Какво според теб се случи с образованието и децата от миналия март насам?
От март насам не се случи нищо изненадващо, за съжаление. Огромният шанс за промяна, или поне първи стъпки, дори тест, даже не беше отчетен като възможност. Училищата прехвърлиха едно остаряло съдържание и една овехтяла система на наливане на знания от дъската на екрана. Ама буквално без разлика. Децата откачиха от неразумно дългото и безсмислено време пред екран, учителите едва издържаха физически на натоварването. Докато не свикнаха и с това недоразумение. И не го приеха за нормално ежедневие и обучение, а то не е.
В детските градини беше по-интересно. Държавните се саморазпуснаха във ваканция, защото те малките няма какво да учат, а тези преливащи от енергия и способности умове няма смисъл да бъдат ангажирани в дейности, които да ги обогатяват и развиват, нали така? Частните детски градини, за сметка на това, особено по-скъпите, понеже събират немалки такси и вярваме, че предоставят по-съвременно образование, нямаше как да оставят децата и светкавично създадоха работещ онлайн вариант. Те реагираха в пъти по-бързо от държавните училища. Виж, на тях им се получи.
Мислиш ли, че при подобни форсмажорни обстоятелства може да има качествена, планирана и целенасочена промяна? Не искаме ли прекалено много – да се случи нещо за месеци, което е следвало да се формира години?
Само при форсмажорни обстоятелства може да има промяна в нашата образователна ситуация. Тя не може да е моментално качествена, но трябва да е планирана, за да стартира. Аз затова казах „шанс за промяна, или поне първи стъпки в промяната, или дори тест на някаква промяна“.
Дискомфортът е винаги възможност за промяна. Сякаш така сме устроени хората, трябва нещо да ни накара, за да се размърдаме.
Може да сме си мислили с години как трябва да: (тук всеки може да попълни стар навик, от който иска да се отърве), но когато нещо неприятно, рязко, външно стане, тогава имаме вече истински стимул.
Разбира се, дали ще използваме кризата като възможност (в Япония думата за тези две неща е една), е съвсем друга тема. Тя зависи от човека, който е застанал пред ситуацията, гледа я централно в очите и трябва да вземе решение. И дори и да обърне гръб и да продължи постарому, тогава пак взима решение. Решението да се скриеш и да избягаш, а проблемът да си остане.
Това по принцип е една неприятна страна на характера на проблемите – те не се решават сами. Оставяме ги на спокойствие да си вършат работата, но не, те отказват да се справят със себе си. Някой трябва да се изправи срещу течението и да каже, че ще се пробва, защото вярва, че има смисъл. И е много хубаво, когато и още хора станат заедно с този човек, подадат ръка и го подкрепят – и когато става въпрос за личен проблем, и когато говорим за промяна на образованието.
Защото, както и ти си написала, промяната не се случва веднага. За нея се взима решение веднага, но тя е процес, тоест има старт, има посока, има цели за постигане по пътя, но не приключва.
Трансформацията трябва да се поддържа и променя (ъпдейтва) спрямо хората и обстоятелствата, за да им върши работата. Трябва работа – постоянна, умна и упорита.
И не, не искаме много от тези хора. Това им е работата и затова всеки месец плащаме данъци, които отиват в бюджета и се разпределят по ведомствата. Задължението на всеки чиновник в МОН, какъвто е и министър и експерт в някакъв отдел на четвъртия етаж в средата на коридора, който отговаря за НВО и съсипва живота на децата и учителите, това което следва да пише в длъжностната им характеристика е: „Постоянно да планира, изменя, създава и поддържа адекватна на времето си образователна система, която изгражда уверени, можещи и щастливи граждани на обществото си и България!“. Нека не забравяме, че тези хора са там, за да ни помагат да живеем по-добре в държавата си. И това, че са се окупирали в кабинетите си и никой не може да ги стигне, нито ни чуват, нито ни виждат, това не е редно за демокрация в Европейски съюз.
