Име/псевдоним: Мария
Възраст: 37
Образование, призвание, професия или занимание: испанска филология; дългогодишен стаж в разнообразни браншове; призвание – неизвестно, а и не харесвам такива гръмки думи; занимание – „цъкам си на компютъра“, както казва дъщеря ми, да кажем координатор проекти
Заминаването: 1999, за да продължа обучението си в тамошен университет; сама, на своя глава, с подкрепата на семейството ми и с идеята да остана
Мястото: Мадрид, Испания
Нещата, които ме очароваха: мултикултурата; място, на което се случват много неща (тогава разликата беше очебийна); шареното, разнообразието, тълпата; баровете, храната, навикът да излизаш вечер, да обядваш дълго и да комуникираш с непознати по всякакви поводи
Нещата, които не ми харесаха: дистанцията, която независимо от горещия темперамент и сходните черти неизменно съществува; бюрокрацията; повърхностните познанства; фактът, че независимо колко хора познаваш, в края на деня оставаш сам; ароматът на улиците, който не припознаваш като собствен; досадните въпроси, щом чуят, че си от България
Нещата, с които не успях да свикна: горните + едното наум, което местните винаги имат; чувството за превъзходство по подразбиране; незнанието, липсата на елементарна обща култура и интерес; сигурно има и още, щом съм се върнала
Трудностите: когато човек заминава сам трудностите са много – преди всичко носталгията, самотата, страхът, че „изпускаш“ живота си и си влязъл в нечие друго ежедневие; липсата на спонтанност; липсата на най-близките; множеството луфтове, които не успяваш да запълниш с нищо
Какво/кой ми липсваше най-много: семейството и приятелите, разбира се. Още пазя сърцераздирателни километрични писма. Голяма, огромна липса, която не бях готова да събирам под завивките вечер.
Причина и повод да се върна: намерих всички възможни причини да оправдая връщането си, въпреки всеобщото мнение, че съм луда. По онова време заминаването не беше проста работа, имаше визи и куп документи. Знаех, че това е най-правилното за мен. Не само в онзи момент, изобщо. Семейството ми ме подкрепи безусловно, обичам ги!
Как реагираха близките/околните, коментарите: не ме интересуваха коментарите. Имаше първоначален стрес, пренареждане на отношения, връзки, приоритети, но всичко си дойде на мястото. Не съм съжалявала и за миг, че се върнах, но ако не бях заминала, щях да съжалявам.
Как се чувствам сега, кое ми липсва: Почти нищо от *там*, ако не броим баровете, в които стоиш прав и обикаляш по няколко на вечер, хубавите книжарници и езика. Всичко най-важно имам тук. Щастлива съм и не чувствам неудобство да го призная. Не разделям хората на *заминали* и *останали*, а на такива, които са се настанили там, където им е добре и такива, които се лутат. Като в това да се луташ всъщност няма нищо лошо.
Там или тук? В онзи момент не ми беше хубаво там. Може би мой период, не знам. Неуютно, настръхнало, повърхностно и стегнато. Не разбирам издигането в култ на всичко чуждо и ненавистта към всичко наше. Някак много незряла ми се струва страстта към „чужбина“, дори не харесвам тази дума. Не одобрявам и мантрата към децата ни да се махнат на всяка цена. *Там или тук* е избор толкова личен, колкото и избора на партньор. Сега разполагаме със свободата да бъдем където ни се иска и няма нищо по-хубаво от това да се движим и местим, да опитваме.
*Там или тук* е условност. Днес тук, утре там. После обратно. И така.
Наскоро се завърнах от Барселона с идеята да остана там – планове, мечти…
За втори път "имигрирам" от България /преди това бяха Скандинавските страни/ и се връщам, защото се чувствам точно по начина, по който ти описваш толкова добре… пътува ми се, открива ми се, опитва ми се, но…
Много ми харесва умния, зрял и точен текст. напълно споделям казаното за мантрата към децата ни, която в последствие превръща родителите и децата в нещастни по много причини. Всеки има право на избор, но тук наистина се преекспонира всичко лошо и се идеализира всичко хубаво , което е в далечината. Така пропущаме време за промяна и пилеем енергия в неправилна посока
"Там или тук? В онзи момент не ми беше хубаво там. Може би мой период, не знам. Неуютно, настръхнало, повърхностно и стегнато. Не разбирам издигането в култ на всичко чуждо и ненавистта към всичко наше. Някак много незряла ми се струва страстта към "чужбина", дори не харесвам тази дума. Не одобрявам и мантрата към децата ни да се махнат на всяка цена. *Там или тук* е избор толкова личен, колкото и избора на партньор. Сега разполагаме със свободата да бъдем където ни се иска и няма нищо по-хубаво от това да се движим и местим, да опитваме. *Там или тук* е условност. Днес тук, утре там. После обратно. И така."
Точно така смятам и аз!
Благодаря за споделянето!Много точни и хубави думи, за свободата и избора!
Аз пък бих написала точно това, което е цитирала и Марта!
Поздравявам те за избора! Човек не бива да е далеч от корените си, не напразна е приказката, че е "дърво без корен"!
Бих обиколила целия свят – дъ пътешествам, да работя, но винаги тук бих се връщала и живяла, винаги тук ще е моят дом!
Харесват ми публикациите ти, Мария, подтикват към размисъл, близко ми е мисленето ти!
Много добре си описала усещанията, Мария. Не знаех че си прекарала известно време навън и си усетила в дълбочина емоциите, които го съпровождат.
В началото бях надъхана. В началото вярвах, че всичко зависи от мен и ще успея да заприличам на тях, да звуча като тях, да уредя дома си като тях, да харесвам всичко като тях. Сега съм наясно, че това никога няма да се случи, даже взех да се изморявам.
Изминаха почти три години и вече ми се иска да почувствам спокойствието и щастието, заради които дойдох. Уви.
Но, иначе да, със сигурност щях да съжалявам и да го мисля, ако не бях дошла. Такава натура съм, обичам да се предизвиквам. Дойдох, видях. А сега какво?
Така е, идва ред винаги на този въпрос: А сега какво? За себе си реших, че да се върна е най-доброто решение. Добро решение беше и че заминах, за да видя, че тук ми е най-добре. Връщането не е поражение или загуба, просто е поредното решение. 🙂