Това, което направо спечелва момичетата са парчетата пита, които дъвчем, и сладост се стича, и щастие. Като дъвка е накрая, извикваме в един глас и искаме още.

Исках да стоя край тях и да снимам, без да ги аранжирам, редя и карам да позират. Защото юнска привечер като тази не може да се замени с абсолютно нищо.

Представете си как в последния момент организирате екскурзионно пътуване с кола, две деца и куче. Измислили сте маршрута, набелязали сте какво да видите, уточнили сте повечето нощувки, но ви остават три неизвестни – за първия престой.

Представете си как ровите из booking, facebook, почивка.бг, вила.бг, препоръки на познати, отзиви из нета, дочуто оттук-оттам. И няма абсолютно нищо подходящо. Едното не ви допада, в друго не приемат кучета, трето е съвсем отдалечено, четвърто не ви вдъхва доверие.

Представете си как срещате някаква Пчеларска къща (BeeFree house). О, моля ви, пореден трик за привличане на гости, кой знае каква заблуда е – снимките са малко и неясни, селото не сте го чували никога, отзивите хубави, но някакво съмнение ви гони.

Представете си как не намирате нищо друго подходящо и все пак запазвате и плащате за Горско Сливово. Айде, голяма работа, може пък да е готино, да не придиряме предварително.

Представете си как тръгвате в петък следобед, поизморени, попренавити от очакване, с поне час по-късно от предвиденото (винаги! аз съм виновна, мерси), стигате по тъмно, молите се селска кръчма да има, а и да е отворена (не носите нищо за ядене, пак аз виновна, пак мерси). Кучето вече изтощено от пътуване, децата питат през три минути стигнахме ли. Пристигаме. Селото пълно с хора, дори в 10 вечерта, щъкат насам-натам, пият бира, оживление. Екстра! Нямате много очаквания за нещо кой знае какво, но поне нещо, нали, да не се налага да биете път до най-близкия град или пък да си легнете гладни.

А сега представете си как ви посрещат най-милите хора – Бойка и Сашо, живеят в съседство и стопанисват къщата. Показват ви я – чудесна , с голям двор, много чиста, с всички удобства. Купили я преди години, за да не се разруши, на шега започнали да я отдават под наем. Отварят ви хладилника, а там, специално за вас: домашни тиквички и краставици, два вида козе сирене, собствено производство, кисело и прясно мляко (божествени!), студена бира и студена домашна ракия в малка изящна старинна гарафа. На масата – градински домати (около 5 вида – жълти, оранжеви, чери, розови), лук и чесън. Не сте ли вечеряли, пита Бойка. След малко пристига и домашна яхния от козе месо, фасул и картофи от градината. Децата се опулват от радост и въодушевление.

Представете си как сутринта, без да сте очаквали, че изобщо се предлага закуска, в лятната кухня ви чака пухкав, греховно вкусен тутманик, кисело мляко и мед, пак тяхно дело. Освен пчели и кози („Много са ни, но ни е жал да ги колим“), гледат кокошки и няколко градини. Сашо всяка сутрин поставя киселото мляко по диагонал върху външната маса, за да попаднат сънените ни погледа и върху закуската зад прозореца (превенция срещу котки).

Представете си как следват най-съвършените мекици и кекс, съвсем топли, току-що излезли от фурната, жълти като залез заради яйцата. Оставени дискретно долу, за да не ви будят.

Представете си как сутринта погледът се ширва към зеления хълм отсреща, а градината ухае на дом. Можете да си късате гигантски смокини по шепа едната, чушки, тиквички и каквото още е узряло.

Представете си Сашо, който показва на децата ви съвсем реално как се вади мед в пчелина. Намира им детски пчеларски костюми и им демонстрира от-до, а те сами си наливат първия за годината нов мед като подарък. Джвакат току-що изстърганата пчелна пита и сочен мед се разлива, и се захласват от смях и удивление, защото восъкът е като дъвка (за това невероятно преживяване друг път).

Представете си как всяка сутрин намирате огнището на първия етаж изчистено и приготвено като по учебник за следващата ви вечер пред огъня, до синията, с нещо върху скарата. 

Представете си как домакините ви разказват за района, самото село, хората, земята, миналото, настоящето. С любов и малко тъга, с надежда и вяра, че ще бъде пълно както преди. В Горско Сливово през 30-те е учредена банка, има църква (много красива, но за съжаление недействаща) и джамия, едно време е имало родилно отделение, футболен отбор, художествена галерия.

