ГАСТРОЛ: Албена Тодорова

Албена Тодорова е японист по образование, споделя в Bembeni и има издадени две стихосбирки „Стихотворения“, СамИздат, 2014 г. и „Стихотворение, от които ти се живее“, изд. „Жанет 45“, 2018 г.

Къде те намирам в момента, Бени?

Виждам мейла ти, докато чакам по тъмно пред един денонощен в квартала да ми дойде реда да купя тютюн за брат ми. Той и мама живеят в провинцията. От близкия град до тяхното село има маршрутка, но не в двете посоки и не всеки ден, а в селото няма ежедневен магазин. Обичайно се справят съвсем сами и въпреки че нямат кола, слизат за лекарства, храна – за тях и за котките – и тютюн до града. Понякога нямат възможност и се включваме останалите. А понякога сняг затрупва пътищата и надеждата ни е в храбрите куриери, които додрапват до тях.

По празниците реших да не бъда нито с тях, нито със семейството на другия ми брат. Избори. Мъчно е, трудно е, но сега така. Кашони по куриер и стискане на зъби.

Преносно – в едно голямо не знам, но ми е любопитно да видя какво идва.

Напуснах работа през лятото и се прибрах в България. Случиха ми се три сезона тук – лято, есен, сега зимувам. Да, преносно съм така – зимувам.

Сама ли определяш пътя или чакаш да видиш знаците? Какво за теб е свобода в избора, кога си я имала?

Напоследък следя вътрешните знаци много по-внимателно от външните.

Имам трудности с това, което общо се нарича „искане“ и си създавам моя система от координати за светоусещане, която ми е полезна при взимане на решения.

Изобщо темата за взимане на решения е важна за мен.

За външните знаци – преди ги търсех и приемах много буквално. В момента гледам на тях по-скоро както изпълнител в голям оркестър слуша диригента, солистите, останалите изпълнители – близки и далечни, публиката, сценичните работници. Благодарна съм за това, че свирят, радвам се на музиката, на това, че общуваме, но зная, че не се случва заради мен, а чрез мен.

Мисля, че изборът сам по себе си е свобода. Наличието на повече от една опция вече е свобода.

Друг е въпросът, че сетивото за свобода минава през различни състояния, както всяко друго сетиво. Едно и също количество сол може да ни се струва прекалено или недостатъчно в зависимост от това как го консумираме.

Така е и със свободата, мисля – един и същи избор в различен контекст може да изкриви възприятието за това колко свободна се чувствам.

И в момента ми е по-интересно сетивото, отколкото самият избор.

Налага ли ти се да се оправдаваш заради изборите си? До каква степен ти влияят очакванията на другите?

Очакванията на другите ми влияят много – дори не на другите тук и сега, а на другите някога и другаде, гласове на възрастни хора – роднини, учители, съседи – от детството, съученици и т.н. Притежавам богати залежи интернализирани очаквания от средата си – каква трябва да бъде една жена, какво значи успех, в лютеницата не се слагат моркови и т.н., които с променлив успех и неизменно учудване изкопавам през годините. Понякога се вслушвам в тях, по-често гледам да се отърва безболезнено. С променлив успех е ключовият израз тук.

В миналото ми се налагаше да се оправдавам за изборите си много често. Първата ми реакция във всяка ситуация, която дори отдалеч напомняше конфликт, беше да започна да се обяснявам. Ако ме питаш какво се промени, за жалост нямам ясен отговор. Аз се промених. Сега се оправдавам много по-рядко и винаги с огромно неудоволствие. По-скоро бих избегнала човек/разговор/тема, отколкото да се оправдавам, дори да е нещо дребно като защо взимам найлонова торбичка в магазина. Видимостта на действията ни води до съвсем други видове дискусии за изборите, които за мнозина от нас са чужди и дискомфортни – уместно ли е да кажем на български „негър“ или „циганин“(аз мисля, че не е, но с близки приятели понякога се изпускам по навик), приемливо ли е да използваме еднократни чаши за кафе/кутии за храна от ресторантите/маски за лице (предвид новия ковид щам например), какво да направим, ако родители на съученици на децата ни ги тагнат в снимка от детски рожден ден и така нататък. В тези микроизбори ми се струва важно хем човек да има гъвкавост, хем да разбира ясно интересите на всички замесени, хем да мисли в перспектива, хем да помни, че са микро избори и да не пълни житейската раница само с чувство за тревожност и усещане за безкрайна борба със света.

Във връзка с изборите на другите, какво мислиш за популярното „да не съдим“, „да не лепим етикети“, постижимо ли е, не е ли неизбежно под една или друга форма?

Не знам. И съдя, и етикети лепя, когато не ме мързи, и се пляскам през ръцете, и пак лепя. Мисля си, че е много по-важно – и трудно – да изградим вътре в себе си нова ценностна ос, която да замести привичната „този човек полезен ли е или опасен за мен“ (откъдето идва осъждането според еволюционната биология), а да е нещо като „този човек какъв е“. Какво го вълнува, какво му е важно, какво ни свързва. Надявам се като хора да се движим натам, дори да е с малки стъпки.

Истински ме е страх от разединението между хората – то се постига много по-лесно, отколкото обединение. Мисля си, че възможността да се договориш с инакомислеща група хора ще бъде едно от основните ценни умения в близко бъдеще.