Имам чувството, обаче, че когато кажем промяна, всички очакват пълна и драстична промяна от днес за другата седмица, което принципно не е възможно да се случи. Особено тук и сега. Няма кой да го направи при нас, няма ги леко лудите визионери, мъдрите стратези и мотивирани практици по ръководните позиции. Финландската образователна система се е променяла в продължение на 40 години и не спира нито ден да се трансформира, за да остане адекватна. Много по-често явление днес е промяната да се случва отдолу нагоре, какъвто е и нашият случай с Red Paper Plane. Тогава имаме поетапна и смислена промяна, водена от родители и учители, която пак има съществен отзвук върху развитието на децата, върху учебната култура и средата в клас като цяло.
За моите деца ситуацията се получи супер – те продължиха образованието си много премислено и адекватно на системата, в която учат. Нито те, нито ние като родители можем да се оплачем. За нас трансформацията онлайн от офлайн беше сполучлив пример за това как може да превърнеш проблема във възможност и го оценяваме като успех.
Спомена служителите в МОН, те не са ли също родители, учители, бивши ученици? Възможно ли е някой дотолкова да се е окупирал в поста си, че да е изгубил връзка с реалността?
Когато говорим за промяна, говорим за целенасочена, умна, визионерска трансформация към един нов желан етап на живот. Това е голяма дума, която иска големи хора с много кураж, които да я поведат и с много воля да минат през всичките й стъпки с успехи, провали и несигурности. „Измениха закона за предучилищното образование“ в някои страни е промяна, в други, като нашата, не е.
За промяната трябват хора с визия и кураж по всички нива, защото част от промяната е силната съпротива и изкушение да си се върнем към старото и познатото, дори и да знаем, че не работи.
Промяната е обратното на познатото и предвидимото. При промяната има турбуленция от всички страни, а в публичния сектор никой, ама никой тук не иска турбуленция. Дори и от това да зависи качеството на живот и бъдещето на цяла една нация.
Така че промяната има две посоки за старт – отгоре, което тук не е случаят и отдолу, както говорихме и в предния въпрос – от родителите, учителите, децата (студенти и гимназисти и дори юначета в детската градина – ако само се вслушаме в това как е минал денят им, как са се отнасяли с тях и какви неща са им говорили).
Когато говорим за образование, говорим за нашите собствени обичани, мили деца, за които уж искаме най-доброто. Образование е едновременно децата ми и моят живот тук, днес и утре. Дразнят ни боклуците – това е образование. Изнервят ни бездомните кучета – това е образование. Не можем да повярваме на очите си, като видим дебелата пелена смог над града – това е образование. Разкопават Боянското блато, за да стоят комплекс с еднофамилни къщи с огромен надпис на оградата „В хармония с природата“ – това е образование.
Образованието е отговорно за всеки един детайл от качеството ни на живот като граждани. Не се оплаквайте в общината – не е там проблемът и не е там и решението.
В света, в който живеем и тук конкретно, всеки може нещо да направи. Избор имаме, може алтернативите да не са кой знае какво, но избор за действие има. И аз призовавам всеки родител и учител да действа, ако ще стои тук в следващите години. Защото от образованието зависи обществото, от което зависи качеството на живот в държавата. След едно-две поколения тези деца, които сега учат, ще поемат ролята си в държавата и от тях ще зависи и нашият живот и благосъстояние.
Даже чисто егоистично да го погледнем, трябва спешно да стартираме промени в образованието, иначе добрият ни живот няма да го има. Ако си представяме старините си като немски, английски или шведски пенсионери, няма да стане без реформа в образованието. Няма кой да го създаде този живот, за който си говорим, защото образователната система не създава такива личности, граждани и професионалисти.
Сега веднага някой би казал, ами има алтернативи – частно образование, домашно училище, чужбина. Алтернатива ли са всъщност варианти, които не са достъпни за всички или пък налагат драстична промяна в живота в едно семейство?
