Представете си как в последния момент организирате екскурзионно пътуване с кола, две деца и куче. Измислили сте маршрута, набелязали сте какво да видите, уточнили сте повечето нощувки, но ви остават три неизвестни – за първия престой.

Представете си как ровите из booking, facebook, почивка.бг, вила.бг, препоръки на познати, отзиви из нета, дочуто оттук-оттам. И няма абсолютно нищо подходящо. Едното не ви допада, в друго не приемат кучета, трето е съвсем отдалечено, четвърто не ви вдъхва доверие.

Представете си как срещате някаква Пчеларска къща (BeeFree house). О, моля ви, пореден трик за привличане на гости, кой знае каква заблуда е – снимките са малко и неясни, селото не сте го чували никога, отзивите хубави, но някакво съмнение ви гони.

Представете си как не намирате нищо друго подходящо и все пак запазвате и плащате за Горско Сливово. Айде, голяма работа, може пък да е готино, да не придиряме предварително.

Представете си как тръгвате в петък следобед, поизморени, попренавити от очакване, с поне час по-късно от предвиденото (винаги! аз съм виновна, мерси), стигате по тъмно, молите се селска кръчма да има, а и да е отворена (не носите нищо за ядене, пак аз виновна, пак мерси). Кучето вече изтощено от пътуване, децата питат през три минути стигнахме ли. Пристигаме. Селото пълно с хора, дори в 10 вечерта, щъкат насам-натам, пият бира, оживление. Екстра! Нямате много очаквания за нещо кой знае какво, но поне нещо, нали, да не се налага да биете път до най-близкия град или пък да си легнете гладни.

А сега представете си как ви посрещат най-милите хора – Бойка и Сашо, живеят в съседство и стопанисват къщата. Показват ви я – чудесна , с голям двор, много чиста, с всички удобства. Купили я преди години, за да не се разруши, на шега започнали да я отдават под наем. Отварят ви хладилника, а там, специално за вас: домашни тиквички и краставици, два вида козе сирене, собствено производство, кисело и прясно мляко (божествени!), студена бира и студена домашна ракия в малка изящна старинна гарафа. На масата – градински домати (около 5 вида – жълти, оранжеви, чери, розови), лук и чесън. Не сте ли вечеряли, пита Бойка. След малко пристига и домашна яхния от козе месо, фасул и картофи от градината. Децата се опулват от радост и въодушевление.

Представете си как сутринта, без да сте очаквали, че изобщо се предлага закуска, в лятната кухня ви чака пухкав, греховно вкусен тутманик, кисело мляко и мед, пак тяхно дело. Освен пчели и кози („Много са ни, но ни е жал да ги колим“), гледат кокошки и няколко градини. Сашо всяка сутрин поставя киселото мляко по диагонал върху външната маса, за да попаднат сънените ни погледа и върху закуската зад прозореца (превенция срещу котки).

Представете си как следват най-съвършените мекици и кекс, съвсем топли, току-що излезли от фурната, жълти като залез заради яйцата. Оставени дискретно долу, за да не ви будят.

Представете си как сутринта погледът се ширва към зеления хълм отсреща, а градината ухае на дом. Можете да си късате гигантски смокини по шепа едната, чушки, тиквички и каквото още е узряло.

Представете си Сашо, който показва на децата ви съвсем реално как се вади мед в пчелина. Намира им детски пчеларски костюми и им демонстрира от-до, а те сами си наливат първия за годината нов мед като подарък. Джвакат току-що изстърганата пчелна пита и сочен мед се разлива, и се захласват от смях и удивление, защото восъкът е като дъвка (за това невероятно преживяване друг път).

Представете си как всяка сутрин намирате огнището на първия етаж изчистено и приготвено като по учебник за следващата ви вечер пред огъня, до синията, с нещо върху скарата. 

