа те дразни?

Женствеността или една жена я пръска, или каквото и да прави: силикони, носове, глад, екстеншъни, мигли, филтри – няма ли във въздуха електричество около нея, феромони, забогатяват пластичните хирурзи. Ние сме циклични същества, лунни и жестоки. Няма стереотипи в това. Има хормони. Всяко насилие над природата не е естествено. Даже не ми се мисли за извращенията на съвременната култура. Дълго е като тема, а и ме натъжава. Никой не може да лъже биологията и географията на човешките ни тела. Аз така мисля. В жените ме дразни най-вече кокошата слепота. Така сме устроени. Зацикляме в детайлите и губим посоката твърде рязко. Опитваме се да мислим като мъже, а не можем. И това не е нито срамно, нито страшно. Именно различията между половете са предпоставката за живота.

Жените, които те вдъхновяват:

 Вдъхновяват ме жените, които могат да живеят сами, да си бъдат себедостатъчни и успели, адреналинни и смели, но въпреки това да съумяват да запазят онова чупливо усещане за преходност, за милувка. Жените сме непостоянни. Такива са ни хормоните. Не е нужно все да сме на нож и да го играем жертви. Войнстващият феминизъм и парадоксът на домакинята не са двете страни на една монета. На външен вид – средиземноморският типаж – по-скоро една жена на Фелини. Противоречива и несъвършена – „трагична клоунеса“. Рошава донякъде. Онирична. Сладострастна. Провокативна. Пищна. Задължително пищна – София Лорен, Моника Белучи, Джулиета Мазина. Накратко – жена, с която мъж като Фелини би живял 50 години.

Накъде ще те отвее следващият порив?

 Научих се да се доверявам на вятъра. Метеорологичната прогноза невинаги е вярна, но ако знаеш как да си настроиш ветрилата, как да му се оставиш да те носи, вятърът е приятел. Време е да ми довее някой и друг щъркел. Искам да разбера как се плава с бебе около света. И пътешествия да донесе още много. И творческа енергия за всеки един оставащ ден от живота ми.

Емблематичната за Августина дума?

Заповед е. Седмата. Не прелюбодействай! Не прави нищо без любов – така я превеждам аз.