Алтернатива означава нещо принципно различно по отношение на модела и метода на образование, за да постигнем други крайни резултати. Частното образование може да е алтернатива, но може и да е същото, но по-скъпо. В цяла България истинските алтернативи на държавното образование се броят на пръстите на двете ръце – това са места, които предлагат напълно нов начин да се учи и децата действително се развиват по различен начин. Повечето от тях не са регистрирани като учебни заведения по МОН, защото ригидната ни система не го позволява.
В повечето страни из света прогресивните форми на образование (Монтесори, Реджо Емилия, демократично, проектно-базирано, International Baccalaureate (IB), дизайн мислене, др.) са напълно равноправни на общоприетия държавен стандарт и са алтернатива за родителите, които могат да си го позволят. Тези форми вече струват доста повече, защото и дават повече. Ако разгледаме няколко сайта ще видим, че таксите в такива училища са двойни на стандартните частни училища и се налага прием с изпит, защото борбата за прием е голяма.
Същото е с останалите изброени от теб – у дома и в чужбина. Може да е алтернатива, може и да не е. Зависи единствено от това КАК се учи като принцип, подход, организация на учебния процес и гонен краен резултат, а не от това КЪДЕ учим като местоположение и КАКВИ такси плащаме.
Опитът ми досега в десетките училища, със стотиците учители (много млади или пък доста опитни), както и с хилядите деца зад чиновете показва едно: това, че детето е в частно учебно заведение не означава, че получава драстично различно образование от държавното училище в квартала.
Аз нали работя с разни термини и методологии – в крайна сметка методът, по който детето получава знание там, е един – нарича се „класно-урочна система“. Това означава, че резултатите – знание, умения, настройка и съответно проблеми, не са коренно различни. В страната, ако си регистрирано училище, преподаваш по старата и нефункционираща класно-урочна система, и това е. И така всеки качествен и добре дошъл опит за промяна се тушира още там – нямаш право да получиш лизенз за училище, ако преподаваш само проектно-базирано, например. И край с алтернативите, за които си говорим. Това го няма никъде из развития свят, между другото.
Аз си имам една мечта, за която работя постоянно, откакто създадох учебната ни програма и която всеки ден се превръща малко по малко в реалност. Искам най-доброто училище да е най-близкото до теб. За това съм готова да се боря безспир. Това е много силно изказване, зная, но за мен успехът на всяко образование и общество е скрит точно там.
Нашата програма работи навсякъде – от миниатюрни селски смесени училища и детски градини през огромни държавни училища до реномирани частни учебни заведения. И всеки път успехът ни зависи от две неща – от мотивирания, усмихнат учител и от подкрепящия, деен директор. Това е успешната комбинация на образованието – не е нито в таксата, нито в местоположението.
Допускаш ли възможността, че сме се превърнали в това, което обрисува преди малко, и то си ни харесва, не искаме промяна и тя не ни е нужна. Напоследък имам чувството, че тия неща си ги говорим помежду си една шепа хора.
Аз не просто допускам, а виждам, че е така. Безкрайно тъжна история е, сами се загробваме като нация главно по две причини. Първата е свързана с едно важно „Не искам!“
Ако всеки ден поне казваме „Стоп!“ – на учител, който се държи зле, на директор, който нехае, на очевидни безобразия в учебното заведение, на липсващи преподаватели, експерти и професионализъм, ще сме всеки ден с една крачка напред.
Не става въпрос за стачки, принципни изменения в закона, генерални промени от днес за утре или „да дойдат финландците и да ни оправят“; става въпрос за всеки смислен родител, който реагира адекватно на случващото се с детето му днес, тук и сега, веднага. Призовавам за това!
Втората е свързана с едно важно „Искам!“. Това е възможно най-много родители и учители да осъзнаят, че има свят извън класно-урочната система, че светът на образованието е огромен, динамичен, разнообразен и безкрайно интересен. И така да проучат, да научат и да видят, че има много по-добри алтернативи. Колкото повече знаем, толкова повече можем да изискваме нещо различно от сегашната система. Но това зависи от ученето на възрастните, не на децата.
