Храната в детството
Досада. Винаги ще помня, защото и винаги ми е било напомняно (не след време като назидателно насаждан спомен, а още докато самите ситуации са се случвали), че отношението ми към храненето не е нормално. Често, когато обядвах при баба и дядо, помня какво мъчение беше да изям „адекватно“ количество храна, дори си взимах почивки и кротко полягах от стола върху дивана, защото „аз просто се уморих да го ям това“.
Безброй пъти, в които тичаме по улицата купища деца, майка ми се появява пред къщата и кани всички на филия с шоколад или сандвич с кашкавал, само за да ме подлъже колективно да ям.
А аз за себе си и според личната ми представа, никога не съм усещала, че не се храня достатъчно или прекалявам. Изключително своенравна, винаги подхождах с усещането, че знам кое е добре и достатъчно за мен. И просто се хранех в собствените си нужни количества.
Отношението на другите
Бях слаба, с дълги крака и дълги ръце, висока, тоест цялото това по смисъл винаги водеше, че трябва да ям, за да не съм чак толкова слаба. Но отношение по-различно от „тя е от по-високите и слаби деца“ не е имало.
Аз съм най-малкото момиче сред децата на сестрите на майка ми, всичките ми братовчедки бяха с поне десет години по-големи от мен и от висотата на тинейджъри винаги са се шегували, че съм слаба като солета, приличам на Олив Ойл от Попай моряка и все подоби закачки, които понякога завършваха с цупене – нещо, на което те никога не обръщаха внимание.
Останалите връзки с връстниците ми и всички приятели, които съм имала, никога не са били оформяни около външния вид или отношението към храненето. Беше едно безкрайно обикаляне из овощни градини за череши, сини сливи, храсти с хинап, ядене на кроасани и прибиране, когато вече е напълно неизбежно.
Моделите за подражание
Не съм имала. И до днес съзнанието ми е така оформено, че дори и искрено да се намирам в периоди, в които да не харесвам себе си, дълбоко чувство за ултимативно превъзходство, но не напереност, винаги побеждават тези мисли. Аз просто искам да бъда себе си и то да се развива в рамките на това, което вече е.
Разбира се, намирам прилики между мен и жени и момичета, с които споделяме общи визуални черти или носим някаква сходна харизма. Може би само там си позволявам да мисля, че това би било подходящо и за мен, но отново по начин, който да ме направи повече мен, отколкото да създам отражение на възхитата ми към някого другиго.
Довереният човек
След 7-ми клас започнах училище в друго населено място. Да живееш без родителите си на 13, от сегашната ми перспектива, ми се струва толкова трудно за изпълнение и пълно с проблеми начинание, а тогава беше просто – искаш по-добра гимназия, приета си в добра гимназия, това е. Запознах се с най-добрата си приятелка в общежитие. Тя е човекът, на когото мога да доверя всичко и да си поговоря открито и днес.
Тийн годините
Като тийн, който живее сам, периодът беше безркайно забавление, с регулации, които трябваше да идват изцяло от светоусещането, което вече бях изградила. Аз трябваше да се грижа за себе си, не така, както майка ми би искала от мен, трябваше да го правя от естественото и лично желание да съм добре.
Естествено, първо се започва с едно безкрайно ядене на пържени картофи и пилешки хапки из всички квартални ресторантчета, после намираш и инстантните нудли, защото вече имате квартира, а в квартирата има цяла печка и в един момент си единственият седемнайсет годишен в класа ти, които се прибира да си сготви, а не защото са му сготвили.
Но моите проблеми с храната дойдоха много по-късно и бяха предизвикани от психологическата ми нагласа към живота. На 21 години започнах да получавам първите си паник атаки. Бях подтисната и не излизах, имах лека форма на агорафобия, избягвах всичко, което може да е тригър на страх и безпокойство, така бавно радостта се изпарява и отстъпва място единствено на страх и стрес, от който отслабнах и физически.
Правих си безброй изследвания и консултации, всички на ръба на силите ми, защото цялото това нещо ме плашеше. Останалите мислеха, че излизам и ми прилошава, защото съм слаба и нямам сили, или просто не съм закусила, което разви изкривената представа у мен, че това е ключът и решението на психологичен проблем. А то не беше, причерняваше ми и се задъхвах от паник атака и липсата на знание защо се случва, откъде идва и кога ще спре. Отслабването на тялото дойде просто като резултат.
Бях 48 кг/177 см височина и реших, че трябва да започна хранителен режим, който стриктно да следвам. И така всеки ден в продължение на година се хранех в едни и същи часове, което създаде следващ проблем. Решенията относно храненето ми не бяха плод на критическо мислене и разбиране, а отново повлияни от страх.
Целият режим, който създадох, за да ми помага, се превърна в патологично отношение към яденето. Не само качих нужните килограми, но и не можех да спра да качвам. Защото не можех да променя метода си на хранене, който вече бе прекален и не ми пасваше. Всяка малка промяна в ежедневието ми, която забавяше или отлагаше стриктното изпълнение на това да обядвам точно в 12:00, беше пагубно за психиката ми.
Доста дълъг период не успявах да отпусна нуждата от контрол над нещо така просто. Всичко започна да се променя с доста бавни темпове, в които почти се бях преборила с паник атаките и силните пристъпи на тревожност, подхождах с разбиране към самата си нелогичност в подобни моменти, понякога за допълнителна сигурност, просто си приготвях кутия с обяд, която да взема със себе си. Получи се, защото не се отказах от себе си и всеки ден продължих да откривам нови и нови начини, по които да рационализирам, когато се налага или просто да си бъда приятел, когато не успявам.
Коригирането на килограмите
В моят случай се налагаше, защото просто спрях да разпознавам вида на тялото си като моето. Не знаех как да се грижа за него, какво му пасва, какво да обличам и исках да го променя.
Отношението ти към храната сега
Освободих се от страха като водещо чувство към всяка малка форма и проява на желание към каквото и да е в ежедневието. Трябва да преодолея нуждата от контрол, над която винаги съм се присмивала като качество, а в момента е нещото, което управлява отношението ми към всичко.
В момента отново ям, когато съм гладна. Дори имам време да огладнея и да знам, че това не е ултиматумът, до който стигам, когато „не съм се справила“. Ям храна, за която съм помислила като нещо, което ми се яде и искам сама да си приготвя – като удоволствието, което може да бъде, а не като разрешението, от което имам нужда в точен срок и момент.
Да обичаш себе си
Винаги съм обичала себе си. Да разбираш себе си и да не забравяш как да го правиш.
Думите ти към 10-15 годишната Мария
Пази се повече, знам, че всичко е изключително забавно и интересно и искаш да си всичкото забавно и интересно, но ти вече си това, сега се научи как да го пазиш.
Йоана Иванова
Мирослава Илиева
©Даниела Ламбова
©Пламена Илчева
Емилия - личен архив