Мина повече от година и половина от публикацията за #инстаселобг  – хаштагът, който събра колекция от прекрасни образи и спомени (повече от 1600) из знайни и незнайни български села.

С огромно удоволствие ги следя и се радвам на всеки един от тях. Щастлива съм, че идеята увлече много хора и се убедихме колко велико е всъщност селото – разноцветно, пълнокръвно, топло и многообразно. И въобще няма значение кой къде е роден, дали на село, в малък град или се пише гордо за жълтопаветник, важно е усещането – да си близо до земята, истината и корена; да виждаш красотата извън мола, фейсбук списъка си и лъскавия лукс; да си смирен, щастлив и удовлетворен; да си сво-бо-ден.

Благодаря от сърце на всички, които взеха участие, не мога да ги изредя поименно, колкото и да ми се иска. Видях великолепни снимки, наистина великолепни

#инстаселобг продължава с пълна сила.

*Това са само част от снимките, съвсем произволно избрани. Можете да ги разгледате в галерия и по-голям размер, като кликнете върху всяко изображение . А най-добре  вижте пълната колекция в Инстаграм или последвайте хаштага #инстаселобг, за да пристигат в потока ви с новини.

Вазовата екопътека доби популярност напоследък и има защо – близо е до София, районът е страшно живописен, може да се стигне с влак, самата пътека до водопад Скакля е лека за минаване (Скакля-Заселе е по-сложна за малки деца), красиво и зелено е почти винаги.

Снимките са от септември миналата година, но пролетта е най-подходящ за разходка сезон – водопадът е пълноводен и още по-впечатляващ (85 м., един от най-високите в България). Слизането е лесно дори за най-малките, стига да обичат движението. А като завършек можете да минете през Своге – чист, подреден, оживен и много приятен малък град с чудна детска площадка. В бистро Искър винаги е суууупер вкусно, обедното меню съдържа както класически неща като шкембе чорба, така и кюфтета от киноа, например, боб с манатарки, хляб с квас, разнообразни десерти – всичко на символични цени и без претенция, за разлика от софийските хипстърски заведения. До село Бов пък има доста места подходящи за риболов – все пак е добре да се намира за всекиго по нещо, така комбинациите за разходка действат безотказно.

Преди време Матеа съвсем произволно нарече семейството в лего фермата си Тина и Кевин, без дори да подозира, нито пък аз, за съществуването на истинските Тина и Кевин в самоковското село Алино.

Двамата не са просто лего персонажи, а герои от плът и кръв, убедихме се преди около месец – в съвсем истинска ферма и прелестно уютна къща, заобиколени от супер общителни животни, които обожават да ги галят, разнасят и закачат. Нашите момичета са селянчета, свикнали с тази обстановка, но фермерските обяди са чудесен начин децата да се запознаят с подобно място, селски двор и атмосфера. Кевин готви просто божествено, чиниите бяха довършени до трошичка, а Тина върти къщата като една истинска фурия, двамата са чудесен тандем.

А по пътя обратно можете да се отбиете и през Cohofarm – фермата за чиста и отгледана по всички стандарти сьомга. Щастливи деца, животни, приятна компания и добра храна – какво може да се иска повече от една мартенска неделя.

Когато миналия август споменах на майка ми, че смятаме да минем Ком-Емине с децата, тя за малко не изпусна тенджерата с настъргани домати. Но понеже знае, че понякога да ми се противоречи е равносилно на мазохизъм, каза: „Ами добре, щом сте решили…“

Разбира се, имах предвид да качим само връх Ком, но явно заедно с Емине ми е звучало по-грандиозно. След като се разбра, че нямаме чак такива велики туристически амбиции, преценихме от групата да отпадне Матеа (тогава още ненавършила 4) и тръгнахме бодро аз, Тито и Мартина, след лекото промрънкване на малката сестра „Искам и аз на КоН“.

От наше село до Берковица е близо, градът е кокетен, малък и спретнат, а пътят минава през чудна гора.  Тръгвате от хижата нагоре по лек и приятен маршрут. Няма много стръмни участъци, а последните метри до върха са чудно живописни. Ядохме малини на корем (непознатата жена с малиновочервените длани♥), някои малко мърмореха „Не мога повече, оставам тук!“, „Това ми е последното качване, така да знаеш!!!“ и други такива, но на върха обичайно идва прилив на нова енергия и слизането надолу е (с) песен. На връщане хапнахме в хижата, а специално за мен изровиха един прашасал джин, защото реших, че ми се пие точно това. Беше прелестно, а Матеа и досега повтаря „Бяхте на КоН без мен, сърдита съм ви“. Следващия път всички заедно, има и коне, спокойно.