Съгласна съм с теб, но това, което наблюдавам най-често са двете родителски крайности – или абсолютна незаинтересованост какво и защо се случва в клас, или пък високи изисквания в посока „детето ми е господар и всички са му длъжни“. Защо така ни се измести фокусът? Къде се объркаха нещата?
Във всяка една дейност имаме спешни и важни задачи, които в проджект мениджмънта им казваме „гасене на пожари“. Това са купищата ежедневни неща, някои действително важни, други не чак толкова, дето заливат хората в офисите от сутин до късна вечер. Бизнесът ни, обаче, се състои от две сфери – едната е ежедневието (95% от задачите), което търкаля колелото. Ако втората сфера липсва, бизнесът си заминава много скоро. И тя е стратегическата част (5%) – накъде сме тръгнали краткосрочно и дългосрочно, защо това е посоката, това ли е най-добрият сценарий за клиентите, как искаме да трансформираме клиентите си (ако сме в бизнеса с трансформациите и преживяванията, каквото е образованието), ще трябват ли нови продукти и услуги и т.н. Като в карането на колело по планинска неравна пътека – много е важно да си гледаш точно отпред, пред гумата, но е важно и от време на време да вдигаш главата, за да видиш накъде караш.
Стратегическите въпроси като „Как дистанционното обучение може да даде добро учене на децата ни?“ – там никой не иска да ходи. Затова и най-добрите и известните учебни заведения, така наречените „училища-модели“ започват от там – визията, целите, стратегията са на първата страница на сайтовете им, за да покажат, че те са в онази „ничия земя“, в която малцина отиват. Но точна тази „ничия земя“ или както в дизайн мисленето се казва „изминат допълнителен път“ отличава шампионите от посредствените. Стратегическите въпроси нямат готово решение и не всички могат да се включат в разговора. Но без тях не може.
Защо според теб много от нас отказват да приемат, че училището има и други функции, освен чисто обучителните?
Много хубав въпрос, любимият ми въпрос, хайде да го разгледаме сега малко по-надълбоко от ежедневните коментари, защото си струва. Реално само той си струва, като говорим за образование, учене и добър живот.
Знаеш ли, че единственото същество на тази планета, което може да визионерства и „стратегва“, е човекът? Изкуственият интелект се проваля всеки един път през последните десетилетия на съществуването си, при всеки опит да вземе сам решение, различно от това да обработи милиарди данни и да изчислява с невъзможна за човешкия ум скорост и да прави повторяеми и предсказуеми действия. Но хората сме тези уникални и специални създания, които в ситуация, различна от обичайната; при решение, което не произтича от правата логика; при нужда да се планира тактиката напред, за да се постигне целта, го може. Само ние. И това е ползата от най-важното ни умение – креативността, която е сложна способност на мозъка, с която се раждаме и която пада драстично през годините, прекарани в учебна среда.
Когато от нас се изисква да правим излишни неща, в които машините са по-добри – да запаметяваме големи обеми информация с висока точност на възпроизвеждане; да повтаряме хиляди пъти за по-висока прецизност на изчисленията; 12 години да решаваме идентични задачи всеки ден до отказване и пълна апатия към ученето. А не се иска най-висшето ни умения и фундаментална способност – да развиваме мисленето си от висш порядък, с което решаваме сложни проблеми, планираме в неизвестна посока, работим заедно с други същества, които мислят различно, проявяваме емпатия и грижа, създаваме несъществуващи до този момент нови изобретения и машини, търсим незнайни отговори на заплетени въпроси на човечеството.
Образованието е процес като всеки друг – има цели за постигане и начини, по които ги постигаме. Целите са резултатите – кратко, средно и дългосрочни. Начините са метода, който прилагаме с неговите процеси, инструменти, механизмни за оценка. И тук идва странната част.
Ще дам градинарски пример. Искаш да си подстрижеш чемширите в градината, а си купуваш косачка за трева. И чакаш да стане работата – тревата я подстригваш, ама с тия храсти нещо не става. Това е проблемът с образованието. Класно-урочната система не може да постигне друго.
