Миграция: Дени

Име/псевдоним Деница

Възраст 26

Образование, призвание, професия или занимание Мечтател, писател и оптимист, затворен в тялото на магистър по бизнес науки, понастоящем маркетинг експерт в държавна институция.

Заминаването Заминаването беше още 2006 за Малта, после 2009 за Холандия – и двете с цел обучение, успешно изпълнени мисии.

Мястото Любимото – Амстердам

Нещата, които ме очароваха В Малта – желанието и стремежът на хората да съхранят историята, религията и културата си, увереността им в доброто и спокойствието, с което се движиш по улиците и в 3 през нощта. В Амстердам ме очарова целият град още със слизането от самолета! Културата и всички нейни разновидности, увереността, с която можеш да си такъв какъвто си и хората пак да ти се усмихват – това беше шок за мен.
Свободата да изразяваш себе си, без да се притесняваш от осъдителни погледи! Целият град кипи от живот и колкото и да е странно, най-любимо ми беше карането на колело към дома след тежък ден в библиотеката или след силен концерт, когато адреналинът още те държи и педалите сякаш сами се движат…

Нещата, които не ми харесаха В Малта ме задушаваше размерът на живота – малко островче, малки магазинчета, малки кисели млекца и малки бензиностанцийки! Всичко ми беше на една ръка разстояние и въпреки това не обичах да излизам много. В Амстердам можех да се загубя преспокойно, вземайки грешен завой по някоя улица, но всички говореха английски и винаги бях упътвана с усмивка. Лошото на Холандия е липсата на релеф – аз съм планинско чадо и определено равнините ме караха да усещам липсата на дома.

Нещата, с които не успях да свикна На острова така и не свикнах с прекалената (от моя гледна точка) религиозност, с желанието им за изолация и недопускане на външни елементи в прекрасното им малко общество. А в Холандия така и не свикнах с идеята, че не аз съм малка и тантуреста, а просто всички са много, мнооого високи! И ядат странни неща.

Трудностите Носталгията е страшно нещо. Наистина е неописуема тъга. Лошото е, че никой не ти казва една тайна – когато се върнеш, нищо не е същото. Нямаше ме четири години и изживях страшен културен шок, прибирайки се. Нито хората, нито местата са тези, които оставяш. Ето това трябва да знае всеки. Оставяш един свят, който еволюира, докато те няма, нещата не спират да се случват, само защото ти не си там. И когато ти самият се промениш малко или много, зейва голяма пропаст между очакванията ти и реалността.

Какво/кой ми липсваше най-много Семейството и усещането за принадлежност.

Причината и поводът да се върна Мислех си, че са патриотизъм и една вече отминала, но тогава струваща ми се колосална и единствена любов. Няколко дни преди да замина се замислих, как всъщност са страх да продължа без солидното оправдание „навън съм, за да уча“ и желанието да докажа, че държа на думата си.

Как реагираха близките/околните, коментарите Радост голяма по всички фронтове – питки, баници, кокошки, червени конци…голяма дандания. Само майка ми беше с доста смесени чувства – по-късно ми каза, че се е надявала да съм по-смела. Трябваха ми доста дни, за да осмисля реакцията ѝ.

Как се чувствам сега, кое ми липсва Липсват ми спокойствието и оптимизмът на хората, липсва ми увереността, че мога да постигна всичко, което си поставя за цел и че около мен ще има хора, които да се зарадват на успеха ми (хора, които не са от най-близкото ми обкръжение).

Там или тук? От няколко години съм тук и от едно известно време си мисля…май там…

*Ако имате подобна история и искате да я разкажете, пишете ми на mymartinia@gmail.com. Въпросите: тук