Представете си щастието на двамата, когато виждат как децата ви  хапват мед с кисело мляко направо от бурканите. „Повечето не са свикнали.“

Представете си как опитвате от специалното бяло вино, което Сашо произвежда за семейството си.

Представете си разкошни, мили, великолепни хора, които правят първите три дни от ваканцията вълшебно смислени и неочаквано пълни, сякаш сте едно семейство. Вече в своите 70, младолики и пъргави, тя от Горско Сливово, той от Метковец, живяли и работили в София, и двамата хидроинженери в пенсия, идват тук преди 10-ина години и това е душата им. Пълни с истории и случки, хора-енциклопедии.

В знак на благодарност към тези двама ч о в е ц и, споделям линк към къщата. Защото съм сигурна, че заслужават всеки гост, който би оценил какви хора са и какво правят ежедневно. Без претенция, без модерни думички за село, без обещания за био почивка и енергийно презареждане. Просто със сърце и от душа.

Пчеларската къща е тук: BeeFree в booking (приемат и домашни любимци)

 

През първите 4-5 години след като се роди Мартина упорито прекарвахме част от лятната си ваканция на нашето Черноморие. Имахме малко място на юг и ни харесваше въпреки всички недостатъци.

Но когато строежите избуяха нетърпимо, канализациите започнаха да бълват фекалии посред бял ден, не остана заведение без чалга и маргарин, опропастиха единствения див и готин плаж в околността, а една вечер чухме „вадим пепелниците, само ОНИЯ с децата да си тръгнат“ се отказахме. 

Когато някой ме пита защо избираме други места, обяснявам. Но не се опитвам да убедя никого, че прави грешка и е луд да почива тук. Редовният спор, който протича всяка година в интернет пространството и извън него, е безкрайно досаден, доводите както от страна на големите патриоти, които биха татуирали портрет на цаца и името на Ахтопол на рамото си, така и на онези, които с претенция и патос обявяват, че не биха стъпили за нищо на света на наш плаж, защото пазят здравето и психиката си.

В крайна сметка всеки е свободен да избере това, което му харесва. Въпрос на приоритети, убеждения, възможности, вкусове. И няма нужда виртуално да се хокаме един друг защо не в Гърция, а на Синеморец, и обратното.

От седем години не бяхме припарвали на нашето море, нито в сезон, нито извън. През септември обаче случайно ни попадна едно бунгало в къмпинг Оазис и си казахме хайде, приемат и кучета, екстра. И въпреки че брахме жесток студ (оптимистично си бяхме взели бански и оставихме дебелите якета вкъщи, ХАХАХА) и вечер ходехме като глави лук с всички налични слоеве дрехи по себе си (наложи се да купим мъжки чорапи за децата, нямаше други в супермаркета), прекарахме страхотно. Морето беше великолепно и величествено, нямаше почти никакви хора, всички големи комплекси бяха затворени, а денем слънцето печеше божествено. За първи път отидохме до плаж Велека (голям пропуск, признавам) и Ерик остана впечатлен как от едната страна може да пие вода и да плува, а само на няколко метра по-надолу вълните са остри и солени и не става за влизане. Ядохме миди с ориз „При Димо“ (супер вкусно е всичко там!), разходихме се до Резово, пихме вино в чаши за кафе САМИ на плажа, сменяхме вълнени шалове с потници и джапанки, носът на Ерик беше постоянно в пясък, а толкова щастлив и екзалтиран май не бяхме го виждали.

Не знам дали бихме отишли пак там в сезон. Съседният комплекс мастодонт (където е сниман един от нашумелите бг сериали, оказа се) направо е изял плажа на къмпинга, представям си каква лудница става лятото. Хората в караваните и бунгалата са супер приятни, но само една вечер в Лозенец ни напомни защо не идваме по тези места и защо отдавна не е нашето лятно море.

Каквото и всеки да избира обаче, не е нужно да го налага на другите. Всеки има глава на раменете си и организира ваканцията по свой  начин. А най-хубавото е, че сме свободни да избираме, защото само за два месеца се убедихме и припомнихме колко негативи носят ограниченията, заключените възможности и кръцнатите криле. Та нека оценяваме свободата, поне докато я имаме, независимо на кой бряг сме избрали да пребиваваме.

 

По традиция в началото на април събуждаме селската къща. На ръба между зимата и пролетта винаги уцелваме удивително време, сухо слънце, буренясал двор и цъфнала между тревите градина.

