Снимките са от едно любимо мое място, за което ви разказах миналата година – Лехчево. Всеки път когато си тръгвам от там се скъсвам от рев. Не защото няма да се върна, а защото се чувствам безпомощна да взема всичко със себе си – тревата, ароматите, купола от звезди вечер, светулките, старите стени на къщата, тишината. Някои места са заредени с толкова емоция, спомени и енергия, че направо ти се завива свят. И после ти олеква…
Поне веднъж човек трябва да си организира мързелив понеделник. На именно такова място. Когато работата няма думата. Когато времето тече бавно и на капки. Когато слънцето напича, а сянката изсмуква горещината. Всичко да бъде плавно, декадентско, разточително. Да правиш само това, което искаш. Такъв един понеделник със сигурност може да замести няколкодневна почивка и със сигурност ще е по-хубав от някоя обичайна лежерна неделя.
Да започнеш с коктейл от сутринта. Без да те гледат странно…
Да закусиш на лехата…
Да бъдеш с любими хора…
Да извадиш всички играчки на масата. И никой да не ти прави забележка …
Да носиш цял ден широкопола шапка. Без да ти е неудобно от това….
Да ядеш плод във ваза…
Да набереш цветя за масата…
Да забравиш, че домашният ти любимец има каишка…
Да ти сготвят любимата супа…
Да уловиш със собствените си ръце вечерята…
Да заспиш на хамака…
Да те събуди гръмотевица с порой…
Да се изцапаш…
Да използваш съдовете не по предназначение…
Да си представиш, че си свободен. От всичко…
Да се вгледаш в земята…
Да усетиш студената вода и течението…
Да забучиш цвете в шапката…
Да си мълчиш с часове…
Да прекараш вечерта с пламъци…
Направете си един подобен понеделник и ще видите.
Лехчево се намира в Северозападна България. Голямо, равнинно, с течаща покрай него р. Огоста. Приветливо, голямо, чисто и уютно българско село, преди години многобройно и оживено, сега не толкова, за съжаление.
Прекарах там 2 години от детството си благодарение на приятна авантюра на баща ми и желание да смени обстановката. Да остави кариера и градски живот, да се откъсне от объркана и голяма София с цялото семейство и да се отдаде на любимата си докторска професия, лов, риболов, писане, четене на любими автори и живот близо до земята и корените. След тези 2 години се върнахме, защото ме чакаше училище, а и градът започна да липсва на всички ни, но този период считам за най-ценен от моето детство. Сега къщата е празна, родителите ми и ние я ползваме само през ваканциите, но няколкото дни там успяват да ме заредят за цяла година.
Била съм прекалено малка (около 4-5 годишна), за да си спомням заминаването и конкретни подробности, но помня най-важните неща.
Помня честите гости и многобройни семейни приятели на масата под ореха.
Помня огромния зелен двор, който не можеш да обхванеш с поглед и бялото куче Рекси, което винаги лаеше по мен.
Помня признателните пациенти на баща ми, които носеха каквото имат на разположение – зеленчуци, кофи плодове, прясно месо или яйца, в знак на благодарност за грижите му.
Помня одеялото на поляната пред къщата, стария ВЕФ до мен и куклите, които ми правеха компания. Помня игрите с братовчедите ми, с които организирахме цели спектакли, с костюми и реплики.
Помня ловния дом с огромната сенчеста тераса и стаята за бридж.
Помня звука на грамофона, който се носеше от гостната когато заспивах.
Помня детските списания, за които бях абонирана и чаках с нетърпение в пощенската кутия.
Помня радостта, която изпитвах, че не е нужно майка ми специално да ме извежда в парка, деляха ме едва няколко стъпала.
Помня малките зайчета и котета, които се раждаха непрекъснато и обичах да разнасям с мен и галя. Помня стария зимник, в който заключих без да искам едно приятелче, докато не дойде баба му да го освободи.
Помня пъдпъдъците в патладжан и цвета на домашно вино.
Помня толкова много неща, толкова отдавна и толкова далеч…
Винаги съм обичала да се връщам там, и сама, и в компания. Но най-хубавата компания тази година беше дъщеря ми. Да я виждам как си играе на същите места, на които съм го правила и аз, ме накара да изтръпна. За миг си се представих отново малка, с нея, на поляната, под звуците на стария ВЕФ… Нещата се повтарят, циклично и необратимо…
Тогава пиех лимонада, четях „Приключенията на Лукчо“, карах първото си колело без помощни и разглеждах филмче на диапозитиви. Сега пия мента с мляко, чета Айн Ранд, карам колело за възрастни, ровя из стари снимки и мисля прекалено много. Детската ми реплика „Тук е по-близо от вътре до вън“ сега разбирам и с ново, по-образно значение.
Обичам да се връщам там с любимите ми хора и да чувам скърцането на дървената порта, обичам хамака под сянката на ореха и мириса от цепенето на дърва, обичам току-що окосената трева и хладните стаи през лятото.
И искам да запечатам всичко точно така в съзнанието си. До следващия път.
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)