Представете си как домакините ви разказват за района, самото село, хората, земята, миналото, настоящето. С любов и малко тъга, с надежда и вяра, че ще бъде пълно както преди. В Горско Сливово през 30-те е учредена банка, има църква (много красива, но за съжаление недействаща) и джамия, едно време е имало родилно отделение, футболен отбор, художествена галерия.

Представете си щастието на двамата, когато виждат как децата ви  хапват мед с кисело мляко направо от бурканите. „Повечето не са свикнали.“

Представете си как опитвате от специалното бяло вино, което Сашо произвежда за семейството си.

Представете си разкошни, мили, великолепни хора, които правят първите три дни от ваканцията вълшебно смислени и неочаквано пълни, сякаш сте едно семейство. Вече в своите 70, младолики и пъргави, тя от Горско Сливово, той от Метковец, живяли и работили в София, и двамата хидроинженери в пенсия, идват тук преди 10-ина години и това е душата им. Пълни с истории и случки, хора-енциклопедии.

В знак на благодарност към тези двама ч о в е ц и, споделям линк към къщата. Защото съм сигурна, че заслужават всеки гост, който би оценил какви хора са и какво правят ежедневно. Без претенция, без модерни думички за село, без обещания за био почивка и енергийно презареждане. Просто със сърце и от душа.

Пчеларската къща е тук: BeeFree в booking (приемат и домашни любимци)

 

През първите 4-5 години след като се роди Мартина упорито прекарвахме част от лятната си ваканция на нашето Черноморие. Имахме малко място на юг и ни харесваше въпреки всички недостатъци.

Но когато строежите избуяха нетърпимо, канализациите започнаха да бълват фекалии посред бял ден, не остана заведение без чалга и маргарин, опропастиха единствения див и готин плаж в околността, а една вечер чухме „вадим пепелниците, само ОНИЯ с децата да си тръгнат“ се отказахме. 

Когато някой ме пита защо избираме други места, обяснявам. Но не се опитвам да убедя никого, че прави грешка и е луд да почива тук. Редовният спор, който протича всяка година в интернет пространството и извън него, е безкрайно досаден, доводите както от страна на големите патриоти, които биха татуирали портрет на цаца и името на Ахтопол на рамото си, така и на онези, които с претенция и патос обявяват, че не биха стъпили за нищо на света на наш плаж, защото пазят здравето и психиката си.

В крайна сметка всеки е свободен да избере това, което му харесва. Въпрос на приоритети, убеждения, възможности, вкусове. И няма нужда виртуално да се хокаме един друг защо не в Гърция, а на Синеморец, и обратното.

От седем години не бяхме припарвали на нашето море, нито в сезон, нито извън. През септември обаче случайно ни попадна едно бунгало в къмпинг Оазис и си казахме хайде, приемат и кучета, екстра. И въпреки че брахме жесток студ (оптимистично си бяхме взели бански и оставихме дебелите якета вкъщи, ХАХАХА) и вечер ходехме като глави лук с всички налични слоеве дрехи по себе си (наложи се да купим мъжки чорапи за децата, нямаше други в супермаркета), прекарахме страхотно. Морето беше великолепно и величествено, нямаше почти никакви хора, всички големи комплекси бяха затворени, а денем слънцето печеше божествено. За първи път отидохме до плаж Велека (голям пропуск, признавам) и Ерик остана впечатлен как от едната страна може да пие вода и да плува, а само на няколко метра по-надолу вълните са остри и солени и не става за влизане. Ядохме миди с ориз „При Димо“ (супер вкусно е всичко там!), разходихме се до Резово, пихме вино в чаши за кафе САМИ на плажа, сменяхме вълнени шалове с потници и джапанки, носът на Ерик беше постоянно в пясък, а толкова щастлив и екзалтиран май не бяхме го виждали.

Не знам дали бихме отишли пак там в сезон. Съседният комплекс мастодонт (където е сниман един от нашумелите бг сериали, оказа се) направо е изял плажа на къмпинга, представям си каква лудница става лятото. Хората в караваните и бунгалата са супер приятни, но само една вечер в Лозенец ни напомни защо не идваме по тези места и защо отдавна не е нашето лятно море.

