Юли миналата година.

Ваканция на любимо място, която ще запомним с ръждясалия пирон в крака на Мартина. С ниското кехлибарено слънце преди вечеря. С цвърчащото щастие върху конете. С малките пръстчета, заровени в гривата. С почти ураганния вятър при хижата. С любимото село Лебед и белите каменни гъби. С басейна рано сутрин и танците с оранжева жилетка. С Dixit на верандата. С безумно вкусния шаран, уловен от Тито. С четири чифта детски боси крака на поляната – Виктор, Алекс, Матеа и Мартина. На юг, където погледът стига далече, а простите неща имат вкус на зрял и сладък плод.

 

Уж добре познавам селото, пък да не знам, че точно до реката, близо до вкъщи, на възвишенията зад пътя, имало мотописта – съвсем истинска и професионална.

През септември там се проведе кръг от националния мотокрос шампионат, на подготвителната част от който имахме удоволствие да присъстваме. Момичетата обичат мотори и бяха адски впечатлени от рева на двигатели и космическите скокове, които тези момчета правят.

 

Хубаво се майтапим ние с лайфстайла и селото, но от това може да излезе нещо смислено и полезно.

Свикнали сме да се прехласваме по френския Прованс, по малките китни селца из Тоскана, Пулия и Сицилия, по швейцарските подредени къщички и дворчета, по английските зелени поля и португалските брегове. Да ахкаме по всичко, което е чуждо, недотам типично за нас и  най-вече чужбинско. Няма лошо, но хора, които не уважават корените си и не се обръщат към тях, за да проумеят основни неща, често губят връзка с реалността и се лутат в някакъв измислен свят на елитарност и градска модерност. Често попадам на крайна дискретност по повод родното място, неглижирайки, пренебрегвайки, дори срамувайки се от него. Но, разбира се, къде-къде по-престижно и интересно е да си говорим за екзотични и далечни държави, препълнени с туристи и чужда култура, отколкото да разкажем за мястото, от което произхождаме.

Ако пък говорим за нашенско село, то задължително в него трябва да има спа, луксозен ресторант и басейн олимпийски размер, иначе „не е нищо особено“. Не знам всъщност какво хората очакват да има в едно село – мини Дисниленд, зоопарк, изкуствена ски писта или пустиня за сафари. Сигурно помните и времето, в което хората наричаха селските си къщи вили – отново статус символ, който незабавно ни причисляваше към групата на гражданите.

Няма как да не сте забелязали и моята привързаност и любов към Лехчево – място толкова на сърцето ми, колкото никое друго по света. Получавала съм често съобщения и писма колко е хубаво някой да посещава и описва с привързаност любимия край, да помни и да продължава традицията. Но и безброй пъти съм чувала реплики от сорта на: „О, ама то нашите села са запуснати и изоставени“, „Селото умира“, „Хората бягат от селото“, „То никой не остана, само цигани“, „На село е скучно, няма какво да се прави“, „Имаме едно село, ама не сме ходили от години“, „Няма кой да наглежда селската къща, ние сме много заети, а децата не познават мястото“ и други подобни. А именно децата са най-точен показател – смелостта се придобива още с ходенето бос, галенето на гъсеница, плуването в реката и игрите до късно на двора. Имагинерните понятия добиват реални очертания и след години е много по-лесно да се приземиш, когато леко си се главозамаял от истеричната лайфстайл модерност.

Иска ми се да вярвам, че през последните години дори и в край като нашия, северозападния, който има славата на западнал, обезлюден и беден, има съживяване, някакъв своеобразен селски Ренесанс – все повече хора намират смисъл да останат или поне да идват често. Дават си сметка, че истинският живот е тук, че ценните неща са именно близо до земята и корена. Не искам да звуча архаично и патетично, но това е простата истина. Факт е, че и големи живи села като нашето са по-скоро изключение, но за да бъдат и останалите такива има нужда от работа, инфраструктура, желание, усилия и … хора. Дори само лятото, дори само за малко.