Към хотел Рила в Боровец имам отдавнашен сантимент. Шегувахме се вкъщи, че съм го посещавала във всякакви формати – с приятелки или гаджета в свободните ми години, с колеги на различни семинари и тиймбилдинги, с бизнес партньори по време на официални срещи, с Тито и децата на кратки семейни ваканции, с приятелки и техните деца, сега с майка ми и момичетата.

Отзовахме се с радост на поканата на хотела да прекараме летен уикенд по женски в изцяло обновената им база. Любимо място все пак, пък и с чисто нов дизайн.

Хоп, в петък на обяд се озовахме пред хотела, три поколения в четиричленен състав, по познатия от едно време начин – автогара Юг-Самоков, Самоков-Боровец. Започвам в произволен ред с впечатленията, без да ги степенувам по важност:

Лоби и общи части: Ако си спомняте предишния вид на хотела, вече няма и следа от соц стилистиката и геометричните орнаменти с остри ръбове. Изцяло обновен интериор в изчистен алпийски стил, който прави по изключително елегантен и ненатрапчив начин асоциация с мястото – специално създадени мокети със стилизирани народни мотиви (страхотни!), ненатрапчива цветова гама (кафяво, сиво, бежово), красиви детайли в стаите и коридорите (номерацията на стаите, указателните табелки, осветлението), липса на бъклици и дрянове, които сме свикнали да виждаме по планинските курорти, браво за което.

Малко публични интериори обръщат внимание на автентично изкуство извън масовката и ширпотребата, и това е повече от похвално. Изработени за пространствата на хотела са картини, скулптури, стенописи и графити  – шишарката от гранит пред входа и алуминиевите рога над камината в лобито от Стоян Дечев, футуристичните стенописи на Надежда Олег Ляхова (светило в театралната сценография) пред конферентна зала „Рила“, местните животински видове в коридорите, също претворени от нея, архивни фотографии от историята на курорта,подбрани с вкус и мисъл от Никола Михов в колажи за централните приземни коридори. Този тип елементи, на които рядко се държи в България (и изобщо се мисли по тях), са истинско удоволствие и доказателство, че не всичко е изгубено – все още добрият вкус не е отишъл по дяволите.

Интериор на стаите: Почти всички стаи са обновени и поддържат централната цветова гама. Няма да срещнете прасковени стени, алелуя! Основно графит и избелен фурнир, с акценти в охра и жълто. Спокойствие функционалност и комфорт. Страхотно попадение е мини-барът, вграден в гардероба, както и сушилните за ръкавици и шапки над парното. Мощни сешоари и еко послания в банята – дребни на пръв поглед неща, но важни. Тънките одеялца за следобеден сън или намятане през хладни вечери на балкона са чудесен детайл, който използвахме с кеф.

Обслужването: Рядко ми се случва да нямам забележка, знаете. Доста критична съм и не спестявам препоръки, ако имам резонно основание за тях. Държа се мило и любезно и ми се струва нормално така да се държат и с мен. Не си придавам излишни важности и съм по-скоро срамежлив клиент. Ако обаче ме предизвикат, цялото ми Лъвско недоволство може да избухне по бурен и шумен начин. В случая нямам нито една забележка. НИТО ЕДНА! От рецепцията (изключително милата жена, чието име за съжаление не разбрах), през персонала в кухнята и ресторанта, момичетата в детския клуб и спа центъра, adventure офиса, камериерките и охраната – всички бяха изключително мили, непресторено отзивчиви и най-важното –  адекватни. Рядко се случва напоследък, затова оценявам по достойнство. Не знам дали е заслуга на мениджмънта, самите хора, въздуха или мястото, но на това казвам аз добре свършена работа – да се чувстваш комфортно като гост, не неловко или нелепо.

