Име/псевдоним: Таня
Възраст: 41 (това е положението)
Образование: по образование съм юрист и икономист. Обичам да рисувам, да пътувам, не чакам светът да дойде при мен, по скоро се радвам да го откривам. Смятам, че единствените неща, които имат значение са полетът на душата, способността ни да виждаме красивото, способността ни да обичаме и да сме добри, това не са клишета, а начин на живот. Призванието ми е да съм мама на две буболета. Истината е, че като човек винаги съм обожавала правото, чистотата, редът, коректните взаимоотношения. Подредеността в мислите и чувствата. Това, което ме подтискаше бяха сивите блокове в Люлин и мърсотията. Това, което не можех да приема, беше липсата на държава. Подсъзнателно разбрах, че свободата, която уж получихме, ни превърна в роби на анархията. Без да осъзнавам реалната причина си мечатаех за място, където правото, редът и личността имат значение.
Мястото: Германия, Щутгарт. Заминаването беше в една прекрасна есен на 2006 година.
Нещата, които ме очароваха: редът и чистотата, въобще подредеността.
Нещата, които не ми харесаха: Това, го осъзнах впоследствие, когато станах майка. Преди да стана родител, не се замислях особено, всичко ми беше интересно, та нали по природа съм изследовател, ако е имало някакви трудности, не съм ги забелязвала. Впоследствие стигнах до извода: има германци и германци. Има такива, които са приятни, поне доколкото не ги доближаваш прекалено.
Друго – aз съм страшно общителен човек, или поне бях такъв в България, но с германците ми е трудно да бъда себе си.
Една много потискаща констатация, ако имаш лош късмет много често е възможно е да попаднеш на изнервени съседи германци, които буквално те тероризират изящно по немски, само защото си си позволил да имаш деца, а пък тези деца, видиш ли, са много шумни и смущават този ред, тази свещена тишина и подреденост, които търсех в чужбина.
Нещата, с които не успях да свикна: Много германци не са особено точни, има доста посредственост в професионалните среди, това не им пречи да гледат на източноевропейците, включително и на източногерманците, с презрение. Може би не са толкова студени, но са повърхностни определено. С тях не можеш да говориш особено задълбочено по никоя тема извън професионална и конкретен техен личен интерес. Да, оставят определено вода и бисквитка за кучето и това е прекрасно, но могат да те свалят от влака, ако децата ти плачат, понеже са деца и това им е присъщо, понеже са изморени или им расте зъбче. Правят го пак изящно и с усмивка, като ти предлагат помощ да слезеш на подходяща за теб спирка. А и да, могат да те изгонят и от жилището, стига само децата ти да потичат малко в коридора, това последното е понякога не толкова изящно, но и те са хора. Това не е пресилено….
Това, което си повтарям в такива моменти е , че съм тук доброволно и нямам право да критикувам, а и че за да съществува този ред и тази педантична подреденост, на която бях такъв фен и още съм, изисква жертви и означава да си донякъде егоист.
Какво/кой ми липсваше най-много: всичко, дори Люлин.
Причината и поводът да се върна: все още не мога да се върна, защото имам семейство тук и дълг, но знам, че имам само един път и той е обратно, към Дома, защото тази пуста душа българска не намира тук покой.
Как реагираха близките/околните, коментарите: О, да в България се шири културата „всичко е по-добре от България, всичко!!!“. Разбирам от къде идва това, виждам и че тази нагласа лека- полека се променя, но ми е тъжно, че никой никога не ме е насърчил да се боря за това, за което мечтая именно в България. Все пак никой никому не е длъжен, пък и когато научиш нещо от собствен опит е безценно, нали?
Там или тук? За децата ми не зная, ще ги оставя да избират, аз имам само един път и той е България, такава каквато е, „несъвършена“, но моя и аз съм си нейна, такава каквато съм „несъвършена“. Пък и винаги мога да се поразходя, когато искам, нали сега светът е едно голямо село…
доста вяярно и за други дестинациии..мда..
Наистина много вярно! Колко хубаво би било, ако имаше в България по-отворен светоглед за професии, за възможности, за реализация. Пошлостта е убийствена, но се надявам, че бавно и постенно малко по-малко навлизаме в новите времена. Някъде между чалгата и сребърните ланци, се обажда и изкуството, желанието на хората да творят и да са поне млако цветни.
Ще ми се да знаех, че има толкова много възможности да бъдеш себе си в професионално отношение, преди да замина и аз за Германия…