Каквото и всеки да избира обаче, не е нужно да го налага на другите. Всеки има глава на раменете си и организира ваканцията по свой  начин. А най-хубавото е, че сме свободни да избираме, защото само за два месеца се убедихме и припомнихме колко негативи носят ограниченията, заключените възможности и кръцнатите криле. Та нека оценяваме свободата, поне докато я имаме, независимо на кой бряг сме избрали да пребиваваме.

 

По традиция в началото на април събуждаме селската къща. На ръба между зимата и пролетта винаги уцелваме удивително време, сухо слънце, буренясал двор и цъфнала между тревите градина.

Миналата година заварихме горния етаж с изпочупени прозорци и пълна с камъни спалня, но гневът бързо се превърна в конструктивна енергия, почистихме и сменихме стъклата за няколко часа, за да можем да пренощуваме. През април времето е топло денем, но хапещо вечер и пукащата печка е задължителен аксесоар. Рядко вадя фотоапарат, работата по двора е достатъчно занимание – да съберем сухите клони и листа, да окосим и почистим тревите, да изметем, проветрим, оплевим около цветята, да изтръскаме двора и да го подготвим за лятото.

А лятото, лятото е като на снимките – с боси крака върху чакъла, до колене в барата, с шушукане на тумби по улиците и дълги сенки привечер. Всяка година ставам свидетел на удивителна момичешка сила, която избухва в цялата тази свобода. Независимо дали среща змия по пътя към магазина, открива новородени кученца под сайвана, играе на пиратски кораб върху крушата, плува в селската „лагуна“ или прегръща патета на пазара – винаги всичко е сякаш напълно в реда на нещата. Ожулванията, ужИлванията, паданията, синините, цицините – все едно значки за храброст, закичени гордо на ревера.

И всъщност най-осезаемо опознавам момичетата именно там – където самата аз съм правила същите неща и по същия начин съм възприемала света за първи път. Новите и непознати места са чудесни, но тези, на които принадлежи сърцето ти, и където са натрупани безброй истории, са истинските извори на вдъхновение и хармония. Стъпваш без страх по чакъла, газиш на сляпо, мокриш се без да му мислиш, смелостта ти е правопропорционална на свободата.

Тази пролет е коренно различна от предишните. Все още не сме събудили къщата и не сме изтръскали двора поради ясни причини. Парадоксалното е, че в нормални обстоятелства искаме все нещо ново, необичайно, непреживявано. Сега обаче най-честата реплика е „да бъде както преди, постарому“. И когато всичко това свърши, надявам се преди началото на лятото, искаме именно там – за да се уверим, че всичко е по местата си, че ще бъде пак хубаво и такова, каквото го познаваме – с дългите сенки, дългите вечери и дългата момичешка смелост, която расте от лято на лято.






 

Толкова рядко се снимам, че за 10 години блог имам участие в точно 3 семейни, няколко работни фотосесии и останалото са снимки от ваканции от типа „айде, снимайте ме, да се види, че и аз съм била с вас“.

Не ми е от любимите неща, напряга ме, става ми досадно, а и не обичам фиксацията в собствения си образ и изскачането отвсякъде и по всеки повод.

Но снимки с Ерик исках отдавна, без децата, само ние двамата. Намерих го аз, беше с мен и по време на инцидента, имаме много специална и връзка и привързаност и исках да отбележим 2 години от срещата ни.

Железница е любимо място – приказно красиво през есента и идеално за голямо и енергично куче като него, поигра и потича доволно, аз също, lol. Децата се забавляваха наоколо (предимно борейки се и крещейки на ехото), а фотограф ми беше Тито. Тази му роля стана повод за много майтапи и смях, особено в частта „Ама не мога да гледам хем да има фокус, хем да не са ти отрязани краката, хем как ти е шапката!“ Много рядко го занимавам с подобни, принципно досадни и несвойствени за него неща, но пък се справи повече от чудесно, за което му благодаря.