Активностите: За съжаление не успяхме да отидем в средата на седмицата, когато се организира барбекю вечер (сряда), уроци по готварство (четвъртък) и плуване за деца. Но и петък-неделя заниманията са предостатъчни. На разположение на гостите на хотела е спа центърът, също изцяло ремонтиран, с висококласна френска козметика и напълно ново оборудване (перфектна организация, въпреки многото гости през въпросния уикенд), басейнът (безупречно чист, с любима гледка към пистата) и фитнес центърът (не го използвах, знаете, айрол). За по-малките (3-12) е детският клуб – безплатен до 3 часа на ден, работи от 15-22 ч.  Малък, но истински, не просто стая с 5 играчки, където момичетата се занимават с желание и търпение с децата, рисуват, скачат, създават приятелства. Много удобно преди вечеря, например, когато малките са нетърпеливи и често супер ангажиращи – оставяте ги за час и ги взимате леко уморени, щастливи и гладни. На открито има площадка, където децата играят на въздух, под контрол, докато вие се занимавате с нещо друго – има люлки, къщички, пясъчник, пързалки, огромна поляна, топки, т.н. Въженият град пък е любим на Мартина, този път мина и двете нива, плюс последното екстремно, което е наистина трудно и ѝ даде адреналин и удовлетворение за дни напред. Толкова целеустремена, активна и концентрирана не бях я виждала скоро – истинско щастие! Батутът пред самия хотел е винаги любимо занимание, даже и аз бих го ползвала, ако имаше опции за големи. Планински велисипеди под наем, пешеходни турове, конна езда, каякинг, скално катерене и какво ли още не – за всеки вкус и темперамент по нещо.

Храната: Като цяло не сме почитатели на All inclusive формата, но за няколко дни семейно от време на време не е лошо – не мислиш къде ще хапвате, рутината дава спокойствие и помага на почивката, а за децата е истинско забавление да избират и сервират сами храната си. И тук мога да кажа, че от хотела са се постарали – организация, разнообразие, външен вид и вкус на храната, всичко е точно. Пак с моите любими детайли – има различни видове семки за салатата, както и чудесен малинов и лимонова дресинг. Въпреки провеждащите се по същото време семинари, не усетихме суматоха или хаос в ресторанта, всичко беше спокойно и комфортно. Не бяхме виждали как Матеа изяжда голямо количество задушени гъби с мащерка на закуска, е, и на това станахме свидетели. Разнообразие на салати, гарнитури и десерти, често напълно пренебрегвани в All inclusive менютата. Риба сред основните на всяко хранене е чудесно решение. Препоръка: повече видове супа би било супер.

Цялостното преживяване: Три поколения жени от нашето семейство оцениха прекарването като СУПЕР. Децата са почитатели отпреди на хотела и винаги го посещават с викове на радост, вече сред феновете е и майка ми. Матеа съвсем се обърка с местата и отсече „Нека най-добре наричаме Боровец Гърция“. Ъъъъ, ок, но все пак си е Боровец. Имаше плуване, катерене, скачане, първи професионален масаж за момичетата (влиза в основния пакет), смях до късно, апетитни закуски, бавни вечери, наздравици по женски и шушукане по коридорите – всичко, което ни прави щастливи.

За кого е подходящ хотелът в новия си облик: За семейства с деца във всяка възраст. За баби и дядовци с внучета. Едно от малкото места в България, където децата се чувстват пълноправни гости, а не просто малки досадници, които трябва да бъдат занимавани с нещо. За двойки (децата не са навсякъде и присъствието им не дотяга, важен баланс и за родителите). За групи приятели – пак бих дошла и без децата. За всички, които искат да си починат на чист въздух, близо до София и в приятна обстановка. Боровец е великолепен през лятото – без ски, тълпи, студ и опашки.

А малко по-надолу по улицата можете да се сдобиете с домашни, току-що набрани малини за закуска ♥

*Публикацията е в партньорство с Хотел Рила Боровец.

Август, миналата година, малко преди рождения ми ден, на село.

Всеки ден ставам в 6.30 – 7.00, нахлузвам каквото ми попадне, слизам долу, пия едно кафе, чаша вода, прекрачвам зелената порта и се отправям на разходка край реката. 5-7 километра  ходене, малко йога, дълбоки вдишвания и, да кажем, медитация. „Ама ти верно ли претръкваш по 5 километра?!“ – учудено попита братовчедът Гошко, когото случайно срещнах в храстите, докато ловеше риба. Бел.ред (от лехчевски) претръквам – извървявам, изминавам. Съвсем вярно. Толкова рано сутрин сме само аз и козите – компания приятна и вглъбяваща.