Разбира се, не всеки е създаден за селски живот, не на всеки се харесва и му се отдава, но пък не е и нужно. Важното е да говорим за селото с любопитство и любов, а не с чувство на обреченост и отегчение. Сигурна съм и, че всеки от нас има по едно такова село. Може да не е родно, а просто място за почивка; такова, което харесвате, където се чувствате добре и помните през годините. Нека го наречем #инстаселобг (по предложение на Михаела от Good Natured Food добавяме и #инстапланинабг) и да обозначим снимките и преживяванията си (в Инстаграм и Фейсбук) с този хаштаг. Аз лично ще се върна и ще го добавя към всичките си селски снимки. А щом посъберем материал, ще го сглобим в колажи, за да ахкаме и да се убедим, че селото е куул – точно толкова, колкото и Прованса.

На бас, че (почти) всеки от вас притежава ярък детски спомен със селски привкус, а Инстаграм е именно като спомените от този период – отделни картини, детайли и емоции. Споделете в коментар под публикацията (във ФБ или тук на сайта) вашия най-мил детски селски спомен, ще ми бъде интересно да прочета.

Летс мейк село грейт ъгейн, дет се вика. Напълно възможно е, ще видите. А ако дори на един градски човек му стане интересно, сети се, спомни си и се върне – поне за малко – пак сме свършили нещо полезно.

*Любимото ми Лехчево от вчера си има чисто нова ФБ страница. Модерна работа.

По мои скромни наблюдения около 80% от блогърите се чувстват задължени след като посетят едно място за първи път да го опишат в подробен travel guide.

Това Милано, Видин, Париж, Асеновград, Рим, Солун, Бургас – как бихте се ориентирали из тези непознати места, ако не бяха лайфстайл наръчниците, подготвени грижливо от добри хора. Кое място да не пропуснете, къде да пиете кафе, какво да си поръчате ЗАДЪЛЖИТЕЛНО, в кой ресторант ще ви прецакат в сметката, кой самолет накъде да хванете и от кой хълм да си направите най-доброто селфи  – ако не спазите тези указания, все едно не сте били там.

Та, реших и аз да не оставам по-назад и след лайфстайл наръчника да направя един скромен travel guide за нашето село. Предполагам е приложим за всяко друго от този калибър, но не мога да го твърдя със сигурност. Предусещам, че ще бъде мой първи и последен гайд, така че ще хвърля максимум експириънс за по-квалитетен контент.

лайфстайл шот

И така, мили приятели, започваме с основните неща.

КАК ДА СТИГНЕТЕ?
Има няколко варианта – автомобил (личен), автомобил (споделен), автобус с прекачване, влак в комбинация с автобус. Което и да изберете, все пак някак и някога ще стигнете. За съжаление в Лехчево няма летище, така че тук един куп лайфстайл съвети отпадат. Но пък няма да ви се наложи да мрънкате колко е бил кофти полетът и колко селско е софийското летище. А и  винаги някъде дебне едно още по-селско.

КАКВО ДА ПОСЕТИТЕ – ШОПИНГ И ЛАЙФСТАЙЛ АКЦЕНТИ

Рибарника на Силви. До някога гламурния ловен дом сега можете да си хванете шаран и да го приготвите на открито за уникален лайфстайл момент. Носете си репеленти, подходяща луксозна чанта-акцент в цвят сьомга/мряна/пъстърва/таранка/акула, сламена шапка и висока защита срещу слънце (да си с тен отдавна не е тренди).

Магазина за хранителни стоки „Двойката“. В нашето село има над 5 магазина, купувайте от този. Персоналът е любезен, има лимонада, бира, базова козметика, хигиенни материали и всички необходими продукти за приятно селско прекарване.

Новата сладкарница. Чисто нова сладкарница НА центъра посреща гости на селото с пасти, наливна бира, wi-fi  и климатик. Ярки зелени акценти и кожена гарнитура за пълен комфорт. A must!