Зелената жилетка и палтото-пончо ми бяха предоставени любезно от Plamenna Fashion Boutique и паснаха перфектно на обстановката 

Фотограф: Велислав Петков-Тито (много държеше да го напиша точно така, lol)

Косенето е нещо като плуването – може никога да не ти се наложи да спасяваш живота си с него, но не е лошо да го владееш. За всеки случай.

А да окосиш тревата в селския двор напролет е наистина животоспасяващо. Свързвам го с баща ми. Винаги го правеше той, а косачката му подарих преди много сериозна операция. „Дали ще имам време да я ползвам…“ ми каза той в началото на май преди 11 години. „Ще имаш, и още как!“ – отговорих му с усмивка и през сълзи.

Вадеше я от пролет до есен, косеше гол до кръста, със сламена шапка, спираше само за някоя цигара и продължаваше, докато не грейне дворът. Понякога го отменях, винаги съм обичала аромата на окосена трева и мириса на бензин. Сега, когато него вече го няма, го правя аз. Усещам някаква особена връзка, сякаш всеки момент ще ми каже „Браво, Майри, ама почини малко!“ или „Сложи шапка, много пече!“ Сякаш ще сме си пак заедно.

Вчера, след много перипетии, разбърникана част и помощ от приятел, я подпалихме. Тревата на места беше стигнала до кръста. Водопроводчикът ми подвикна от мазето: „Ти момче ли си, момиче ли, я не моем да косим цел час!“ Понякога съм и момче, не ми пречи. Е, с потник с дълбоко деколте, възможно най-неподходящ за косене. Баща ми и за това щеше да се помайтапи – малко хвалба, малко бъзик, малко критика – както само той си знаеше. Така ми липсват тези наши диалози, понякога си ги проектирам наужким – какво би ми казал, за какво щяхме да се засмеем или да поспорим. Вече трета година ми е трудно да приема, че тези разговори са в миналото. Имам чувството, че като окося, оскубя тревите и изрежа храстите, всичко ще се върне по старому, както си беше преди – пълно и гладко…

Ако си представяте косенето като лесна и проста работа, досущ като в американски филм, бъркате. Може да е такова на някоя захаросана равна морава, сглобена от еднакви чимове трева. В селски двор обаче нито е съвсем равно, нито съвсем еднородно. Има и осили, и бодили, и жилави дълги треви, и камъни. Както в живота. Хем трябва да внимаваш да не счупиш косачката, хем да не пропуснеш нещо. Като се напълни коша – изпразваш. Като свърши бензина – пълниш. Като видиш препятствия – местиш. Слънцето ти пече ту отзад, ту отпред, вадички пот се стичат по гърба и мустака. Дланите те заболяват от натискането, прасците горят. стъпалата ти стават черно-зелени, а дрехите – набити в стружки трева. Бучи ти в ушите, вибрира ти в ръцете, пресъхва ти в устата.

Чак когато целият двор стане на гладки ленти, паркираш, почистваш коша от набитите осили, изчистваш отгоре и пълниш резервоара за другия път. Изчакваш ден-два, за да изсъхне изпадналата трева и я събираш с гребло. И така до следващото косене, когато е много по-лесно, вече си отметнал най-трудната част. Както в живота.

Ароматът на окосена трева лекувал стреса. И бил предупреждение за опасност към останалите растения – да започнат да произвеждат специални вещества. Да се възстановят. Да станат пак цели. Да бъде всичко пълно. Да излекуват раните.

Което всъщност опитвам да правя и аз – всеки ден от три години насам.

 

 

Мина повече от година и половина от публикацията за #инстаселобг  – хаштагът, който събра колекция от прекрасни образи и спомени (повече от 1600) из знайни и незнайни български села.

С огромно удоволствие ги следя и се радвам на всеки един от тях. Щастлива съм, че идеята увлече много хора и се убедихме колко велико е всъщност селото – разноцветно, пълнокръвно, топло и многообразно. И въобще няма значение кой къде е роден, дали на село, в малък град или се пише гордо за жълтопаветник, важно е усещането – да си близо до земята, истината и корена; да виждаш красотата извън мола, фейсбук списъка си и лъскавия лукс; да си смирен, щастлив и удовлетворен; да си сво-бо-ден.