На 7 август, малко след 7, затръшвам портата зад себе с и бодрo тръгвам по селския път към барата преди жегата да е станала непоносима и за козите, и за мен. Само няколко метра по-надолу чувам жално скимтене откъм каменния зид на пустееща съседна къща. Рязко обръщам джапанките надясно и що да видя – малък черно-бял господин на не повече от два месеца се е възкачил най-отгоре и не може да слезе. Помагам му, погалвам го и продължавам. Не знам чий е, изглежда добре, чистичък и здрав, а и не сме планирали домашен любимец, нали така. Момчето тръгва след прашните ми джапанки, чак до реката, въртейки весело опашка, която прилича на четка за рисуване – тънка, заострена, накрая с малко бяло. Има прелестни очи и черна вежда, все едно облечен с фрак. Два пъти преплува бързея с риск да го отнесе водата, прави ми компания през цялата разходка, издържа дори на медитацията, връща се с мен до вкъщи и се заковава под команда пред портата.

 

Децата са се събудили и цвърчат от радост при вида на господина, който се е свил на сянка и покорно чака, без дори да скимти или досажда. Храним го няколко дни, а след поредния опит да ни убеди, че  „ако го пуснем вътре, ще се привържем“, майка ми казва „да“ (все пак тя е господарка на къщата и има решаващата дума за всичко на тази територия). Изкъпваме го, сресваме „фрака“, изваждаме купички за храна и вода и ошмуленото паленце внезапно се превръща в пухкава плюшена играчка. Мартина му измисля име – Ерик – като принца от Малката русалка. Яхвам велосипеда и след издирване през цяло село откривам ветеринаря – за обезпаразитяващи таблетки и шампоан против бълхи. Кило и половина, казва той, след като е премерил кучето Ерик в празен плик от торна смес.

Всички сме влюбени и някак подозираме, че оттук нататък ще бъдем заедно.

Ерик расте и хубавее, и в началото на октомври, затваряйки летния сезон и зазимявайки къщата, го водим в София.

Вариант А: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и му намираме любящо семейство.
Вариант Б: ваксинираме го, вадим му паспорт, слагаме му чип и остава при нас.

Повече от ясно е, че сме се привързали безвъзвратно. Майка ми е права за пореден път. И Тито, и аз сме гледали цял живот кучета, обичаме ги и сме свикнали с тяхното присъствие, имаме навиците и знаем какво да очакваме. През 2014 загубих моята Кая и наистина не бяхме обсъждали темата „Ново куче у дома“. Децата  ги обожават, нямат страхове, паранои и притеснения. Единственият проблем остава алергията на Мартина, която не знаем дали няма да се активира от кучешката козина. Намирам вариант и механизъм за  осиновяване, в случай, че не можем да го задържим, и решаваме да изчакаме месец-два, за да проследим как ще се развият нещата.

Междувременно купуваме каишка, купички, легло, играчки, специална храна, солети за зъби – всеки отглеждал куче знае колко вълнуващи, емоционални и леко страскащи са тези приготовления и първите месеци с новия член на семейството. Кухненските столове са вече изгризани, значителна част от лайсните в коридора изтръгнати и изядени, на места стената е издрана до мрежа, но хей, ние и без това сме за ремонт, който само отлагаме. Бършем пиш и ако по няколко пъти на ден, но този миловиден черно-бял Ерик е така любвеобвилен, благодарен и чаровен, че дори не можем да му се сърдим.

Заживяваме заедно и толкова го обикваме, че дори не можем да си представим как бихме го дали на друг. От алергията нито и следа,  Ерик официално става наш. Бързо свиква с правилата, сякаш разбира всяка дума. Започва да пътува, да се катери из планини, да идва с нас навсякъде, а когато това е невъможно, намираме му чудно място за седмица-две, където е на свобода, открива нови приятели и му приготвят шишчета с морков и кремвирш (за него ще разкажа друг път).

Всичко е чудесно и прекрасно до 22 февруари. На път към парка Ерик се отскубва рязко от нашийника и хуква към платното. Няма да навлизам в детайли, но резултатът е шок за цялото семейство, извадена ябълка на десния крак, оголени до кокал рани, уплаха и болка за него, стрес, страх, ужас и притеснение за нас. Все пак имаме късмет, пораженията можеха да бъдат фатални, само с няколко секунди разлика. Екипът на Добро хрумване дава най-доброто от себе си (БЛАГОДАРИМ ИМ!), следват ехографи, кръвни проби, скенери, операция, престой, изписване. През следващите седмици Тито е медицинско лице и всеки ден сменя почти професионално превръзки, а всички пазим Ерик да не се качва и скача, за да не натоварва крака. Е, всичко е добре, когато завършва с весела песничка – след месец той е напълно възстановен и тича като луд из селския двор.