Ама наистина не може, горката, колкото и да сме ѝ свикнали и да таим носталгия (който таи, аз лично не съм от тези примери) към времето в училище. Не можем да искаме от нея нещо по-различно от „другарски съд“, „добри и лоши деца“, „тестове до изнемогване“, „правилно и грешно поведение“. Тя затова е създадена – всички процеси, техники и системи това постигат. Тя не може да учи умения, да развива характер, да работи върху социално-емоционалната интелигентност, да насърчава любопитството и мотивацията, да изгражда уверени и можещи съвремени граждани, да е индивидуална и да върви с темпото на децата, да дава свобода на учителите. Трябва са спрем да искаме тези неща, защото те са неадекватни на тази система, която прилагаме в ученето от детската градина до университета.
Досега си говорихме за процесите и методите. Това е КАК вършим нещата. Как сме разпределили децата в клас, как е структуриран денят им, как учителят преподава, как учат, как изследват, как формираме характера и нагласите им, как протича учебната година, как се оценяваме, как измерваме прогреса. Това е методиката на ученето.
По-важният въпрос, който стои без отговор е КАКВО искаме да постигнем. Това го няма и затова има объркване, а ако нямаме проблема за решаване, какво изобщо вършим… „Искам да си подстрижа чемшира!“ е КАКВО. Отиваш с този проблем в магазина за градинска техника и те ти казват КАК – ей на пет уреда: три автоматични, два ръчни, имаме и градинарска фирма дето може вместо вас да се погрижи.
Добрите образователни системи знаят какво искат да постигнат и внимателно избират метода и процеса, които напълно съответстват.
По-тъжният вариант е нашият с тревата и чемшира: искаме успешни деца и гордо прилагаме класно-урочна система. И чакаме – десетилетие, три, пет, колкото отнеме този упорит български чемшир да се оформи с косачка за трева!
Искаме го от децата – да знаят какво искат и да намират подходящите начини да го постигнат, а вижте къде сме поставили знак за равенство: „Искам да израснеш щастлив, грижовен и успешен човек, затова (!) слушай госпожата, решавай задачи по цял ден, не мисли излишно и никога и при никакви обстоятелства не работи в екип, защото жестоко наказваме“.
Всеки родител знае, че с наказания, рестрикции, неуважение, недоверие и задушаваща дисциплина не се изгражда уверено дете. Всеки родител знае, че трябва да отпусне края, детето да пробва и греши, да търси и намира, да бъде окуражавано да действа различно и мисли критично, да показваме и изискваме грижа, разбиране и уважение към другите и света ни.
Всеки ден виждаме какво създава тази образователна система и не го харесваме. Не живеем добре, не сме щастливи, не сме мотивирани. Промяната я има тук и там в страната – малка, подценявана, но резултатна. Трябва да я превърнем в правилото, а не в изключението, за да тръгнем натам, където всички искаме да стигнем един ден като хора, като професионалисти, като граждани.
Как си обясняваш пресилените родителски амбиции, и сега, в този странен период, и по принцип?
Преди две години, когато с нас се свърза верига добри частни американски училища. Искаха да прилагат нашата програма, която се случва в 5 последователни дни от понеделник до петък, по 90 минути на ден. След известно време разговори, те изведнъж казаха: “Нашите деца имат 15 свободни минути всеки четвъртък и ние искаме да им ги запълним с нещо атрактивно с дизайн мислене.” И разговорите спряха с особеното чувство колко време си загубил и ти, и другият.
Тук имаме два големи и вече доста добре познати проблема за българското училище и родители. Първият е: “Как така имаш само 15 свободни минути за децата, и то само в един ден от седмицата”?! Вторият е: “Защо искаш да им отнемеш и последните свободни минути, тогава?”. Отговорът е ясен – ти си на свободния образователен пазар, търсиш клиенти-родители и всеки запълнен ред в програмата над този на съседното училище ти дава конкурентно предимство. Иначе за какво искаш $40,000 годишна такса – за 3 часа игри на двора? Хммм, ами ще си помислим, нали.
И от другата страна са родителите, които правят този избор и чието объркване също разбирам.