Благодаря от сърце на всички, които взеха участие, не мога да ги изредя поименно, колкото и да ми се иска. Видях великолепни снимки, наистина великолепни

#инстаселобг продължава с пълна сила.

*Това са само част от снимките, съвсем произволно избрани. Можете да ги разгледате в галерия и по-голям размер, като кликнете върху всяко изображение . А най-добре  вижте пълната колекция в Инстаграм или последвайте хаштага #инстаселобг, за да пристигат в потока ви с новини.

Вазовата екопътека доби популярност напоследък и има защо – близо е до София, районът е страшно живописен, може да се стигне с влак, самата пътека до водопад Скакля е лека за минаване (Скакля-Заселе е по-сложна за малки деца), красиво и зелено е почти винаги.

Снимките са от септември миналата година, но пролетта е най-подходящ за разходка сезон – водопадът е пълноводен и още по-впечатляващ (85 м., един от най-високите в България). Слизането е лесно дори за най-малките, стига да обичат движението. А като завършек можете да минете през Своге – чист, подреден, оживен и много приятен малък град с чудна детска площадка. В бистро Искър винаги е суууупер вкусно, обедното меню съдържа както класически неща като шкембе чорба, така и кюфтета от киноа, например, боб с манатарки, хляб с квас, разнообразни десерти – всичко на символични цени и без претенция, за разлика от софийските хипстърски заведения. До село Бов пък има доста места подходящи за риболов – все пак е добре да се намира за всекиго по нещо, така комбинациите за разходка действат безотказно.

Преди време Матеа съвсем произволно нарече семейството в лего фермата си Тина и Кевин, без дори да подозира, нито пък аз, за съществуването на истинските Тина и Кевин в самоковското село Алино.

Двамата не са просто лего персонажи, а герои от плът и кръв, убедихме се преди около месец – в съвсем истинска ферма и прелестно уютна къща, заобиколени от супер общителни животни, които обожават да ги галят, разнасят и закачат. Нашите момичета са селянчета, свикнали с тази обстановка, но фермерските обяди са чудесен начин децата да се запознаят с подобно място, селски двор и атмосфера. Кевин готви просто божествено, чиниите бяха довършени до трошичка, а Тина върти къщата като една истинска фурия, двамата са чудесен тандем.

А по пътя обратно можете да се отбиете и през Cohofarm – фермата за чиста и отгледана по всички стандарти сьомга. Щастливи деца, животни, приятна компания и добра храна – какво може да се иска повече от една мартенска неделя.

Когато миналия август споменах на майка ми, че смятаме да минем Ком-Емине с децата, тя за малко не изпусна тенджерата с настъргани домати. Но понеже знае, че понякога да ми се противоречи е равносилно на мазохизъм, каза: „Ами добре, щом сте решили…“

Разбира се, имах предвид да качим само връх Ком, но явно заедно с Емине ми е звучало по-грандиозно. След като се разбра, че нямаме чак такива велики туристически амбиции, преценихме от групата да отпадне Матеа (тогава още ненавършила 4) и тръгнахме бодро аз, Тито и Мартина, след лекото промрънкване на малката сестра „Искам и аз на КоН“.

От наше село до Берковица е близо, градът е кокетен, малък и спретнат, а пътят минава през чудна гора.  Тръгвате от хижата нагоре по лек и приятен маршрут. Няма много стръмни участъци, а последните метри до върха са чудно живописни. Ядохме малини на корем (непознатата жена с малиновочервените длани♥), някои малко мърмореха „Не мога повече, оставам тук!“, „Това ми е последното качване, така да знаеш!!!“ и други такива, но на върха обичайно идва прилив на нова енергия и слизането надолу е (с) песен. На връщане хапнахме в хижата, а специално за мен изровиха един прашасал джин, защото реших, че ми се пие точно това. Беше прелестно, а Матеа и досега повтаря „Бяхте на КоН без мен, сърдита съм ви“. Следващия път всички заедно, има и коне, спокойно.