Строителния магазин. Мястото, където всички инфлуенсъри и местни диджитъл гурута се събират. Можете да си набавите цимент, силикон (монтажен, не другия), пясък, боя, балони, щипки за пране и дори реплика на популярни парфюми. Нищо чудно и като мен да срещнете колега от преди 12-13 години, който е дошъл за гипс от съседното село.

Библиотеката в читалището. Една книга в дефокус по време на лайфстайл фотосесиите винаги може да ви издигне на по-високо интелектуално ниво. Не е задължително да я четете, важното е да я върнете.

ГУРМЕ АКЦЕНТИ

Лютеницата на мама. Гмурнете се в северозападната обстановка с тази едросмляна зеленчукова прелест с балансиран вкус и нотки лютивост, приготвена от органик зеленчуци, произведени от самата моя майка. Поднася се в глинена еко паница, поискайте си и надрана дъска+стара ръждясала вилица, за да стане Инстаграм френдли целият експириънс.

Пълнените чушки с боб на леля Ванче. Задължително гурме, което не бива да пропускате. Леля Ванче всички я познават, така че ще ви упътят за маршрута. Чушките са от Мишлен калибър, съвсем сериозно.

Кебапчетата на пазара. Уел дан кебапчета в прегръдката на топъл  занаятчийски хляб и домашен кетчуп. Най-вкусните гурме бъргъри в околността! Придружете ги с ледена крафт бира, нищо, че е 9 сутринта. Summer mood on… нали.

СВЕТСКИ СЕЛСКИ ИВЕНТИ

Фермерският еко пазар в четвъртък. За да усетите автентичната селска атмосфера ЗАДЪЛЖИТЕЛНО посетете това място! Можете да се сдобиете с пилета, зайци, жива риба, актуални за сезона обувки, кактуси, зеленчук, клинове, саксийни растения и други продукти за дома, двора, гардероба и душата. Пазарете се, тук може.

С(ъ)борът. Най-светският ивент тук. ПР парекселанс в края на отминаващото лято. Можете да видите всичко и всички да видят вас. Позволено е да изглеждате както си поискате, важното е да сте там.

КИДС ФРЕНДЛИ ЗОНА

Мястото е кидс френдли, така че не се притеснявайте да вземете децата с вас, няма да ви пречат много. Има разнообразни занимания, които ще ви осигурят глътка въздух в забързаното ежедневие. През призмата на всеки родител това си е чисто презареждане на батерии.

Близо до природата – запознаване с животни в натуралния им хабитат

Курсове по здравословно хранене за тодлъри

Парти на открито

Кръжок по готварство

Хидратиращ детски флашмоб

Лятно училище 

Източна медитация за най-малките

КАКВО ДА ОБЛЕЧЕТЕ?
Каквото и да облечете, никой няма да забележи, така че ходете както повелява вдъхновението и фешън вълната. Тук дрескодове няма, аутфитите са дума непозната, а трендовете са разтегливо понятие. Модно съдържание за модериране няма. Сори.

СЪВЕТИ:

  • избягвайте думата „домашно“, тук важи буквално за всичко и има риск да се повтаряте непрекъснато.
  • бъдете широкоскроени, колкото и да ви се струва трудно това.
  • снимайте всичко около себе си, дори да ви е неудобно. Хората ще ви гледат учудено, да не ви пука.
  • ходете боси, полезно е.
  • релаксирайте от лайфстайл напрежение, нямате нужда от такова тук.
  • бъдете спокойни, и село е куул, и село е чил. Всичко е наред, блесд сте отвсякъде.
  • тагвайте се, нищо, че не е Париж, Сейшели или Buongiorno, Milano.
  • дишайте дълбоко, тук може.
  • снимайте се на пълна маса с вдигнати чаши – това винаги е символ на благоденствие, охолство, висок стандарт и joie de vivre.
  • отворете сетивата си за всички спиращи дъха гледки. Вдъхновявайте се!
  • БЪДЕТЕ СЕБЕ СИ! Каквото и да означава това.