Миналата година заварихме горния етаж с изпочупени прозорци и пълна с камъни спалня, но гневът бързо се превърна в конструктивна енергия, почистихме и сменихме стъклата за няколко часа, за да можем да пренощуваме. През април времето е топло денем, но хапещо вечер и пукащата печка е задължителен аксесоар. Рядко вадя фотоапарат, работата по двора е достатъчно занимание – да съберем сухите клони и листа, да окосим и почистим тревите, да изметем, проветрим, оплевим около цветята, да изтръскаме двора и да го подготвим за лятото.

А лятото, лятото е като на снимките – с боси крака върху чакъла, до колене в барата, с шушукане на тумби по улиците и дълги сенки привечер. Всяка година ставам свидетел на удивителна момичешка сила, която избухва в цялата тази свобода. Независимо дали среща змия по пътя към магазина, открива новородени кученца под сайвана, играе на пиратски кораб върху крушата, плува в селската „лагуна“ или прегръща патета на пазара – винаги всичко е сякаш напълно в реда на нещата. Ожулванията, ужИлванията, паданията, синините, цицините – все едно значки за храброст, закичени гордо на ревера.

И всъщност най-осезаемо опознавам момичетата именно там – където самата аз съм правила същите неща и по същия начин съм възприемала света за първи път. Новите и непознати места са чудесни, но тези, на които принадлежи сърцето ти, и където са натрупани безброй истории, са истинските извори на вдъхновение и хармония. Стъпваш без страх по чакъла, газиш на сляпо, мокриш се без да му мислиш, смелостта ти е правопропорционална на свободата.

Тази пролет е коренно различна от предишните. Все още не сме събудили къщата и не сме изтръскали двора поради ясни причини. Парадоксалното е, че в нормални обстоятелства искаме все нещо ново, необичайно, непреживявано. Сега обаче най-честата реплика е „да бъде както преди, постарому“. И когато всичко това свърши, надявам се преди началото на лятото, искаме именно там – за да се уверим, че всичко е по местата си, че ще бъде пак хубаво и такова, каквото го познаваме – с дългите сенки, дългите вечери и дългата момичешка смелост, която расте от лято на лято.






 

Толкова рядко се снимам, че за 10 години блог имам участие в точно 3 семейни, няколко работни фотосесии и останалото са снимки от ваканции от типа „айде, снимайте ме, да се види, че и аз съм била с вас“.

Не ми е от любимите неща, напряга ме, става ми досадно, а и не обичам фиксацията в собствения си образ и изскачането отвсякъде и по всеки повод.

Но снимки с Ерик исках отдавна, без децата, само ние двамата. Намерих го аз, беше с мен и по време на инцидента, имаме много специална и връзка и привързаност и исках да отбележим 2 години от срещата ни.

Железница е любимо място – приказно красиво през есента и идеално за голямо и енергично куче като него, поигра и потича доволно, аз също, lol. Децата се забавляваха наоколо (предимно борейки се и крещейки на ехото), а фотограф ми беше Тито. Тази му роля стана повод за много майтапи и смях, особено в частта „Ама не мога да гледам хем да има фокус, хем да не са ти отрязани краката, хем как ти е шапката!“ Много рядко го занимавам с подобни, принципно досадни и несвойствени за него неща, но пък се справи повече от чудесно, за което му благодаря.

Зелената жилетка и палтото-пончо ми бяха предоставени любезно от Plamenna Fashion Boutique и паснаха перфектно на обстановката 

Фотограф: Велислав Петков-Тито (много държеше да го напиша точно така, lol)

Косенето е нещо като плуването – може никога да не ти се наложи да спасяваш живота си с него, но не е лошо да го владееш. За всеки случай.

А да окосиш тревата в селския двор напролет е наистина животоспасяващо. Свързвам го с баща ми. Винаги го правеше той, а косачката му подарих преди много сериозна операция. „Дали ще имам време да я ползвам…“ ми каза той в началото на май преди 11 години. „Ще имаш, и още как!“ – отговорих му с усмивка и през сълзи.

Вадеше я от пролет до есен, косеше гол до кръста, със сламена шапка, спираше само за някоя цигара и продължаваше, докато не грейне дворът. Понякога го отменях, винаги съм обичала аромата на окосена трева и мириса на бензин. Сега, когато него вече го няма, го правя аз. Усещам някаква особена връзка, сякаш всеки момент ще ми каже „Браво, Майри, ама почини малко!“ или „Сложи шапка, много пече!“ Сякаш ще сме си пак заедно.