Към хотел Рила в Боровец имам отдавнашен сантимент. Шегувахме се вкъщи, че съм го посещавала във всякакви формати – с приятелки или гаджета в свободните ми години, с колеги на различни семинари и тиймбилдинги, с бизнес партньори по време на официални срещи, с Тито и децата на кратки семейни ваканции, с приятелки и техните деца, сега с майка ми и момичетата.

Отзовахме се с радост на поканата на хотела да прекараме летен уикенд по женски в изцяло обновената им база. Любимо място все пак, пък и с чисто нов дизайн.

Хоп, в петък на обяд се озовахме пред хотела, три поколения в четиричленен състав, по познатия от едно време начин – автогара Юг-Самоков, Самоков-Боровец. Започвам в произволен ред с впечатленията, без да ги степенувам по важност:

Лоби и общи части: Ако си спомняте предишния вид на хотела, вече няма и следа от соц стилистиката и геометричните орнаменти с остри ръбове. Изцяло обновен интериор в изчистен алпийски стил, който прави по изключително елегантен и ненатрапчив начин асоциация с мястото – специално създадени мокети със стилизирани народни мотиви (страхотни!), ненатрапчива цветова гама (кафяво, сиво, бежово), красиви детайли в стаите и коридорите (номерацията на стаите, указателните табелки, осветлението), липса на бъклици и дрянове, които сме свикнали да виждаме по планинските курорти, браво за което.

Малко публични интериори обръщат внимание на автентично изкуство извън масовката и ширпотребата, и това е повече от похвално. Изработени за пространствата на хотела са картини, скулптури, стенописи и графити  – шишарката от гранит пред входа и алуминиевите рога над камината в лобито от Стоян Дечев, футуристичните стенописи на Надежда Олег Ляхова (светило в театралната сценография) пред конферентна зала „Рила“, местните животински видове в коридорите, също претворени от нея, архивни фотографии от историята на курорта,подбрани с вкус и мисъл от Никола Михов в колажи за централните приземни коридори. Този тип елементи, на които рядко се държи в България (и изобщо се мисли по тях), са истинско удоволствие и доказателство, че не всичко е изгубено – все още добрият вкус не е отишъл по дяволите.

Интериор на стаите: Почти всички стаи са обновени и поддържат централната цветова гама. Няма да срещнете прасковени стени, алелуя! Основно графит и избелен фурнир, с акценти в охра и жълто. Спокойствие функционалност и комфорт. Страхотно попадение е мини-барът, вграден в гардероба, както и сушилните за ръкавици и шапки над парното. Мощни сешоари и еко послания в банята – дребни на пръв поглед неща, но важни. Тънките одеялца за следобеден сън или намятане през хладни вечери на балкона са чудесен детайл, който използвахме с кеф.

Обслужването: Рядко ми се случва да нямам забележка, знаете. Доста критична съм и не спестявам препоръки, ако имам резонно основание за тях. Държа се мило и любезно и ми се струва нормално така да се държат и с мен. Не си придавам излишни важности и съм по-скоро срамежлив клиент. Ако обаче ме предизвикат, цялото ми Лъвско недоволство може да избухне по бурен и шумен начин. В случая нямам нито една забележка. НИТО ЕДНА! От рецепцията (изключително милата жена, чието име за съжаление не разбрах), през персонала в кухнята и ресторанта, момичетата в детския клуб и спа центъра, adventure офиса, камериерките и охраната – всички бяха изключително мили, непресторено отзивчиви и най-важното –  адекватни. Рядко се случва напоследък, затова оценявам по достойнство. Не знам дали е заслуга на мениджмънта, самите хора, въздуха или мястото, но на това казвам аз добре свършена работа – да се чувстваш комфортно като гост, не неловко или нелепо.