В заключение бих искала да използвам един поетичен прийом за описания, който е много популярен из блогосферата, дано ми се получи. Село е дъхава трева, кебапче с кетчуп, ожулени колене, колело край реката, лютеница с чесън, туба бензин за косачката, прашни боси крака, сезал за домати, куче с бълхи, питка в печка, хамак с книга, домашна ракия, пилета по лев и педесе, резен топла диня, детска шепа с джанки, куче с бълхи …#loveselo #countrylife #closetonature

Мили приятели, пишете дали ви е харесала публикацията и какво още бихте искали да видите в блога. хохо

Едно от малкото места, които не ни омръзват и посещаваме по няколко пъти в годината. В района около Кърджали има какво ли не, природата е великолепна, пътищата са добри, има удобни маршрути и обекти за съчетаване в един ден, много възможности за разходка. История, забавления всякакви, природни чудеса, най-различни водоеми, приятни градове (Златоград!), живописни села и … малко на брой туристи/хора/тълпи (е, като изключим групата планинари на въжения мост за село Лисиците). Последното особено важно за нас.

А най-хубавото е, че тази година, вече на 3, Матеа е (почти) равностоен участник в преходите, дори стръмни и изморителни. Беглите намеци за „конче“ биват отхвърлени на секундата с „Ама аз съм вече голяма!“.

Риболов, разходки (до манастири, крепости, скални образувания, храмове, забележителности), местна кухня в някоя къща за гости или просто гледане в красива точка на хоризонта. Всеки път откриваме по нещо ново и все повече се привързваме към това място.


* Ахридос е наименованието на Източните Родопи през Средновековието
Ахридос LaMartiniaАхридос LaMartiniaАхридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia

Ахридос LaMartinia Ахридос LaMartinia

Едно от предимствата на големите семейства е, че винаги има по някой за опознаване.

Децата откриват хората около себе си по най-естествения и непредубеден начин, все едно отварят нова играчка или влизат в увеселителен парк. Нерядко възрастните са им по-интересни от връстниците. Попиват всяко движение, жест и дума и ги складират там, където могат бъдат извикани при нужда.

– Твоят вуйчо, вуйчо ли ми е на мен? – попита Мартина, объркана от семейните връзки, самата тя с двама вуйчовци – моите братя.
– Ами брат е на баба ти, тоест на теб ти е… не знам точно… вуйчо.

Нашият вуйчо е архитект, йога, бохем и разказвач на истории. Живее в малка къща близо до София, рисува, пее, свири на китара, притежава умения на ловък аниматор и буквално всички деца го гледат с ококорени очи. И не само децата. Може да раздвижи и най-вялия разговор с „Когато бях на служба в джунглата изведнъж ми се приядоха печени чушки.“ Разбира се, с много сериозен тон.

Установих, че най-сигурният начин М. и М. да бъдат озаптени е да посадя няколко реда малини, наблизо да има голямо куче и някой да им свири по цял ден на китара.

– Кога ще ходим пак?

_______________________________

Бележка: диадемата-слушалки е дизайнерско решение. Омазаните с малини лица – също.

След дългогодишни опити установих, че зимните спортове, и изобщо забавления, не са създадени за мен.

Срам ме е да си призная, но дори спускането с шейна и играта с децата в снега ме отегчават сериозно, да не говорим за оправянето на багаж, влаченето на екипировки, обличането по 40 минути, мазането със слънцезащитни продукти и останалите сто процедури, които придружават тази непонятна дейност, наречена ски.
Дайте ми на мен зимни приказки през прозореца, червено вино на обяд, книжка в чисти чаршафи, шезлонги на терасата и горещи душове – на това му казвам аз зимна идилия. Тя обаче с две деца не изглежда толкова спокойно, колкото звучи, а най-странен остава фактът, че винаги аз ставам инициатор на тези семейни т.нар. почивки.
Е, и този път мокрих чорапи, зачервявах нос, умирах от студ, пих вино, играх тъжно на флипера във фоайето и горчиво съжалявах, че си го причиних. Защо? Не знам, не знам ♥