Косенето е животоспасяващо

Косенето е нещо като плуването – може никога да не ти се наложи да спасяваш живота си с него, но не е лошо да го владееш. За всеки случай.

А да окосиш тревата в селския двор напролет е наистина животоспасяващо. Свързвам го с баща ми. Винаги го правеше той, а косачката му подарих преди много сериозна операция. „Дали ще имам време да я ползвам…“ ми каза той в началото на май преди 11 години. „Ще имаш, и още как!“ – отговорих му с усмивка и през сълзи.

Вадеше я от пролет до есен, косеше гол до кръста, със сламена шапка, спираше само за някоя цигара и продължаваше, докато не грейне дворът. Понякога го отменях, винаги съм обичала аромата на окосена трева и мириса на бензин. Сега, когато него вече го няма, го правя аз. Усещам някаква особена връзка, сякаш всеки момент ще ми каже „Браво, Майри, ама почини малко!“ или „Сложи шапка, много пече!“ Сякаш ще сме си пак заедно.

Вчера, след много перипетии, разбърникана част и помощ от приятел, я подпалихме. Тревата на места беше стигнала до кръста. Водопроводчикът ми подвикна от мазето: „Ти момче ли си, момиче ли, я не моем да косим цел час!“ Понякога съм и момче, не ми пречи. Е, с потник с дълбоко деколте, възможно най-неподходящ за косене. Баща ми и за това щеше да се помайтапи – малко одобрение, малко бъзик, малко критика – както само той си знаеше. Така ми липсват тези наши диалози, понякога си ги проектирам наужким – какво би ми казал, за какво щяхме да се засмеем или да поспорим. Вече трета година ми е трудно да приема, че тези разговори са в миналото. Имам чувството, че като окося, оскубя тревите и изрежа храстите, всичко ще се върне по старому, както си беше преди – пълно и гладко…

Ако си представяте косенето като лесна и проста работа, досущ като в американски филм, бъркате. Може да е такова на някоя захаросана равна морава, сглобена от еднакви чимове трева. В селски двор обаче нито е съвсем равно, нито съвсем еднородно. Има и осили, и бодили, и жилави дълги треви, и камъни. Както в живота. Хем трябва да внимаваш да не счупиш косачката, хем да не пропуснеш нещо. Като се напълни коша – изпразваш. Като свърши бензина – пълниш. Като видиш препятствия – местиш. Слънцето ти пече ту отзад, ту отпред, вадички пот се стичат по гърба и мустака. Дланите те заболяват от натискането, прасците горят, стъпалата ти стават черно-зелени, а дрехите – набити със стружки трева. Бучи ти в ушите, вибрира ти в ръцете, пресъхва ти в устата.

Чак когато целият двор стане на гладки ленти, паркираш, почистваш коша от набитите осили, изчистваш отгоре и пълниш резервоара за другия път. Изчакваш ден-два, за да изсъхне изпадналата трева и я събираш с гребло. И така до следващото косене, когато е много по-лесно, вече си отметнал най-трудната част. Както в живота.

Ароматът на окосена трева лекувал стреса. И бил предупреждение за опасност към останалите растения – да започнат да произвеждат специални вещества. Да се възстановят. Да станат пак цели. Да бъде всичко пълно. Да излекуват раните.

Което всъщност опитвам да правя и аз – всеки ден от три години насам.