Храната в детството
В старата къща на баба и дядо – сред гората на Костенец, на двора, на люлката, на пикник в гората или на някоя поляна, сред прясно окосено сено. Там са спомените за резени диня, току-що подадени от дядо, и стеклия се по брадичката сок, докато плюем семките в градината.
Там са спомените за препечените филийки на печката с масло и шарена сол – и до днес най-вкусното нещо, което мога да си представя. Откъснати от градината домати и краставици, откраднати от съседския двор круши – най-вкусните, които съм яла някога – и черници от дървото на улицата. Тук братовчед ми превръщаше варените яйца в прасенца със зурли от морков и очи от черен пипер, а всяка филийка имаше нарисувано усмихнато лице с кетчуп. Всичко беше по детски вкусно. Обожавах пуФтите на баба, курабийките ѝ и ориза.
А у дома, извън тези ваканционни бягства, храната често беше обилна и ме отказа от много неща. Баща ми все повтаряше “Ти не искаш да опиташ!”, а когато си опитвал много пъти и знаеш, че не ти харесва, няма как да искаш да опиташ пак. Както и детската градина, от която не си спомням нищо вкусно. После започнаха опитите за омлет и първият досег с кухнята.
Отношението на другите
Струваше ми се, че съм едро дете и определено до гимназията бях най-висока и голяма от всички – това и създаде непрекъснат комплекс, че съм дебела. Имало е коментари, но роднинските погледи и присмивания сякаш тежаха най-много. Никога не съм прекалявала с храната, но определено като всяко дете обичах много сладко и хапвах, когато имаше. Завърших гимназия като една от най-дребничките в класа и въпреки това ми трябваха години, за да не приемам себе си по лош начин.
Понеже всичко преживявахме с моята близначка, коментарите бяха, че сме гиганти или че нашето поколение е по-едричко, че все ни се яде и всичко “омитаме”. Приемах, че са прави, щом го казват, защото аз съм детето и слушам възрастните. Днес осъзнавам, че е много тъжно да не можеш да сдържиш емоциите си пред дете и да го обидиш, без да можеш да откриеш точните думи.
Моделите за подражание
Не съм подражавала никога на никого, но определено се възхищавах на учителите си по литература през всички години – те бяха моят образ на съвършенство. От начин на изглеждане и обличане през поведение и приемане на себе си. Все още мога да си припомня парфюма им, начина, по който подрънкваха с гривни, докато пишеха по дъската, как се обличаха, тази съвсем фина сплав с всяка ситуация в живота.
А понякога и някой сандвич от вкъщи в ръка, набързо хапнат в коридора в междучасие – домашно приготвената храна не беше мода, а отговор на нужда. Там необходимостта да си припомняш, че си това, което си и трябва да се харесваш, липсваше, защото се виждаше ясно – те правеха и даваха най-доброто от себе си. А ако даваш най-доброто според своите ценности и морал, то сякаш е достатъчно, за да оставиш светлина в отсрещния човек.
Довереният човек
Сестра ми. Като двуяйчни близнаци и днес тя е най-близкият ми човек и често поглеждам с благодарност към това богатство, защото знам, че има неща, които само две сестри биха могли да си кажат. И то е така, защото често с искреността си би могъл да изглеждаш жалко за другите хора. А това е просто твоята битка, твоят път. Но сестра ти няма да се натъжи, нито да си помисли нещо за теб, което не би искал. Разбира се, и майка ми, за което безкрайно ѝ благодаря.
Различното отношение към храната
Отношението ми към храната се промени особено през последните 4-5 години, когато се гмурнах повече в йога практиката и започнах да слушам тялото си – че му е по-леко, когато месото е в по-малки количества, че всъщност нуждата за сладко не е голяма и едно парченце шоколад може да носи повече удовлетворение от цял такъв.
И също, когато самата аз започнах да готвя, живеейки извън България. Някак си у дома майка ми и баща ми бяха достатъчни в кухнята и нямаше възможност за “изяви”. Съквартирантките ми тогава все ме питаха какъв празник има, щом правя торта или палачинки, а аз просто празнувах съботата!
Открих радостта от това да направиш вкусен десерт и гостите да са впечатлени, да търсиш алтернативи на захарта и да опитваш нови рецепти, дори в уморена вечер след работа просто да поръчаш бургери. Тази Коледа направих и първата си питка и беше истинско удоволствие за душата, в която танцуване и месене се случваха едновременно, защото музиката е неизменен другар.
Преоткрих радостта от простичките неща – точно като в детството ми – в топлия домашен хляб, яйца на очи и запържения в масло червен пипер, в това да станеш в събота на обяд и да направиш палачинки с голяма чаша капучино, или просто да те удари вдъхновението късно вечер.
Също – естественото убеждение да не изхвърляш храна, да благодариш за залъка си и да знаеш как да използваш дори скапаните банани за вкусни мъфини. Ключовият човек бях и съм аз, търсейки и водейки се от радостта във всичко около мен, опитвайки да правя по-добрите избори, и да се уча, че съм достатъчна такава, каквато съм.
Коригирането на килограмите
Само и единствено, ако създава здравословни проблеми.
Свободата
Освободих се от непрекъснатото усещане, че не съм достатъчно добра – достатъчно умна, достатъчно висока, достатъчно слаба, достатъчно добра. От непрекъснатото мислене как изглеждам, рошава ли съм, имам ли нещо между зъбите, дебела ли съм. Сякаш целият свят се е вторачил в мен и брои всеки грам! Всъщност често човек е толкова вглъбен в себе си, че дори не те забелязва.
От сравняването с другите и осъзнаването, че колкото и еднакви, всички сме различни, и ако се състезаваш с някого, то по-добре да е с теб самия. Бих искала да преодолея сълзите в очите в някои моменти на грубост от отсрещния човек. Но предполагам, че това също е процес. Мая Дългъчева има страхотна приказка за това, включена в “Приказки от оная гора”, в която казва: „Градушката удря, тинята цапа, елхичката боде, а камъните препъват.” Обаче никой от тях не иска да те нарани. Те просто са си такива.
Да обичаш себе си
Да приемаш тялото и духа си тук и сега, и да помниш, че този живот е синхрон между душа и тяло. Всяко отричане на другото, ще боли и боли винаги. Ако отхвърляш тялото и живееш в душевния си свят, всъщност отхвърляш формата, с която си тук. Както и обратното. Много дълги години, покрай поезията, странични хора ми казваха – ти си дух, при теб няма тяло. И помня колко много сълзи ми носеха тези думи. Чувствам се страхотно, когато мога да дам свобода на духа си в собственото му тяло, да танцувам, да вървя дълго в планината, да му позволя време, отдадено на йога, красиви аромати, горещ душ или масаж, музика, вкусна храна. И това обикване е път, ежедневен, неспирен път.
Думите ти към 10-15 годишната Емилия
Следвай радостта и не премисляй прекалено. И тялото и умът знаят най-доброто за теб. Тогава ще се случват хубави неща. Позволи си ги.
Йоана Иванова
Мирослава Илиева
©Даниела Ламбова
Личен архив - Станислава