Вчера, след много перипетии, разбърникана част и помощ от приятел, я подпалихме. Тревата на места беше стигнала до кръста. Водопроводчикът ми подвикна от мазето: „Ти момче ли си, момиче ли, я не моем да косим цел час!“ Понякога съм и момче, не ми пречи. Е, с потник с дълбоко деколте, възможно най-неподходящ за косене. Баща ми и за това щеше да се помайтапи – малко одобрение, малко бъзик, малко критика – както само той си знаеше. Така ми липсват тези наши диалози, понякога си ги проектирам наужким – какво би ми казал, за какво щяхме да се засмеем или да поспорим. Вече трета година ми е трудно да приема, че тези разговори са в миналото. Имам чувството, че като окося, оскубя тревите и изрежа храстите, всичко ще се върне по старому, както си беше преди – пълно и гладко…

Ако си представяте косенето като лесна и проста работа, досущ като в американски филм, бъркате. Може да е такова на някоя захаросана равна морава, сглобена от еднакви чимове трева. В селски двор обаче нито е съвсем равно, нито съвсем еднородно. Има и осили, и бодили, и жилави дълги треви, и камъни. Както в живота. Хем трябва да внимаваш да не счупиш косачката, хем да не пропуснеш нещо. Като се напълни коша – изпразваш. Като свърши бензина – пълниш. Като видиш препятствия – местиш. Слънцето ти пече ту отзад, ту отпред, вадички пот се стичат по гърба и мустака. Дланите те заболяват от натискането, прасците горят, стъпалата ти стават черно-зелени, а дрехите – набити със стружки трева. Бучи ти в ушите, вибрира ти в ръцете, пресъхва ти в устата.

Чак когато целият двор стане на гладки ленти, паркираш, почистваш коша от набитите осили, изчистваш отгоре и пълниш резервоара за другия път. Изчакваш ден-два, за да изсъхне изпадналата трева и я събираш с гребло. И така до следващото косене, когато е много по-лесно, вече си отметнал най-трудната част. Както в живота.

Ароматът на окосена трева лекувал стреса. И бил предупреждение за опасност към останалите растения – да започнат да произвеждат специални вещества. Да се възстановят. Да станат пак цели. Да бъде всичко пълно. Да излекуват раните.

Което всъщност опитвам да правя и аз – всеки ден от три години насам.

Мина повече от година и половина от публикацията за #инстаселобг  – хаштагът, който събра колекция от прекрасни образи и спомени (повече от 1600) из знайни и незнайни български села.

С огромно удоволствие ги следя и се радвам на всеки един от тях. Щастлива съм, че идеята увлече много хора и се убедихме колко велико е всъщност селото – разноцветно, пълнокръвно, топло и многообразно. И въобще няма значение кой къде е роден, дали на село, в малък град или се пише гордо за жълтопаветник, важно е усещането – да си близо до земята, истината и корена; да виждаш красотата извън мола, фейсбук списъка си и лъскавия лукс; да си смирен, щастлив и удовлетворен; да си сво-бо-ден.

Благодаря от сърце на всички, които взеха участие, не мога да ги изредя поименно, колкото и да ми се иска. Видях великолепни снимки, наистина великолепни

#инстаселобг продължава с пълна сила.

*Това са само част от снимките, съвсем произволно избрани. Можете да ги разгледате в галерия и по-голям размер, като кликнете върху всяко изображение . А най-добре  вижте пълната колекция в Инстаграм или последвайте хаштага #инстаселобг, за да пристигат в потока ви с новини.

Вазовата екопътека доби популярност напоследък и има защо – близо е до София, районът е страшно живописен, може да се стигне с влак, самата пътека до водопад Скакля е лека за минаване (Скакля-Заселе е по-сложна за малки деца), красиво и зелено е почти винаги.

Снимките са от септември миналата година, но пролетта е най-подходящ за разходка сезон – водопадът е пълноводен и още по-впечатляващ (85 м., един от най-високите в България). Слизането е лесно дори за най-малките, стига да обичат движението. А като завършек можете да минете през Своге – чист, подреден, оживен и много приятен малък град с чудна детска площадка. В бистро Искър винаги е суууупер вкусно, обедното меню съдържа както класически неща като шкембе чорба, така и кюфтета от киноа, например, боб с манатарки, хляб с квас, разнообразни десерти – всичко на символични цени и без претенция, за разлика от софийските хипстърски заведения. До село Бов пък има доста места подходящи за риболов – все пак е добре да се намира за всекиго по нещо, така комбинациите за разходка действат безотказно.