История с щастлива развръзка и купища любов, които това четирикрако прекрасно същество ни донесе. Всички препятствия, през които преминахме заедно, ни накараха да го заобичаме още повече, а и ни сплотиха безкрайно като семейство. Често си говорим, че сякаш в Ерик са се вселили душите на всички наши предишни кучета, които сме изгубили през годините, и на които понякога сме били прекалено заети да обръщаме достатъчно внимание.

А той, той е просто специален – извънредно съобразителен, безкрайно благодарен, умен, енергичен, игрив, гальовен, изразителен, емоционален. Че е красив се вижда с просто око. Любовта, която тече като ток между него и децата е може би едно от най-красивите и смислени неща, за което мога да се сетя. Безгранична и безусловна любов, която наистина няма аналог.

И понеже Ерик е намерен, бездомен, безпороден и осиновен (лехчевски аристократ, както често се шегуваме), иска ми се да кажа нещо за този тип кучета. В никакъв случай не ги подценявайте, нито се страхувайте от тях, те са извънредно интелигентни и устойчиви, свикнали са да не бъдат натрапчиви, глезени и досадни, имат купища енергия и любов, която само чакат да раздадат. Ако сте решили да си вземете домашен любимец, моля, прочетете текста по-долу. Дори и само един човек да убедя, пак си е струвало.

  1. Подминете зоомагазините и незаконните развъдници, защото голяма част от проблема с популацията на бездомни животни идва именно от тях. Безразборно размножаване с търговска цел (или просто да си имате още малки) и много животни с проблеми и заболявания (или незадоволителен за продажба външен вид), които просто биват изхвърляни на улицата.
  2. Помислете добре какво куче искате, но не само като външен вид, а и като характер. Проучете особеностите на породата и какви грижи изисква тя. Често кучета биват изхвърляни, защото са трудни за възпитание и на някой просто не му се занимава.
  3. Ако децата искат куче, а не допускате идеята то да е в дома ви, вариантът просто да вържете куче в нечий двор, най-често на роднина, който нито знае, нито умее да се грижи за него, не е добра идея. Често дворните селски кучета страдат също толкова, колкото уличните – държат ги с години вързани, на малко и непълноценна храна, с множество здравословни проблеми.
  4. Помислете дали изобщо и защо всъщност искате породисто куче. Защото е модерно? Защото дадена порода е много актуална? Защото кучето е фотогенично и ще стои добре в Инстаграм или на новия ви килим? Защото всички имат точно такова куче? Защото всички имат някакъв домашен любимец? Защото просто ви се струва сладко и готино? Защото ще ви направи по-яки и интересни? Ако някой от отговорите на тези въпроси е „да“, по-добре не си взимайте куче, наистина. Ще спестите и на него, и на себе си много неприятности. Породите напоследък са се превърнали в категоричен статус символ, а все пак става въпрос за живо същество, не за маркова чанта.
  5. Не пренебрегвайте миксовите породи. Обикновено те са страшно адаптивни, издръжливи и силни като характер и физика. Едва ли избирате приятелите си по външен вид, цвят на косата и форма на ушите, не постъпвайте така и с кучето. Обнадеждаващо е, че все повече млади хора се спират именно на освиновяването/спасяването като вариант.
  6. Не се страхувайте от бездомните животни. Те са били на режим „оцеляване“ и всяка грижа и внимание за тях са истински подарък, който не само оценяват, а и връщат стократно под формата на любов и привързаност.
  7. Ако смятате, че диванът или столовете са по-важни от това да имате истински приятел, за когото не е важен нито социалният ви статус, нито материалното положение, марката на телефона, симетрията на чертите на лицето или къде ще почивате лятото, помислете си пак. Вещи се купуват, емоции не, колкото и изтъркано да звучи, често го забравяме.
  8. Моля ви, не плашете децата си без основание! Навсякъде е пълно с големи и малки с параноичен страх от всякакви животни – от мравка до слон. При вида на най-малкото и безобидно куче на каишка хора подскачат, бягат и крещят, залостват се или се покатерват на върха на дървото. Изключвам възможността всички те да са били хапани, по-вероятно е дълго да са били наплашвани. Редовно срещам родители, които втълпяват на децата си, че кучетата са мръсни, лоши, зли и опасни, не знам защо го правят, но като резултат се формират плашливи, изнежени и несигурни млади хора, които тотално са изгубили връзка с природата, а животинският свят за тях се изчерпва със зоопарка.
  9. Посетете някой приют и ще се убедите какви прекрасни същества живеят там. Ще се убедите и колко лоши, ужасни и жестоки можем да бъдем хората… Бити, измъчвани, гонени, горени, стреляни и влачени с кола кучета и котки, които въпреки всичко са запазили вярата и доверието си в човека.
  10. Не забравяйте, че не купувате/взимате домашен декор или реквизит за снимки. Кучетата са живи същества, много често по-разбиращи и умни от нас. И имат нужда от някой, който ще се грижи добре и отговорно за тях.
  11. Помислете добре дали можете да поемете тази грижа преди да направите решителната стъпка. За доброто на всички.