Светът днес е доста сложно място да бъдеш родител и уви, никак не леко да бъдеш и дете. Повечето родители допускат тази грешка с претоварването на децата, поради незнание и с пълното си доверие в учители, в училище, в потоци от реклами, социален натиск, че това те прави “добър родител” и страх, че детето им пропуска нещо ключово за развитието си. А то не е съвсем така.
Неслучайно в “порасналия” свят вече говорим за минимализъм, йога, майндфулнес, дигитален детокс – какво ни говори това? Коя е по-добрата посока и ако тя е адекватна за нас, защо правим напълно обратното за децата, че и те да трябва един ден да се връщат оттам?
Като всяко нещо в природата, от която сме неизменна част, когато загубим баланса, започваме да (се) разрушаваме, а не да (се) подобряваме. Децата имат нужда от два типа дейности, мозъкът на децата ни има нужда от два типа занимания, за да може да развие и да разработи всичките си режими на работа. Единият е структурирани дейности, другият е свободни дейности. Имената могат малко да заблудят – единственият фактор, който отличава едните от другите занимания, е наличието на възрастен в процеса. Структура е там, където имаме възрастен, който планира, организира и следи изпълнението. Всичко в училище е структура, като изключим играта на двора, където децата са сами. Уроците по тенис, балет, музикален и забавен английски са структура. В структурата децата знаят какво се очаква от тях, придобиват усещане за ред и последователност, научават се да преследват цел, да проявяват постоянство при постигането й или упорство при неуспех. От другата страна са свободните или неструктурирани занимания, които са без възрастен наоколо и по време на които децата развиват въображението си, експериментират, тестват наученото или видяното, работят усилено върху характера си, обмислят и се учат да планират и си почиват. Това последното е много важно – мозъкът има нужда от време, за да обработва наученото. Той постоянно подрежда, приоритизира, избутва напред едни неща, измества назад други, чисти и категоризира. Когато почива, той подрежда, а без подреждане, няма ново учене.
Ние, родителите, знаем кои са важните неща за децата и не спираме да им ги казваме всеки един ден – “искам да си по-уверен, искам да защитаваш позицията си, искам да си по-организиран, искам да си по-самостоятелен”. Искаме дечицата ни да могат, да търсят, да са щастливи, да упорстват, докато не намерят начин, да се изправят бързо, след като са паднали, да имат приятели, да подават ръка, да са добри хора. Е да де, ама къде и кога ги учат тези неща децата, те не идват сами…
Добрият родител не е този, който никога не закъснява за поредното занимание, а този, който подрежда програмата на детето си умно. В нея трябва да е шарено, за да се развива това дете пълноценно. Всеки ден трябва да е равен микс от учебни занимания, свободни занимания навън/с приятели /хобита и истинско време заедно със семейството.
При приоритизирането отпадат неща – няма как всичко да е вътре в деня. И ако се чудим откъде да режем първо, моят съвет е да е от учебните неща, за да освободим място за другото учене – това за характера, за житейските умения, за нагласите, за да не се налага на 30 години тепърва да открива себе си и посоката си в живота, както се е случило с повечето родители – отличници като мен, например.
Какво научихме всички ние, родители, деца, родители, по време на на дистанционното обучение – за себе си, за света, за образованието?
Мисля си, че всеки научи това, което искаше да научи. Някои искаха да научат, че е безумно, откачено, невъзможно, пълен хаос и всеобщо безсилие. И действително това научиха.
Други искаха да научат бабите как се борави с онлайн платформите на децата. И ги научиха.
Трети искаха да научат нещо ново за себе си, като приемат провокацията – дали могат да са по-организирани във времето си, дали могат да приоритизират по-добре, дали могат да извлекат нещо хубаво за децата от ситуацията, дали могат да оползотворят времето у дома, как изобщо на света това да го направим да работи за всички!
Аз бях от последните и не спрях да проверявам как може да стане по-добре, въпреки, че до ден днешен ми е зор по абсолютно всички линии. Стават нещата, стига да искаш.