Активностите: За съжаление не успяхме да отидем в средата на седмицата, когато се организира барбекю вечер (сряда), уроци по готварство (четвъртък) и плуване за деца. Но и петък-неделя заниманията са предостатъчни. На разположение на гостите на хотела е спа центърът, също изцяло ремонтиран, с висококласна френска козметика и напълно ново оборудване (перфектна организация, въпреки многото гости през въпросния уикенд), басейнът (безупречно чист, с любима гледка към пистата) и фитнес центърът (не го използвах, знаете, айрол). За по-малките (3-12) е детският клуб – безплатен до 3 часа на ден, работи от 15-22 ч.  Малък, но истински, не просто стая с 5 играчки, където момичетата се занимават с желание и търпение с децата, рисуват, скачат, създават приятелства. Много удобно преди вечеря, например, когато малките са нетърпеливи и често супер ангажиращи – оставяте ги за час и ги взимате леко уморени, щастливи и гладни. На открито има площадка, където децата играят на въздух, под контрол, докато вие се занимавате с нещо друго – има люлки, къщички, пясъчник, пързалки, огромна поляна, топки, т.н. Въженият град пък е любим на Мартина, този път мина и двете нива, плюс последното екстремно, което е наистина трудно и ѝ даде адреналин и удовлетворение за дни напред. Толкова целеустремена, активна и концентрирана не бях я виждала скоро – истинско щастие! Батутът пред самия хотел е винаги любимо занимание, даже и аз бих го ползвала, ако имаше опции за големи. Планински велисипеди под наем, пешеходни турове, конна езда, каякинг, скално катерене и какво ли още не – за всеки вкус и темперамент по нещо.

Храната: Като цяло не сме почитатели на All inclusive формата, но за няколко дни семейно от време на време не е лошо – не мислиш къде ще хапвате, рутината дава спокойствие и помага на почивката, а за децата е истинско забавление да избират и сервират сами храната си. И тук мога да кажа, че от хотела са се постарали – организация, разнообразие, външен вид и вкус на храната, всичко е точно. Пак с моите любими детайли – има различни видове семки за салатата, както и чудесен малинов и лимонова дресинг. Въпреки провеждащите се по същото време семинари, не усетихме суматоха или хаос в ресторанта, всичко беше спокойно и комфортно. Не бяхме виждали как Матеа изяжда голямо количество задушени гъби с мащерка на закуска, е, и на това станахме свидетели. Разнообразие на салати, гарнитури и десерти, често напълно пренебрегвани в All inclusive менютата. Риба сред основните на всяко хранене е чудесно решение. Препоръка: повече видове супа би било супер.

Цялостното преживяване: Три поколения жени от нашето семейство оцениха прекарването като СУПЕР. Децата са почитатели отпреди на хотела и винаги го посещават с викове на радост, вече сред феновете е и майка ми. Матеа съвсем се обърка с местата и отсече „Нека най-добре наричаме Боровец Гърция“. Ъъъъ, ок, но все пак си е Боровец. Имаше плуване, катерене, скачане, първи професионален масаж за момичетата (влиза в основния пакет), смях до късно, апетитни закуски, бавни вечери, наздравици по женски и шушукане по коридорите – всичко, което ни прави щастливи.

За кого е подходящ хотелът в новия си облик: За семейства с деца във всяка възраст. За баби и дядовци с внучета. Едно от малкото места в България, където децата се чувстват пълноправни гости, а не просто малки досадници, които трябва да бъдат занимавани с нещо. За двойки (децата не са навсякъде и присъствието им не дотяга, важен баланс и за родителите). За групи приятели – пак бих дошла и без децата. За всички, които искат да си починат на чист въздух, близо до София и в приятна обстановка. Боровец е великолепен през лятото – без ски, тълпи, студ и опашки.

А малко по-надолу по улицата можете да се сдобиете с домашни, току-що набрани малини за закуска ♥

*Публикацията е в партньорство с Хотел Рила Боровец.