А на Ерик тепърва му предстоят много неща – пътувания, разходки, игри, приятели. Предстои му и кастрация, което смятаме за задължителна и разумна мярка. Вяваме, че ще се възстанови бързо и неусетно и след нея, само както той си знае. Много често напоследък ни питат: „Ама как се навихте, с две деца, пък и куче, голямо при това!“. Същия въпрос ни задаваха докато бях бременна с Матеа… Ами то това е животът, дами и господа, не е нужно да се навиваме и да изчакваме до безкрай за перфектния момент.

Продължаваме да му измисляме десетки галени имена, да му се радваме ежеминутно и да сме благодарни, че го срещнахме. Че ни показа на какво сме способни в критични ситуации, че се обичаме повече, отколкото сме подозирали и че да бъдем заедно с него е невероятно приключение.


Посещения и разходки на кучетата във Фермата/Animal Rescie Sofia се организират всяка събота и неделя след 11 ч. (тази седмица само в събота – 05 май!), а при желание можете да помогнете на дейността им и със средства, сега имат нужда от това повече отвсякога=> 


Съществува и специална група за разходките, в която можете да зададете въпрос или да се комбинирате с някой, който има нужда от транспорт до Долни Богров. Уверявам ви, че ще бъде емоционален и запомнящ се момент – и за вас, и за децата около вас, най-вече за кучетата от приюта. А и кой знае, напълно възможно е след някое посещение да се приберете с нов член на семейството.

Времето не пречи на щастието.

Има далеч по-приятни теми за разговор от жегата, студа, дъжда, снега, мъглата. Винаги може да се намери песен, книга, дума, човек или място, които да оправят нещата, стига да не се оставим на фиксациите да трият смисъла. Все да искаме да е нещо, което не е в момента, може да бъде много изтощително, а и излишно.

Тази есен-зима употребихме за разходки, независимо от времето, често и без фотоапарат, просто навън, заедно. Разкошни планини са на един хвърлей разстояние и е почти престъпление да не се качиш поне веднъж в седмицата, в месеца, в сезона.

Първата ни зима с Ерик. Зимата, в която за малко да останем без него. Зима, в която не се случи нищо особено, но се оказа много специална, с щастлив край. Не я чакам да си тръгне, защото това така или иначе ще се случи.

Каквото и да е времето, хубаво е, че го имаме. Да го оставим на мира, да не го хулим и да не му придиряме. То знае какво прави и е по-велико от нас. Ние само минаваме по споделените пътеки.

 

Юли миналата година.

Ваканция на любимо място, която ще запомним с ръждясалия пирон в крака на Мартина. С ниското кехлибарено слънце преди вечеря. С цвърчащото щастие върху конете. С малките пръстчета, заровени в гривата. С почти ураганния вятър при хижата. С любимото село Лебед и белите каменни гъби. С басейна рано сутрин и танците с оранжева жилетка. С Dixit на верандата. С безумно вкусния шаран, уловен от Тито. С четири чифта детски боси крака на поляната – Виктор, Алекс, Матеа и Мартина. На юг, където погледът стига далече, а простите неща имат вкус на зрял и сладък плод.

 

Уж добре познавам селото, пък да не знам, че точно до реката, близо до вкъщи, на възвишенията зад пътя, имало мотописта – съвсем истинска и професионална.

През септември там се проведе кръг от националния мотокрос шампионат, на подготвителната част от който имахме удоволствие да присъстваме. Момичетата обичат мотори и бяха адски впечатлени от рева на двигатели и космическите скокове, които тези момчета правят.

