Храната в детството
Първият ми детски спомен с храна е може би, когато дядо ме връщаше обратно при майка ми, след като бях прекарала събота и неделя с него и баба (родителите на баща ми), тъй като нашите са разведени. По пътя спряхме до едно заведение и дядо ми купи най-големия сладолед Магнум ванилия и кока кола. Бях много въодушевена, че някой е сбъднал детското ми желание да изям най-големия сладолед и да пия кола, без да ми се карат.
Храната беше награда, утеха, самота. Макар че тогава едва ли съм я приемала по този начин, но със сигурност знам, че ми беше най-любимото нещо. Всеки момент беше подходящ за храна – щастлив, тъжен, скучен, самотен…
Отношението на другите
Учителите ме уважаваха и бяха изключително мили към мен, тъй като бях активна и отличничка. Като изключим някои преподаватели по физическо или народни танци. Един от тях ме нарече “танк”, когато без да искам ритнах момичето зад мен.
Близките ми угаждаха основно през храната и компенсираха времето или грижата си към мен с храна. Когато отивахме на ежегодния пазар за дрехи преди 15 септември, майка ми винаги започваше да ми се кара в съблекалнята, докато се опитваше да ми закопчае панталоните. Думите ѝ бяха – от утре спираш да ядеш сладко.
Познатите и непознатите ме обиждаха. Когато бях в основното училище и харесвах едно момче, той отнякъде разбра и един ден просто дойде и ме изрита в задника без да каже нищо. Тогава спрях да го харесвам. Може да съм объркала знаците, защото нали казват, че “ако те бие, значи те харесва”. Радвам се, че поне това не разбрах погрешно от света на възрастните.
Големите често ми казваха “дунда” на галено. Пощипването по пълните бузки си беше традиция. Аз обикновено потъвах в земята от срам и се капсулирах още повече в себе си. Но не спирах да ям.
През годините са ме наричали: маторица, бишка, свиня, дунда, плондир и какво ли още не. Кюфте е най-милото. Секси слонче е топ комплимент.
Моделите за подражание
Исках да бъда като най-добрата ми приятелка, която беше 5 години по-голяма от мен. Имаше навика да си мери дебелината на крака над коляното с ръце. В един момент нататък, моите ръце не успяваха да обхванат крака ми.
Тя беше умна, възпитана, добра и, разбира се, слаба. Исках да съм като нея. В очите ми беше всичко, което аз не бях. От пубертета нататък, когато влязох във форма, май бях съгласна да бъда себе си. Все пак в огледалото не бях толкова зле, макар да смятах, че съм много по-едра от приятелките си.
Довереният човек
Не съм имала такъв. За да говориш с някого напълно открито, смятам, че е възможно едва когато започнеш да разговаряш открито със себе си. А това се случи след като тръгнах на психотерапия преди няколко години. Тогава започнах да се изяснявам със себе си. Оттогава говоренето с приятеля ми, с майка ми, с близките ми приятели стана доста по-искрено.
Все пак в гимназията често се срещах с училищната психоложка. Там до голяма степен бях искрена в думите си и не се притеснявах, че ще бъда критикувана, както например у дома.
Тийн годините
Като малка помня, че майка ми и съседките постоянно правеха диети. Разделно хранене, зелева диета, 90-дневна и какво ли още не. Около 7-ми клас реших да постя и цяла година спазвах стриктно всички постове. След което се оказа, че имам желязодефицитна анемия.
Никога няма да забравя първата ми класна, която влезе в болница, заради някакви диети. Била съм първи или втори клас. Тя ни каза, че диетите не са хубаво нещо. Въпреки това постоянно бях заобиколена от жени и момичета, които спазваха някакъв режим.
Винаги съм обичала храната, не е имало момент, в който да не се харесваме с нея. Имало е моменти, в които от преяждане ми е ставало лошо и съм повръщала. След което въобще не исках да поглеждам въпросната храна. Затова дълго време си мечтаех да преям с шоколад и да повръщам, така че да спра да ям сладко. Това обаче така и не се случи.
В тежките семейни периоди храната ми е била утеха. Това обаче го знам днес, тогава въобще не съм го отчитала като явление. Дълго време бях в режим на емоционално хранене. Когато бях разстроена, голямото количество храна ме спасяваше, но не нещо полезно, а предимно джънк.
Оставяме настрана празниците, при които е задължително да те боли от преяждане. В един момент не исках да се прибирам у дома за празниците, защото знаех, че пак ще страдам от твърде много храна. После обаче сякаш си хванах “мярката”.
Коригирането на килограмите
Дълго време мислех, че килограмите ми са проблем, но после се оказа, че те са върха на айсберга. Под тях има дълбоко заровени травми и преживявания. Изясниш ли се с тях, след това килограмите си намират златната среда за теб и си щастлив, без значение какво показва кантарът.
Все пак вярвам, че ако килограмите ти причиняват здравословни проблеми, то е добре и те да бъдат коригирани. Но понякога човек е толкова изтощен от битката със себе си, че дори последната капчица воля може да е пресъхнала. Затова си има време за промяна и човек трябва да е добре екипиран за този момент.
Отношението ти към храната сега
Освободих се от срама да се храня пред други хора. Както и от емоционалното хранене. Вече усещам вкуса на храната, а ако отново набера инерция към неосъзнато ядене, се спирам навреме и се питам: Какво има, че искаш да го заглушиш с ядене?
Много е хубаво, когато дори да си качил 10 килограма, не изпадаш в шок и ужас. А просто приемаш, че явно сега това е твоето тяло. И обичта и грижата към него са по-важни от това да влиза в определен размер.
Все пак ми се ще някой ден да събера нужните воля и смелост и да вляза в по-добра форма – говоря за издръжливост и физическа активност. Ако това повлияе на фигурата и килограмите, ще е само плюс. И разбира се, ако инсулиновата резистентност и поликистозните яйчници останат в историята, ще е другото най-добро нещо, което съм направила за себе си. Защото е много страшно на 20 да чуеш “ами ти си се качила на магистралата към диабета”.
Храната е гориво, удоволствие, наслада. Дори приготвянето ѝ вече е повече кеф, отколкото досадно задължение (благодаря, социална изолация).
Понякога се прехранвам, заради страха от това да не остана дълго време гладна. Но пък и в случаите, когато съм гладна, виждам, че не е толкова страшно. Близо съм до оптималното.
Да обичаш себе си
Да си най-добрия приятел на себе си, който изслушва, пита те “как си?”, не те обижда, не те наказва, разбира те и те подкрепя.
Думите ти към 10-15 годишната Мира
Справяш се супер с това, което разполагаш. Не се притеснявай да объркаш нещо, аз ще се погрижа всичко да е наред.
©Даниела Ламбова