За света научихме, че е такъв, какъвто винаги е бил – непредвидим; такива неща са се случвали, случват се и ще се случват и че всеки ще им реагира както намери за добре – едни ще се присмиват, докато се давят; други ще действат адекватно; трети ще спасяват първите; четвърти даже и няма да разберат какво се случва.
Светът не мисли за нас – ние сме тези, които трябва да мислим за себе си, да спрем да се оплакваме и да започнем да вървим напред.
За образованието научихме, че ученето се случва навсякъде и под всякаква форма – занапред това ще е правилото, а не изключението. Всъщност, ние и децата ни отдавна учим така, но някак си идеята за класна стая с дъска и мирис на стар паркет е твърде добре запомнена и ни блазни. Най-често избираш това което познаваш, дори и да знаеш, че не работи добре.
Научихме, че някои неща могат да се учат онлайн, други обаче – не, както и че човешкият контакт е незаменим и безкрайно нужен за всяко човешко същество, особено малките ни хора.
Научихме, че технологията не може да реши човешките проблеми.
Научихме, че ако нещо не е интересно на живо, същото не е интересно и онлайн.
Научихме, че децата, които изостават в училище, изостават три пъти по-бързо, когато са онлайн и в един момент отпадат.
Научихме, че мотивацията на децата за учене и мечтите им не зависят нито от телефоните, нито от таблетите, нито от компютрите.
За мен дистанционното обучение може и да ни научи на разнообразни неща, но не доведе до промяна. А имаше, даже все още има, този прекрасен шанс. Това е тъжното – ако и това не може да провокира трансформация, то ясно е, че няма смисъл да я чакаме. Само да говорим за нея също няма смисъл, затова е по-добре да си я направим сами.
Вярвам, че има два основни типа хора. Едните, които все са жертва на обстоятелствата и на другите – някой нещо им прави и все някакви неща им се случват. Вторите са тези, които възприемат случващото се позитивно и опитват да видят какво могат да научат от бъркотията и как да я използват в своя полза.
Смятам, че зависи изцяло от всеки човек да премине от жертва и потребител на живота в негов мъдър ученик, който направлява кораба си добре както в бурните, така и в спокойните води, по които всички се носим.
Да, разбира се, по трудно е така, но си струва всички усилия. Мога да го потвърдя лично.
Какво ще разкажеш след време на Сони и Ани за периода, през който минаваме сега?
Ние имаме много осъзнати и мислещи деца, а вече са и на възраст, в която връзката между причина и следствие е напълно ясна (Сони – 9 г., Ани – 7 г.). Минаваме прз всички това заедно от самото начало – говорим си ежедневно; подаваме ръка; променяме и наместваме нон-стоп, за да се получат нещата за всички ни. Децата учат много по-бързо от мен и ги виждам с радост как и доста по-адекватно се адаптират. Сега с усмивка гледам как усилията да ги развиваме като по-устойчиви, по-разсъждаващи, търсещи варианти, бутащи непознатото напред позитивни малки хора, имат своите резултати.
По-скоро аз догонвам или направо спирам директно, да кажем, за да си поема дълбоко въздух. Пораснала съм, по-бавна съм, по-ригидна вече. В тези случаи много често децата идват, подават ръка и казват нещо мъдро, което ме оставя да си мисля часове, понякога и дни, и всъщност ме кара да мина напред доста по-бързо.
Редовно гледаме снимки назад във времето и си припомняме всички весели мигове и странни небивалици през дните досега. „На този ден“ сме си го нарекли и това са вечери, които отдаваме само на спомените. Не филтрираме – пускаме деня из дигиталните албуми и вървим назад.
Предполагам, че и този период ще е като всички други, през които сме минали заедно досега и сме се опитвали да се учим, да се движим напред успешно. Ще се смеем, ще се удивляваме, ще мълчим, ще гледаме с интерес и вълнение. Дори може и да ни е тъжно и леко романтично, като към всеки един отминал период, за който вече започваш да си разказваш своите си истории.
©Лили Дянкова