 

Хубаво се майтапим ние с лайфстайла и селото, но от това може да излезе нещо смислено и полезно.

Свикнали сме да се прехласваме по френския Прованс, по малките китни селца из Тоскана, Пулия и Сицилия, по швейцарските подредени къщички и дворчета, по английските зелени поля и португалските брегове. Да ахкаме по всичко, което е чуждо, недотам типично за нас и  най-вече чужбинско. Няма лошо, но хора, които не уважават корените си и не се обръщат към тях, за да проумеят основни неща, често губят връзка с реалността и се лутат в някакъв измислен свят на елитарност и градска модерност. Често попадам на крайна дискретност по повод родното място, неглижирайки, пренебрегвайки, дори срамувайки се от него. Но, разбира се, къде-къде по-престижно и интересно е да си говорим за екзотични и далечни държави, препълнени с туристи и чужда култура, отколкото да разкажем за мястото, от което произхождаме.

Ако пък говорим за нашенско село, то задължително в него трябва да има спа, луксозен ресторант и басейн олимпийски размер, иначе „не е нищо особено“. Не знам всъщност какво хората очакват да има в едно село – мини Дисниленд, зоопарк, изкуствена ски писта или пустиня за сафари. Сигурно помните и времето, в което хората наричаха селските си къщи вили – отново статус символ, който незабавно ни причисляваше към групата на гражданите.

Няма как да не сте забелязали и моята привързаност и любов към Лехчево – място толкова на сърцето ми, колкото никое друго по света. Получавала съм често съобщения и писма колко е хубаво някой да посещава и описва с привързаност любимия край, да помни и да продължава традицията. Но и безброй пъти съм чувала реплики от сорта на: „О, ама то нашите села са запуснати и изоставени“, „Селото умира“, „Хората бягат от селото“, „То никой не остана, само цигани“, „На село е скучно, няма какво да се прави“, „Имаме едно село, ама не сме ходили от години“, „Няма кой да наглежда селската къща, ние сме много заети, а децата не познават мястото“ и други подобни. А именно децата са най-точен показател – смелостта се придобива още с ходенето бос, галенето на гъсеница, плуването в реката и игрите до късно на двора. Имагинерните понятия добиват реални очертания и след години е много по-лесно да се приземиш, когато леко си се главозамаял от истеричната лайфстайл модерност.

Иска ми се да вярвам, че през последните години дори и в край като нашия, северозападния, който има славата на западнал, обезлюден и беден, има съживяване, някакъв своеобразен селски Ренесанс – все повече хора намират смисъл да останат или поне да идват често. Дават си сметка, че истинският живот е тук, че ценните неща са именно близо до земята и корена. Не искам да звуча архаично и патетично, но това е простата истина. Факт е, че и големи живи села като нашето са по-скоро изключение, но за да бъдат и останалите такива има нужда от работа, инфраструктура, желание, усилия и … хора. Дори само лятото, дори само за малко.

Разбира се, не всеки е създаден за селски живот, не на всеки се харесва и му се отдава, но пък не е и нужно. Важното е да говорим за селото с любопитство и любов, а не с чувство на обреченост и отегчение. Сигурна съм и, че всеки от нас има по едно такова село. Може да не е родно, а просто място за почивка; такова, което харесвате, където се чувствате добре и помните през годините. Нека го наречем #инстаселобг (по предложение на Михаела от Good Natured Food добавяме и #инстапланинабг) и да обозначим снимките и преживяванията си (в Инстаграм и Фейсбук) с този хаштаг. Аз лично ще се върна и ще го добавя към всичките си селски снимки. А щом посъберем материал, ще го сглобим в колажи, за да ахкаме и да се убедим, че селото е куул – точно толкова, колкото и Прованса.

На бас, че (почти) всеки от вас притежава ярък детски спомен със селски привкус, а Инстаграм е именно като спомените от този период – отделни картини, детайли и емоции. Споделете в коментар под публикацията (във ФБ или тук на сайта) вашия най-мил детски селски спомен, ще ми бъде интересно да прочета.

Летс мейк село грейт ъгейн, дет се вика. Напълно възможно е, ще видите. А ако дори на един градски човек му стане интересно, сети се, спомни си и се върне – поне за малко – пак сме свършили нещо полезно.

*Любимото ми Лехчево от вчера си има чисто нова ФБ страница. Модерна работа.