Един от вечните семейни спорове е: Колко време преди полет трябва да бъдем на летището? Аз твърдя, че може и в последния момент, Т. настоява за 2 часа по-рано.
Независимо дали пътуваме отделно или заедно, разговорът е горе-долу: „Ама ти наистина ли мислиш, че ще вися 2 часа на летището?!“ „Когато пътуваш сама прави каквото искаш, когато сме двамата, ще се съобразяваш.“ Добре, казвам унило и си представям колко неща бих свършила през този излишен час. Със самочувствието, че никога през живота си не съм изпускала полет, размахвам ръка: „Айде бе, спокойно.“ Вечно закъсняващите като мен притежават един особен „късмет на последния момент“, на който винаги разчитат и който, уви, останалите не разбират.
Последния път се размотахме със закуската, изпуснахме за малко метрото, връщах се за забравени в стаята вещи около 5 пъти, разни други дребни непредвидени случки и пристигнахме час преди полета.
– Ще изпуша една цигара отвън – казва Т.
– Е, каква цигара, нали все даваш зор?
Дръпва на две на три, подтичваме, летището малко, стигаме бързо, воала на гишето. Служителят тъкмо навива рулото със стикери и а-ха да стане от стола. Hello, ние такова … да се чекираме. Всички гледаме с кокершпаньолски погледи, пълни с умиление. Мне, по-скоро смирение и дълбока вина, особено аз. Мъжът отсреща ни поглежда строго и отсича: YOU ARE LATE! И продължава да навива рулото. Т. ме стрелва с най-интензивния си поглед от категорията „Аз казах ли ти, бе!“, олеквам и за секунди си представям:
Вариант 1: М2 реве, М1 спи върху куфара си, ние си крещим и чакаме следващия полет
Вариант 2: връщаме се в хотела и изкарваме още няколко дни почивка (не особено лош, но неприемлив)
Вариант 3: паднали сме по лице пред гишето и умоляваме господина да се смили
Идва ми да му кажа: Айде-айде, без важности, имаме 50 минути до полета, но знам, че позицията ми хич не е изгодна: Ми то – деца, колички, багаж… Служителят отсреща вдига тежко (и бавно) телефона, прави справка дали сме желани на борда демек, дали МОЖЕ, промрънква със свъсени вежди няколко минути и накрая натъртено и ядосано: You are lucky. Само дето не изпяваме песен в знак на радост и благодарност. I will check your luggage. BUT YOU ARE LATE! Подозирам, че просто го мързи или се прави на важен.
Т. тихичко, но настойчиво на ушенце: Аз казах ли ти/ с тези твоите закъснения/ с две деца сме все пак/не си сама/ друг път да ме слушаш/ омръзна ми все в последния момент и разни други подобни, които съм чувала и преди. Онзи отсреща развива бавно стикерите и докато лепи и обработва, нарежда: If it were up to me, I wouldn`t check your luggage. BECAUSE YOU ARE LATE! Идва ми да скоча през гишето и да му бия два шамара – освен него, имаме да минаваме и лентата за контрол, а времето си тече. Ако се беше опитал да го направи по-бавно, сигурно нямаше да успее. Бавно куфарите, бавно бордните карти, бавно стикера на количката, за наказание и поука. През това време още една жена се нарежда зад нас. „Ето, казвам на Т., не сме единствени.“ Врътва очи той: „Нея няма да я пусне, ще видиш.“
Почти грабвам документите от ръцете му, а навъсеният ни затапва с репликата: Next time don`t be so late! Не стига, че един ми натяква, ами и този! Ще си татуирам YOU ARE LATE на челото. Тичаме в лабиринта преди контрола, М1 е с полусъблечено палто, смъкната раница, мрънка, че й тежи, че е изморена, че бързаме прекалено много, М2 слава богу спи. Вадим: пюрета, компютри, фотоапарати, телефони, ключове, фиби, портмонета, бебешки шишета с вода, термоси, сокове, събувам ботуши, сгъваме количка, минаваме – нещо в джобовете пищи! М1 си е напълнила дънките с бонбони!!! Вадим бонбоните, минава пак, всичко наред. Тръгва багажа по лентата – о, имате бутилка с течност! Служителката се смилява „Вода за бебето?“ Да! Почти крещим в един глас. Нахлузваме ботуши, криво-ляво разгъваме количка, влачат се раници и колани, падат бонбони.
Пристигаме на съответния изход, вече останали без въздух. О, те дори не са започнали да пускат! Сега започвам аз: видя ли/ за какво беше тоя зор/ само дето се счупихме да бързаме/онзи смешник е виновен/знам си аз, че трябва без стрес. Скарваме се, разбира се, както си му е редът.
Качваме се и сядаме омаломощени по местата. И за да обори напълно моята теза, жената от опашката така и не се появява. You are late явно не е благоволил да я пусне, късметът на последния момент е изневерил. „Казах ли ти!“ – доволен е Т. Признавам с нежелание, че не съм права и си посипвам главата с пепел. До следващия път.
Забавно и искрено! Благодаря, М.
Историите за закъсняващите са безкрайниии 🙂 Но тази е много лична… веднага ми припомни всички мои случки ))
Мария, да ти кажа от една страна искрено се забавлявах (на твой гръб), а от друга хипервентилирах от напрежение :). Добре, че ние вкъщи сме се събрали от един тип – от онези стресираните, дето са поне 2 часа преди полета на летището (или поне 10 минути по-рано за среща в града), иначе би било страшно :)))
Хубави почивни дни!
Хи-хи, все едно аз и мъжа ми:)
Имам приятелка, която успява всяка година поне веднъж да си изпусне полета и репликата на летището е: Sorry madam, it's too late ( с френски акцент)