Гостуванията из блог пространството нараснаха застрашително, заедно с игрите, наградите, анкетите, въпросите – лудница! Въпреки че вече гастролите в LaMartinia не са толкова чести както преди (всеки понеделник) поради липса на време, рубриката продължава да съществува – вече повече от 2 години. Реших да спестявам пространните уводи, благодарностите за участието и т.н Фактът, че съм избрала и поканила конкретните хора означава, че ги харесвам и силно одобрявам това, което правят. Затова отсега нататък просто ще ви показвам техните неща, достатъчно говорещи сами за себе си.
Яна снима прекрасно и е крайно мил и отзивчив човек, истинско удоволствие е да се гледат нейни работи, сами ще се убедите. Фен съм й не само заради вълшебните кадри, а и заради скоростта и скромността, с които напредна в снимането – рядко срещана комбинация. 
Яна е тук:

__________________________________________________________________________________

  Никола, фотоапаратът и компютърът, пълен със снимки – заемат целия ми свят и няма място за друго. Щастлива съм. Много. Искам да умея много неща, но най-много искам да мога да снимам като руските фотографи – щом видиш снимката, да видиш и душата, и на модела, и на снимащия. Не смея да правя снимките, които искам. От страх, че ще вложа много енергия, а няма да ги харесам после.  Пълен егоист съм – затворен в своя си свят: на снимките, на децата и на булките, добре ми е там. Искам снимките ми да са преди всичко емоционални, човешки, говорещи, още не са.
  Това си е мания, болестно състояние, всички „болни“ ще разберат – заспиваш и се събуждаш със снимки, гледаш къде каква е светлината непрекъснато и мислиш как би се получило в апарата. Купуваш дрехи на детето според това, как излизат на снимки, избираш тапети за спалнята  и чинии за кухнята на същия принцип, ако мислиш, че някое ястие в ресторанта не изглежда фотогенично, не го поръчваш. Излизаш винаги по залез да се разходиш с детето и го вкарваш из храсталаците. Изчисляваш всички покупки не в пари, а в обективи. И сънуваш, че правиш по-хубави снимки…
  Понякога ми се иска да работя нещо скучно и спокойно, например в библиотека или рядко посещаван магазин, а снимането да ми е хоби, защото сега нямам хоби. Но бързо ми минава. И времето никога, ама никога не стига и съм вечно с угризения, че не отделям достатъчно от него на сина си. Искам денонощието да е поне 36 часа. Поне!
  След 12-часова сватба в събота, сега е 6.30 сутринта в неделя и аз ставам, за да видя снимките, които съм направила. Нетърпелива…

0 Коментари

Остави коментар

Споделете мнението си!
Влезте в профила си, за да оставите коментар.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *