Какво е за вас пътуването? Напоследък, покрай социалните медии, всеки е приключенец и запален пътешественик и тези понятия претърпяха значителна промяна.
Да пътуваме за нас означава да напуснем дома си в търсене на нови и различни преживявания. Като дете често чувах: това е животът, така се прави. Струваше ми се измамно, и пътуването беше начин да докажа на себе си, че има и други начини.
Не сме сигурни за понятията. Повечето от дългите ни пътувания се случиха преди появата на социалните медии и бяхме така или иначе назад с технологиите. Спомням си само преди 6 години, когато обикаляхме с велосипеди из Гърция, заедно с нашето куче Лима, разполагахме с един допотопен смартфон за двамата. Повечето приложения не сработваха и ползвахме класическа карта. Първият ни домакин в Чехия беше направо шокиран, че нямаме онлайн навигация, затова ни направи маршрут и го принтира на листове, които следвахме старателно. От време на време пускахме по някоя блог публикация или фейсбук пост, но през повечето време бяхме офлайн, из дивотията – само колелетата, ние и кучето Лима.
Вече не правим такива дълги пътешествия по финансови причини и липса на време, а и усилията ни отиват в създаване на дом тук, в България. Но е все още нещо, което обичаме да правим и въпреки че не пътуваме надалеч, често тръгваме нанякъде, в търсене на нови и различни преживявания.
Какво беше различното в пътуванията по онова време и бихте ли тръгнали пак на дълго пътешествие, споделяйки го онлайн по ваш си начин?
Според Марсин всичко си е както преди, той е малко назад с информацията, хаха. Разбира се, не стояхме онлайн по цял ден, нямаше включвания на живо, ежедневни сторита, просто описвахмепреживяванията си след време. Но си спомням, дори като студенти, бяхме с наш приятел в Испания и той търсеше интернет кафене, за да качи снимките си в първата полска социална мрежа, още преди появата на фейсбук. Помня, че го бъзикахме как си губи време в такива неща, вместо да обикаля из красивата Андалусия. А сега всички правим именно това!
За в бъдеще, разбира се, бихме искали да пътуваме пак надалеч, за месец или два, след това да се върнем у дома. Всяка пътешественическа година (която включваше и доброволчески труд в био ферма), ни носеше много, но все по-осезаемо чувствахме нуждата от наш собствен дом. Това правим в момента, комбинирайки двете неща. В нова страна сме, имаме много за разглеждане и обикаляне, около България също.
Когато открихме нашето място, на практика се преместихме в стара, неремонтирана къща, с уговорка със собствениците, че ще изчакаме документите. Усетихме, че нищо не може да ни помръдне оттук. Марсин казва, че е пътувал достатъчно и се чувства добре където е сега. Не му вярвам съвсем, ще видим.
Не се среща често млади хора да намират очарование в стара порутена къща? Разкажете за тази магия и усещане – защо избрахте точно България, защо на село?
Винаги сме предпочитали стари, винтидж неща. За жалост част от полската провинция пое в друга посока – стерилни къщи, празни излъскани поляни, равен паваж, прави линии от строени туи – направо ти люти на очите тази подреденост. Обожавам българските градини: зеленчуци, цветя, плодни дръвчета, всичко съжителства в хармония. Много харесваме естествените материали – дърво, камък, глина. Тези къщи са красиви, благородни и достъпни в същото време, материалите, от които са направени са били по възможностите на всеки. Нашето село е създадено с неща, които се намират в близост – дъб, мрамор, гнайс, кал, слама. Намираме това за очарователно!
Но това, което ни доведе тук не беше самата къща, а районът наоколо. Дойдохме за първи път през ранния юни, слязохме от Родопите и бяхме пометени от топлината и аромата на билки. Костенурки пресичаха пътя ни, птици прелитаха наоколо. Стигнахме до селото, където искахме да видим едни речни меандри. Първо, една разноцветна змия мина пред нас, после попаднахме насред хълмове с гущери, пепееруди и диви цветя. По поляните ухаеше на диви билки и мед. Сякаш всичко дефилирашезаради нас. Не стигнахме до меандрите, но се влюбихмее в мястото. Дойдохме пак, за да си потърсим къща, попитахме в магазина и ни заведоха до имот с голям двор и далече от съседи, което е рядко срещано в България, а се надявахме точно на това. Разбрахме още веднага, че това е нашето място, но ни отне два месеца да вземем финалното решение да се преместим в такова отдалечен район.
Защо България? Мога да напиша книга по въпроса защо хората са привлечени от едни места, а не от други. Практическите причинимогат да бъдат сведени до климат, локация, Европейска общност, цени на имотите, т.н. Но е много повече от това. Некултивираната природа, хората, липсата на претенциозност. Дойдохме за първи път преди години, нищо не знаехме за страната и бяхме приятно изненадани. Енергията беше правилната, ако ви е познато усещането. Просто се почувствахме добре тук. И когато след време родителите ми споделиха, че възнамеряват да купят имот в България и да избягат от полския климат, им казахме: действайте! Ние самите нямахме намерения да се установяваме където и да било. Но минаха години, усетихме желание за собствен дом, а родителите ми започнаха да търсят подходяща къща. Те все още не са се преместили, но ние вече сме тук!
Местните хора забелязват ли тази магия, коятио описахте, оценяват ли я? Според мен тук много се оплакваме и често се фокусираме върху това, което нямам, вместо да се радваме на това, което притежаваме. Какво мислите по въпроса?
Определено не го оценяват като нас. Но си мисля, че дори да не го осъзнават, природата оказва своето влияние. Когато срещнем съседа Фильо из баирите със стадото си, полегнал на някоя поляна, изглежда сякаш се наслаждава на момента. Забелязваме и голяма разлика между хората, които живеят на село и тези в малкия град. Оплакват се повече тези в града. Все пак хората се влияят лесно от добрата енергия, ако насочим разговора натам.
Съседите ни се оплакват много по-малко. Казват: какво да направим? Няма какво да се направи. И продължават нататък. Един от първите изрази, които научихме тук беше „няма страшно, няма страшно“, отправена към тревожните ни въпроси, главно свързани с ремонти. Скоро си говорихме за влизането на еврото и дали ще се вдигнат цените. Фильо каза без никакво притреснение: е, в най-лошия случай спираме тока и ще живеем като едно време.
Но съм съгласна, че повече от нас имат този лош навик, а той идва от друг лош навик – сравняването с другите. Може би съседите ни няма с кого толкова да се сравняват или може би защото не са сред хора постоянно, а човешката комуникация тук е по-скоро подарък, не досада.
Опишете ни един типичен ваш ден на село. Разделихте ли се с някои от илюзиите си за селския живот или всичко беше така, както сте си го представяли?
Типичен ден на село зависи от това с какво се препитава човек. Нашият ден започва с обгрижване на животните. Редуваме се двамата. Първо храним котките, после пускаме кокошките и гъските, даваме им вода и храна. 6 месеца в годината сред сутрешните задачи е паленето на печката, за да се затопли къщата. После закусваме заедно, обикновено яйца от скъпите ни кокошки, извеждаме кучетата на дълга разходка. Берем билки или гъби. След това разполагаме с около 4 часа за безкрайните ремонти, работа по градината и ежедневните задачи из двора, включително и за странни уроци по английски.
Приготвям обяд, основното ни хранене за деня, и хапваме заедно. След кратка почивка започваме подготовка за онлайн уроците, които продължават до вечерта. След това обикновено сме в режим Зомби и не правим нищо интересно, излизаме с кучетата за малко, измиваме чиниите и си лягаме. Оставяме си петъците свободни и ходим до града за покупки и да свършим нещо. Уикендите са спонтанен микс от работа по по-мащабни проекти, срещи с хора, кратки пътувания.
Не сме имали твърде много илюзии относно живота на село, работили сме във ферми преди това и бяхме наясно за какво става въпрос. Определено не сме очаквали само да се мотаем из градината в ленени дрехи и да поливаме цветя. Но е и различно да си на гости и се фокусираш върху задачите, които са ти дадени. Друго е да си в собствен дом и да те чакат стотици задачи, да не се отчайваш или да ти остават сили.
Какво мислите за движението slow living и нуждата да определяме с термин сосбтвения си начин на живот?
Ako slow living значи по-бавен и устойчив ритъм на живот, с повече удоволствие и осъзнаване, значи сме за. Променихме живота си, за да имаме повече време. И когато се заемем с нещо, го вършим по нашия си начи – бавно. Да разполагаме с време за нас е нещо основно, за да се чувстваме здрави и щастливи. То е преди успехите, благоденствието и годната за обитаване къща, хаха.
Лайфстайл трендовете са любопитни, доколкото показват накъде се движи човечеството. Отвъд това не са ни интересни . Обикновено започват като добра идея: да бъдем в хармония с околната среда, да се храним задравословно, да живеем по-добре. Но после се израждат в повтарящи се до безкрай снимки на хляб с квас или в образа на още един 30-годишен инстаграмър, който ни учи как да живеем.
Определяйте както искате живота си, не е наша работа, нашите житейски избори са различни от вашите. Може би е непопулярно мнение, но неслучайно живеем сред растения, животни и непретенциозни възрастни хора, които са се отказали от мисията си да променят другите. Толкова е освежаващо!
Нарекли сте се Two hungry people/Двама гладни, разкажете ми за храната – как я предпочитате, какво гледате в двора, какво има на масата, в хладилника и МАЗЕТО ви? Какво си „носите“ от полската кухня? Какво мислите за традиционната българска кухня и кулинарните трендове?
О, как си мечтаем за нашето бъдещо МАЗЕ! Засега съхраняваме бурканите в кашони. В градинарта ни има винаги по малко от всичко и около 80 сорта домати, защото знаете, българските домати…Миналата година консервирахме доста буркани с домати, кисели краставички (моята любов!), рибки чушлета, сладко от сини сливи (също любимо!), компот от дрян, лютеница, сушени домати, сладко от смокини (любимо на Марсин), ябълкова меласа, сироп от бъз и много други.
Готвим микс от полски, български и международни рецепти, приготвени с местни сезонни продукти, с един куп подправки и добавки. Преди 10 години бях запалена по темата хранене, но вече не си поставяме никакви ограничения, не спазваме режими, слушаме само интуицията си. Не се лишаваме от определени продукти, хапваме всичко. Единствено се опитваме да не консумираме готови животински продукти. Не се стремим към съвършенство. Телата ни обичат проста и добре сготвена храна като яхнии, кърита, супи, гюведже, пълнени зеленчуци, сосове за паста, приготвям тези неща често. Много обичаме сарми, както и пълнени тестени неща, но са много трудоемки и не ги правим често. Тук се сменят сезоните много осезаемо и вкусовете ни се влияят от времето. През зимата не си мечтаем за салати и студен таратор. През април ни се прияждат зелении. През лятото ни изхранва предимно градината, приготвяме си студени супи и айран. Зиме имаме нужда от месо и топли супи. Не можем без хляб и яйца. Поляците хапват доста сандвичи, ние също ги обичаме, редовно пека ръжено-пшеничен хляб. Сега си спомням, че консервирах ябълки за полски пай.
Българската традиционна кухня е семпла по много красив начин. В книгите повечето рецепти са с по 5-6 съставки, които се съчетават в нещо много вкусно. Навикът за замезване също е чудесен. Съседите ни глезят с фантастична семпла храна от време на време. Започнах да харесвам дори карантията, която никога не съм обичала. Чували сме, че сърбите са майстори на скарата, но вие се справяте също супер. Иска ми се да има повече съвременни блогове с фокус върху традиционната българска кухня. Има ли ги? Не сме попадали на такива.
Липсват ли ви социалните контакти, вечерите с приятели, баровете след работа, опцията да излезеш спонтанно, без предварителна организация?
Прекарали сме 20-те си години по барове и клубове. Само мисълта за това ме уморява. Изобщо не съм нощен човек, но съм го правила, защото обожавам да танцувам. Имаше страхотни клубове и музика, беше хубаво и много актуално. Имало ли е такъв период в България? Чувала съм, че танците се изчерпват с чалготеките? С годините се уморихме от този начин на живот и започнахме да пътуваме през уикендите, вместо да излизаме. Всички остаряваме, повечето от приятелите ни станаха родители, и този ритъм отмря по естествен начин, превърна се във вечери, които много обичаме. Не ни липсваха преди пандемията, постоянно имахме поводи да организираме такива. Няма да повярвате колко хора искат да ни гостуват тук, накрая на света. Явно промотираме добре мястото, хаха. Много пъти са идвали приятели и роднини, приютявали сме колоездачи чрез един хостинг клуб, който сме ползвали и докато пътешествахме. Правили сме чудесни партита с нашите прекрасни ирландски приятели, които имат къща наблизо и прекарват половинта си време тук. Но това беше преди пандемията. Сега тези събирания ни липсват много и се надяваме скоро всичко да е както преди. Тази година срутихме голяма част от вътрешносттра на къщата за ремонт и нямаме възможност да приемаме гости, но гледам опртимистично на бъдещето. Имаме приятели тук и в началото прекарвахме петъците в пиене на вино, пушене и учене на български. Но както споменах, обичам да спя през нощта, така че отказах вечерните запои. Марсин понякога се отпуска и ходим насам-натам, по пикници и преходи заедно. Така че не си говорим само с кокошките и съседите, хаха.
Ако трябва да съм честна, градът не ни липсва особено. Винаги бих избрала пикник сред природата пред това да седна в някое кафене. Ако ми липсва нещо, това е да отидем на кино или спонтанно да се отбием на гости на приятели в съседство, да си сготвим и да гледаме сериали заедно. Марсин е като кучетата – щастлив е там, където е, не премисля и не анализира прекалено. Той не изпитва и нужда да ходи до града постоянно, само от време на време, затова понякога ходя без него.
Бихте ли станали Airbnb домакини един ден?
Това беше първоначалната идея, но май се отдалечаваме все повече от нея. Живеем на бавни обороти, в много малък, наш си свят. Ще бъде странно да се превърнем в място, където случайни хора идват със своите очаквания и изисквания, винаги когато пожелаят. Въпреки че предполагам,хората, които биха дошли тук, няма да са случайни. Кой знае, може един ден да го направим, но не и скоро, това си е голям проект. Ако се заемем, ще бъде съвсем малко и уютно място, имаме разни приятни идеи.
Как мина уикендът? Коее ви вдъхнови/натъжи/ изненада/даде надежда?
Пролетта е най-натовареният сезон на село и използваме все още хладното време да работим навън. През уикендите копаем лехи, монтираме огради, горим ненужна дървесина, засяваме, издирваме козлетата на съседите, които бягат отвъд огражденията. Ей с такива очарователни селски неща се занимаваме.
Честно казано, напоследък нямаме много вдъхновение. Що се отнася до онлайн съдържанието – изморих се от перфектните снимки, повтарящото се съдържание или обратното – напъните да си оригинален и различен. Затова се старая да съм повече офлайн, където по това време на годината ме вдъхновяват дивите поляни, омагьосали ни преди три години. Перфектната комбинация от диви цветя и пеперуди, по-красиви от която и да е подредена градина.
За Марсин вдъхновяващи са новите неща, наслаждава се на ежедневните задачи, стига да не са прекалено досадни. Дори когато резултатите далеч не са идеални, да виждаш напредък е движеща сила.
Натъжиха ни световните новини. Разделението едни срещу други. В малкия ни свят ни натъжи паднало лястовиче гнездо на терасата и следи от невестулка на изтривалката. Малките лястовичета бяха изчезнали… Знам, че е нормален житейски цикъл, но да ги наблюдаваме всеки ден ни носеше радост.
Изненада ни змия по време на една от последните ни разгодки, гледаше ни, направо се вцепенихме. А Марсин остави едни свои панталони навън и когато ги прибираше, напипа пашкул. Беше толкова неочаквано, стресна се много и се разкрещя като луд.
Какво ни даде надежда? Хубав въпрос. Мисля, че надеждата е неделима част от мен. Имало е толкова моменти в живота ми, когато не съм виждала смисъл да се будя на другия ден. Но съм го правила и винаги вътре в мен е имало това усещане, че има защо. Аз съм като лястовиците, които вече започнаха да строят ново гнездо, на същото място. Освен това, по света ежедневно се раждат бебета лястовички, бебета таралежи, и милиони други бебета – светът е една постоянно жива и туптяща надежда.
